природена сестра го погреба по християнски, повече от това не знам. — Сър Уилям взе лъка и колчана със стрели и ги преметна през рамо. — Ти ми напомни, че сте кралски пратеници, затова, моля заповядайте довечера след вечерня.

И без да изчака отговор той се обърна и тръгна обратно към долината Севърнейк.

— Ето един разтревожен човек — забеляза Ранулф. — Господарю, ще взема конете. В кръчмата ли се връщаме?

— Не, мисля, че е уместно да посетим „Света Хавизия“ — усмихна се Корбет. — Колкото повече научавам за семейството на лорд Хенри, толкова по-интересно ми става. Сър Уилям наистина се тревожи, но не мисля, че е убиец, макар че е възможно да греша.

Корбет огледа окаляните си ботуши. Кървавочервени на цвят, те бяха изработени от висококачествен испански марокен. Мейв му ги беше купила на един панаир до Тауър. Погледът на Хю се спря на сребърната шпора, прикрепена към тока и той разсеяно бръсна парченце мъх от кожените си панталони.

— Гората е спокойно място — замислено каза Корбет. — Но нима никой не би забелязал човек, който замисля убийство, Ранулф? Никой ли не е чул дрънчене на шпори, цвилене на кон, пукота на сухите клонки под краката му?

— Не и когато са излезли на лов — отвърна Ранулф.

Той се взря в дървото, търсейки коса, който пееше тъй омайно.

— Помни, сър Хю, лорд Хенри е бил възбуден от предстоящия лов, както и спътниците му. Сутринта, когато е бил убит, гората е била изпълнена с шум, с виковете на ловците, лая на кучетата, подвикванията на гостите му.

Корбет се усмихна.

— Май свикваш с живота в провинцията, Ранулф. Доведи конете.

Мърморейки под нос колко мрази провинцията и мрачните зелени гори, Ранулф тръгна обратно през просеката. Един от конярите на сър Уилям пазеше конете — блед, русокос младеж. Той говореше на коня на Корбет, нежно галеше муцуната му, шепнеше в щръкналото му ухо като млад мъж на любимата си. Беше нисък и набит, с дебели пръсти и токът на единия му ботуш беше паднал, поради което накуцваше.

— Как се казваш, момче? — попита го Ранулф.

— Болдок. Истинското ми име беше Бърдок9, но не ми харесваше, затова го промених.

— Странно име. — Ранулф се метна на седлото и хвана юздите на коня на Корбет. — Защо майка ти те е нарекла така?

Конярят вдигна поглед. Въпреки кривогледството, лицето му беше приятно и открито.

— Не познавам майка си — отвърна той. — Не знам кой е и баща ми. Преди години са ме подхвърлили в имението.

— И лорд Хенри те отгледа?

— Той беше добър човек и господар. Вярно, беше надменен, но не са ли такива всички благородници? Ходят по земята, сякаш цялата е тяхна и не забелязват червеите, които мачкат.

— Ти май си философ — подразни го Ранулф, привеждайки се от коня.

— Аз съм коняр — отвърна Болдок. — И то добър! Няма нищо по-хубаво от това да яздиш! Конете са дар Божи за хората. Те те обичат и не искат нищо друго, освен малко грижи.

Ранулф си спомни Малтоут.

— Какво друго правиш, Болдок? Добър ли си в боя или щом извадиш камата, се порязваш?

Болдок посочи един кол, останал от палисадата.

— Виждаш ли го, господарю?

— Както носа на лицето ти.

Болдок се обърна и Ранулф едва зърна бързото движение на ръката му. Тя се изви в дъга и ножът с тънко острие прелетя във въздуха и се заби в точно в средата на кола.

— Един скитащ фокусник ме научи — похвали се Болдок. — Доста монети съм изкарал по кръчмите.

— Какво друго можеш да правиш — Ранулф беше забравил за Корбет. — Играеш ли зарове, Болдок? — Той бръкна в кесията си и извади два от истинските си зарове.

