Хавизия — млада жена с коса до раменете, облечена в роба в пурпурно и бяло. В протегнатите й ръце имаше меч. Фреските по стените изобразяваха сцени от живота на светицата в ярки цветове. На една от тях тя бе преследвана от воини с тояги, мечове и боздугани. На друга се виждаше гора, където светицата беше коленичила до някакво езеро с лилия в ръце.

— Коя е била света Хавизия? — Корбет докосна стъкления похлупак в горната част на ковчега, през който се взираше Ранулф.

— Това е коса! — възкликна прислужникът му. — Виж, сър Хю, какви прекрасни златисти къдрици!

Корбет дръпна пурпурната покривка, поръбена със злато, която покриваше наполовина стъкления похлупак и видя къдриците, подредени в кръг, пищни и златисти като зряло жито.

— Какво е това? — попита той.

— Това са мощите — обясни сестра Фиделис. — Косата на света Хавизия.

Корбет се обърна към стенописа зад себе си и забеляза датата, изписана с посребрени цифри в долната му част — 667 г. след Христа.

— Света Хавизия е живяла преди векове! — възкликна той. — Минали са почти седемстотин години, но тази коса…!

— Защото това е чудо — отвърна сестра Фиделис. — Хавизия била саксонска принцеса. Баща й бил владетел на тези земи. — Тя затвори очи, сякаш си припомняше урок. — Той искал да я омъжи за влиятелен тан. — Тя отвори очи. — Какво значи тан?

— Благородник — отвърна Корбет.

— Хавизия казала, че се е посветила на Бога и няма да се омъжи за този благородник. Баща й много се ядосал. Тя била красавица и за златокъдрата й коса се говорело надлъж и нашир. — Фиделис посочи стенописа. — Хавизия избягала от двореца на баща си, но той я подгонил с войниците си. Тя влязла в гората и стигнала до един кладенец, точно тук. Отрязала косата си и я сложила до езерото като дар за Бога. — Младата послушница притвори очи. — Когато баща й я открил, бил толкова вбесен от постъпката й, че извадил камата си и я забил в сърцето й. — Сестра Фиделис с жестове показа как е станало това и Корбет настъпи Ранулф, за да не му позволи да се разсмее. — Когато гневът му преминал, той съжалил за станалото. Приел християнството, погребал дъщеря си с почести и издигнал тук храм, който по-късно се превърнал в манастира „Света Хавизия“.

— И това е нейната гробница?

— Да, тя е погребана под плочите. Този саркофаг е бил направен от един от предшествениците на лейди Маделин. Родът Фицалан винаги е проявявал голяма почит към нея.

— Но това не може да е косата на принцеса Хавизия! — възкликна Ранулф.

— Напротив! — разпалено отвърна сестра Фиделис. — Именно затова баща й се покръстил. Косата си останала същата, като в деня, когато умряла дъщеря му; минали векове, но тя не изгнила, нито се разпаднала. Ако сложиш ръка на стъкления похлупак и се помолиш на света Хавизия, тя ще те чуе.

Корбет разглеждаше златистите къдрици. Несъмнено косата беше истинска, но изглеждаше блестяща и жива, сякаш бе отрязана предишния ден.

По време на пътешествията си той беше виждал много реликви. Пирони от разпятието на Христос, с които можеше да се построи цяла сграда. Поне три глави на свети Йоан Кръстител, пет крака на свети Себастиан, пера от крилото на архангел Гавраил, а веднъж дори камъка, на който бил стъпил Исус, преди да се възнесе в небесата. Подобни неща имаше из цяла Европа — Христовата кръв, която не се съсирваше, статуи, които плачеха. Реликвите бяха и възвишени, и смешни — беше виждал дори пропитата с пот кърпа, която свети Йосиф бил използвал в дърводелската си работилница.

Корбет почука по стъкления похлупак — майсторски изработен, той беше прикрепен към горната част на саркофага. Имаше ли логично обяснение това чудо? Беше ли саркофагът запечатан, за да предпазва косите от разложението, което би причинил въздухът? Несъмнено това беше удивително. Ето защо света Хавизия привличаше толкова много поклонници.

— Всичко е много красиво.

— Да, наскоро лорд Хенри го поднови.

— Кога?

— Преди около три месеца. Гробницата бе затворена и запечатана за известно време, докато боядисат стените и таваните.

— Отваряна ли е някога мощехранителницата?

— Никога.

Корбет изведнъж почувства, че го наблюдават, обърна се и видя две монахини на входа на страничния олтар. Първата беше висока, строга на вид и облечена в белоснежно расо. Златен медальон висеше от филигранна верига около врата й. Монахинята зад нея бе облечена по същия начин, но бе по-дребна и изглеждаше ядосана. Ако погледите можех да убиват, младата послушница би паднала мъртва на мига.

— Лейди Маделин Фицалан? — попита Корбет и пристъпи към тях.

— Какво правиш тук, сестра Фиделис?

— Припомнях си Salve Regina.

— И пееше прекрасно — заяви Корбет. — Макар кокалчетата на ръцете да я боляха.

— Тя е много непохватна — отвърна лейди Маделин и погледна към писаря.

— Но когато дойда отново — попита властно той, — следите ще са изчезнали, нали?

Лейди Маделин щракна с пръсти.

— Иди в помещенията за послушниците, сестро Фиделис! — Тя огледа Корбет от глава до пети. — Аз съм лейди Маделин Фицалан. Това е сестра Агнес, моята помощничка.

Другата монахиня се усмихна принудено.

— А аз съм сър Хю Корбет, пазител на тайния кралски печат и негов специален пратеник тук. Нося заповеди и пълномощия. Това е Ранулф-ат-Нюгейт, мой прислужник и главен писар в канцеларията на Зеления печат.

— Нямате власт на църковна земя!

— Мога да получа.

Лицето на лейди Маделин разцъфна в усмивка.

— Наистина ли, сър Хю? — Тя мина бързо покрай него, отиде до мощехранителницата и критично огледа Ранулф. — Погледът ти е дързък, писарю!

— Възхищавах се на расото ви, милейди, на белоснежния му цвят. Какво символизира той — святост или скромност?

Корбет затвори очи, когато чу как игуменката рязко издиша.

— Лейди Маделин — той застана до нея. — Твоят полубрат е бил убит.

— Бог да го прости.

— А трупът на една млада жена е бил оставен пред портата на манастира. Разбрах, че тя също е била убита със стрела в шията.

— Кой ти каза това?

— Негово величество кралят. Да не споменавам клюките в „Горският дявол“.

— Подходящо име — леденият поглед на лейди Маделин не трепна. — Да, трупът на бедната жена беше открит и ние го погребахме по християнски.

— Защо?

— Наше задължение като християни е да проявяваме милосърдие.

— Познавахте ли жената?

— Не.

— Посещавала ли е манастира или мощехранителницата?

— Не, можете да попитате когото искате от манастира.

— И къде я погребахте?

— В нашето гробище.

Корбет извади заповедта с кралския печат.

— Тогава, милейди, с властта, дадена ми от краля, искам трупът да бъде изваден от гроба, за да го огледам.

— Не можете да направите това.