— Писарят ми просто възкликна от изненада. — Корбет взе ръката на старата жена. — Нямаме нищо против теб, сестро Вероника, но сме дошли по спешна работа. Трябва да видим лейди Маделин и прочутата ви гробница.
Лицето на сестра Вероника се смекчи.
— Виждате, че сме много заети. Най-добре да ви отведа в църквата. Можете да изчакате там, докато съобщя на игуменката.
Тя ги поведе по посипана с камъчета алея, която минаваше през градини, оформени по френска мода — с издигнати цветни лехи, оградени от билки, и пейки. Въздухът бе изпълнен с най-различни аромати. Корбет най-много хареса розовите храсти, засадени от двете страни на пътеката, които излъчваха нежно ухание. Цветната градина заемаше едната страна на двора, а в далечината се виждаше малка овощна градина с ябълкови, крушови и сливови дървета. Сестра Вероника посочи към друга стена, в която бяха разтворени големи дървени порти.
— Натам са конюшните, бараките, нужниците, складовете и пекарната. От другата страна са полята. Отглеждаме хубави овце и си имаме дори собствена мелница.
Корбет кимна. „Света Хавизия“ очевидно беше богат манастир. Църквата пред него бе построена от полиран камък с покрив от металносиви плочи. Утринното слънце блестеше по стъклописите, а от двете страни на храма се издигаха внушителни постройки от меднозлатисти тухли.
— Спалните и трапезарията са натам — посочи сестра Вероника. — Имаме къща за гости и лечебница. Покоите на лейди Маделин са от другата страна на галерията до стената откъм гората. Освен това разполагаме с библиотека и скрипториум — гордо добави тя.
— Значи манастирът ви е богат.
Монахинята рязко спря.
— Ние идваме тук със зестрите си. Манастирът притежава плодородни земи, а и света Хавизия ни покровителства. — Тя продължи напред с отпуснати рамене. — Не мога да ви въведа в манастира. Още не сме готови да приемаме посетители, а лейди Маделин е много строга по отношение на мъжете, които идват тук, независимо дали са свещеници или принцове. Затова ще трябва да изчакате в църквата.
Тя им посочи стълбите, но когато Ранулф тръгна натам, го хвана за ръкава.
— Внимавай какво пипаш. Това е Божи дом, а не сергия на пазара!
— Сестро, не бих и помислил да задигна нещо. Изпълнен съм с преклонение към света Хавизия още от дете. Дори, когато бях малък, тя ми се яви.
Челюстта на сестра Вероника увисна.
— Достатъчно, Ранулф — предупредително се обади Корбет.
Прислужникът целуна ръката на монахинята и преди тя да успее да му отговори, последва сър Хю в църквата.
Те застанаха на входа, възхищавайки се на красотата и изяществото на помещението. Плочите на пода бяха идеално почистени. Колоните, които разделяха трансептите, бяха боядисани в тъмносиньо и имаха златни корони. Стените зад тях сияеха с ярките си фрески, изобразяващи библейски сцени. В отсрещния край богато резбована преграда отделяше мястото на хора и олтара. Въздухът ухаеше от цветята, поставени в малки медни съдове в основата на всяка колона. Облаци дим от тамян още се носеха във въздуха, оцветени в различни багри от слънчевите лъчи, които проникваха през стъклописните прозорци.
— Очевидно манастирът е много богат — забеляза Ранулф. — Тази църква е по-хубава и от кралския параклис.
— С една разлика — каза Корбет и посочи прозорците, оцветени в яркочервено, златисто, зелено и синьо.
— Ти си главен писар на Зеления печат, мастър Ранулф. Трябва да мислиш бързо и да бъдеш наблюдателен. Не забеляза ли нещо особено в рисунките по стените и прозорците?
Ранулф тръгна из църквата. Той се гордееше с образованието си. Нима нямаше собствена Библия и два часослова! А и където да отидеше, той внимателно слушаше и наблюдаваше. Някои от сцените му бяха неизвестни, но други познаваше. Иудит от Стария завет, която отрязва главата на врага си. Рут, моавката. Едно от изображенията привлече погледа му и той се усмихна: на него змията изкушаваше Адам. Но тялото му беше покрито, само главата му се подаваше иззад пищния лигуструм10. Ева пък беше показана в цялата си хубост. Едната й ръка беше вдигната, сякаш предупреждаваше Адам да не се поддава на изкушението. На стената под прозореца се виждаше сцена от Страшния съд. Бог бе разделил добрите от лошите. Ранулф се разсмя.
— Жени! — възкликна той. — Всяка сцена изобразява жена! От мъжете присъстват само Адам и Христос. Виж, мастър, дори Спасителят с дългата си коса и хубаво лице изглежда доста женствен.
— А забеляза ли осъдените грешници? — попита Корбет и посочи тъмните неясни силуети, облечени в очукани брони. — Погледни, Ранулф, всички прокълнати от Бога са мъже, а спасените…
— Всички са жени! — възкликна Ранулф.
Те обиколиха из църквата. От една страна сцените бяха изобразени майсторски и с прекрасни цветове, но посланието им беше ясно. И на земята, и на небето, жената беше благословена, а мъжът — прокълнат.
Корбет погледна встрани. Видя олтара на Богородица вляво, а вдясно блестящ дъбов саркофаг със стъклен капак в горната част, който проблясваше на светлината на дузини восъчни свещи.
— Мощите на света Хавизия — обясни той.
Канеше се да ги разгледа по-отблизо, когато откъм ложата на хора се дочу глас на млада жена, която пееше
—
Корбет вдигна пръст към устните си и последван от Ранулф влезе в богато украсения олтар с полирани дървени ложи за хора от двете страни. В отсрещния край върху подиум, застлан с дебели синьо-златисти килими, се издигаше мраморен олтар. На него бяха поставени сребърни свещници, а над тях на филигранна верига висеше украсената със скъпоценни камъни дарохранителница със Светото причастие. Монахинята, застанала на мястото за хора, гледаше към олтара, отпуснала ръце покрай тялото си. Корбет очакваше пеенето да продължи, но тя млъкна и започна отначало.
—
„Небесна царице, милостива майко, поздрав на теб, надеждо наша, благодат и спасение.“
—
—
„Чуй плача на нещастните прокудени деца на Ева. Към теб отправяме въздишките, скърбите и плача си от Долината на скръбта.“
Младата монахиня се обърна. Хубавото й лице, оградено от пребрадката, беше пребледняло от уплаха.
— Аз… Какво правите тук?
— Чакаме лейди Маделин. — Корбет пристъпи напред. — Изглежда, че си забравила думите на химна. Нямаш ли часослов?
Успокоена, монахинята се усмихна весело на Ранулф.
— Аз съм сестра Фиделис — заговори тя бързо. — Послушничка съм. Не мога да запомня думите, затова лейди Джоана, ръководителката на хора, както и лейди Марселина, наставницата на послушниците, ми казаха да остана тук и да го пея, докато го науча.
Корбет се поклони.
— Аз съм сър Хю Корбет, пазител на Тайния печат, специален пратеник на Негово величество краля.
Очите на сестра Фиделис се разшириха от учудване.
— Не сме толкова важни, колкото ти се струва — усмихна се Корбет. — Всъщност, току-що се запознахме със сестра Вероника, която се отнесе с нас като с разбойници.
— Такава си е! Помолих я за помощ, но тя ми каза, че била много заета.
— Тогава ние ще ти помогнем — отвърна Корбет. — Нали, Ранулф?
— Тук е забранено да пеят мъже — смотолеви сестра Фиделис.