Изражението на конярчето внезапно стана нещастно, сякаш някой бе заплашил да го обеси.

— Какво има? — измърка Ранулф и посочи към едно място, където земята беше по-равна. — Хайде, хвърли ги!

Болдок се накани да откаже.

— Аз съм кралски писар — тихо каза Ранулф.

Конярчето упорито вирна глава.

— Хайде! — подкани го Ранулф. — Виж! — Той извади едно пени и го хвърли на Болдок, който сръчно го улови. — За Бога, момче, хвърли заровете. Плащам ти, за да го направиш.

Най-после Болдок взе заровете и приклекна.

— Сега ще разбереш защо не искам — каза той — и ще ме оставиш на мира.

Той хвърли двата бели полирани зара. Ранулф примигна.

— Две единици! — възкликна той. — Хвърли пак!

Конярчето въздъхна, но се подчини.

— Две единици! Не мога да повярвам! Дай пак!

Този път се падна две и едно. Болдок вдигна заровете и ги мушна в ръката на Ранулф.

— Не ти казах прякора си — призна той. — Болдок Каръка!

— Не, не. — Заинтригуван, Ранулф извади фалшивите зарове, в които имаше тежести, за да се падат винаги шестици. — Ще ти докажа, че не си прав.

Младият коняр примигна.

— Трябва ли да го направя?

Още едно пени смени собственика си. Ранулф наблюдаваше омаян, беше използвал тези зарове многократно, за да ограби противниците си. Болдок хвърли заровете и се паднаха тройки.

— Сигурно е така, защото не е равно — прошепна Ранулф. — Това никога преди не се е случвало.

— Ако мислиш, че това е зле — каза Болдок, — със сигурност не си ме чувал да пея. — Бледото му лице беше почервеняло, очите му горяха. — Ако искаш да ми се подиграеш, върни се в имението и разкажи на всички какво си видял. Тогава всички ще се развеселят и ще те питат: — А чу ли го как пее?

Преди Ранулф да успее да отговори, Болдок отвори уста:

— Мургаво момиче…

Конете се вдигнаха на задни крака и зацвилиха. Ранулф изруга и заби пети, за да се задържи, дърпайки юздите на коня на Корбет. Колкото повече пееше Болдок, толкова по-неспокойни ставаха конете. Никога досега Ранулф не беше чувал тъй ужасни звуци, нито в кръчмарски свади, нито в улични боеве, нито от мъжете, страдащи от ужасни рани. Гласът на Болдок беше неописуемо неприятен, стържещ и хриплив като на човек, който бавно се задушава.

— Престани! — извика Ранулф. — В името на Бога, млъкни!

Болдок затвори уста. Ранулф успокои конете, а конярят се приближи и им прошепна нещо. Те изцвилиха и моментално се успокоиха. Той бръкна в кесията си, извади ябълка, разряза я на две и им подаде парчетата.

— Ето, вземете! — успокояващо прошепна той. — Болдок Каръка се извинява. Ето, сър — той хвана коня на Ранулф за оглавника. Сега кривогледството му се набиваше още повече на очи. — Вече знаеш защо ме наричат така. Защото съм кривоглед и не ми върви нито в играта, нито в любовта!

— Ранулф! — Корбет стоеше в края на долчинката и в погледа му се четеше нетърпение.

Прислужникът хвърли на Болдок още едно пени, преди да слезе от седлото и да поведе двата коня към господаря си.

— Какво става? — попита Корбет. — Какъв беше този ужасен шум?

Ранулф прикри усмивката си.

— Ще ти разкажа по-късно, господарю. Може би съм открил заместник на горкия Малтоут.

Корбет го погледна под вежди, после хвана юздата на коня си и го поведе между дърветата.

— Ако добре си спомням, манастирът трябва да е в тази посока. Ако се изгубим, вината ще е моя.

Ранулф изруга тихичко и тръгна след него. Той мразеше гората, шумовете, които не можеше да