Харесва ви, нали?… Разбира се. Не само ви харесва, а открива някакъв друг свят, по-точно — вдига завесата, позволява да погледнеш всичко наоколо с други очи. Материята оживява, виждаш как молекулите и атомите кипят в нея. Предметите, явленията разкриват същността си, всичко се свързва с всичко, започват да прозират границите на други измерения. Не е ли вярно, един от първите живописци на Холандия не отстъпва на онези старинните като Рубенс и Ван-Дайк. Но при него всичко е свое собствено, неповторено. Изглежда, като че ли той не се е учил от никого, а дори и да се е учил, не е използувал наученото. По-късно кубистите искаха да го изкарат свой предшественик, но Винсент Ван Гог, ще ви река, не се отказа от отговорността си за света. Напротив, той го взе на раменете си, понесе го и на края падна под този товар. И всичко сам… Между другото, аз добре го познавах. Срещах се с него през различни периоди от живота му, гмурках се при него в предпоследното десетилетие на деветнадесети век от последното десетилетие на нашия двадесети. Всичко започна, след като приеха тези Закони относно пътешествията във времето, помните ли?… Макар че откъде ще помните, вие това изобщо не го знаете. Но седнете, седнете ето тук — на този стол, той не е експонат. Аз просто го нося със себе си, ако някой поиска да си почине. Нали е приятно да поседнеш след това препускане из залите. Впрочем тъкмо вие не сте от онези посетители, които се носят с изплезен език от фараоните към абстракционистите, успяват за два часа да обиколят цялото световно изкуство, и то само за да разказват после на познатите си, че аз, видите ли, нищо не пропуснах. Сигурно сте слушали такива разговори: „А Джокондата видяхте ли?…“ „Видях я.“ „А вие видяхте ли «Къпещите се» на Реноар?…“ И след като се уверят един друг, че всичко са видели, няма за какво повече да говорят, все едно че става дума за ваксинации. Но вие веднага ми направихте впечатление — как стояхте пред „Кипарисите“ поне десет минути.

… Та за какво говорехме — за пътешествията във времето. Разбирате ли, когато политиците си дадоха сметка, че миналото няма да се върне и отстъпиха, в Камерите, в тези Примки на времето, нахлуха съвсем други хора. Учени, художници, търговци, въобще дявол знае какви. Разбира се, към всяка камера бе учреден съвет, който първоначално се състоеше от старци академици. Нахълтва при тях някакъв историк, бие се в гърдите — на него, видите ли, до смърт му е необходимо да уточни някои детайли от битката при Гавгамелите. Биохимикът си дере гърлото за динозаврите, кинорежисьорът се кълне, че е замислил филм със сюжет за кръстоносните походи. Цял куп заявления, тези, на които е отказано, злобеят, разпространяват слухове. Старците се бориха, колкото можаха — и отвориха, така да се каже, вратите. И се започна. Публиката се втурна във всички векове и при всички народи, в най-отдалечените ери, чак до каменовъгления период. Плъзнаха навсякъде, мотаят се из краката, досаждат със съвети. Напакостиха на цялата история, за никого не оставиха живот. Особено втръсна типът на всезнайковците — има едни ахмаци, които, ако гледат за втори път криминален филм, никак не могат да се сдържат да не развалят удоволствието на околните, като подсказват какво ще стане по-нататък. Например отива в Италия през 1455 година при великия Клаудио Мадеруци един такъв самодоволен дървеняк и му съобщава: така и така, видите ли, все едно ще умрете в мизерия. Клаудио естествено е разстроен, захвърля ваятелството, рисуването. Тръгва по кръчмите — и ето ти на, Италианското възраждане вече няма Мадеруци, а само един Леонардо даВинчи, който е бил наречен брат на Клаудио и дори е нарисувал няколко картини заедно с него… При това започна да страда не само миналото, а и нашата 1995 година, защото тук също зачестиха посещенията от по-отдалеченото бъдеще. Тъкмо се захванеш с нещо, такива ще ти ги наприказват, че вдигаш ръце. И когато вече стана непоносимо за всички, правителствата на страните, притежаващи Примка на времето, се събраха, установиха връзка с пътешествениците от другите бъдещи векове и обявиха решение: да се прекратят всички такива номера. Искаш да наблюдаваш миналото — наблюдавай, без да се намесваш. Издаден бе Световен закон за опазване на миналото — да се пускат само тези, които, дори да умрат, няма да признаят, че са от бъдещето, и на никого няма да пречат. Тази конвенция бе подписана от всички. Преди да се разотидат, премахнаха също някои от най-въпиещите отклонения. Например възстановиха Колумб, тъй като имаше вариант, в който съвсем не Колумб открива Америка. При него също, видите ли, отишъл някакъв глупак и с карта в ръце му доказал, че отивайки на запад през Атлантическия океан, до Индия няма да стигне. „Няма да стигна ли — каза тогава Колумб, — още по-добре, тъкмо няма да се мъча.“ В резултат Америка така си и остава неоткрита още сто и петдесет години, докато не станало срамота да не я открият…

Какво казахте — „Бъдещето съществува ли вече?“… Да, разбира се, съществува. Заедно с всички останали времена още от първия миг в безкрайността. И миналото, и бъдещето — всичко съществува едновременно, и при това всеки миг се изменя. Тъкмо затова ние нямаме статично, неподвижно настояще. Какво, не е ли така? Където и да погледнеш, всичко е или вече минало, или още бъдеще… Това впрочем са философски въпроси, с които няма да се захващам. Да се върнем към онова, с което започнахме, тоест към Винсент Ван Гог. Ако искате да знаете, само благодарение на мене вие можете да видите тук в Лувъра неговите произведения. Ако на времето не бях се съжалил над тези картини…

Накратко казано, от 1995 година тези пътувания бяха поставени под най-строг контрол. Всеки кандидат минава през двадесет всевъзможни комисии, представя характеристики за морална устойчивост едва ли не още от яслите. При това докажи, че наистина е необходимо, продемонстрирай как ще се постигне пълно невмешателство. Например в Лондон се готвиха цяла година, за да направят късичък телефилм за Хенрих Уго, и им разрешиха да снимат от въздуха пира на рицарите само след като бе доказано, че тези аристократи никога не са поглеждали нагоре към небето — нали се срещат такива хора, които след определена възраст през целия си останал живот вече никога не повдигат глава, за да зърнат облаците, синевата или звездите. А когато, да речем, снимаха лагера на Спартак през 73-та година преди новата ера, операторът се скри на самия връх на Везувий, послужи си със силен телеобектив и беше уговорено, че ако някой приближи скривалището му на по-малко от половин километър, той ще се хвърли в кратера с цялата си апаратура, за да замаскира следите. Изобщо така минираха всичко, че да не може никой да се промъкне, и тези Примки на времето почти непрекъснато бездействуваха.

Но както знаете, законът за това е закон, за да се заобикаля. Своите подписи върху тържествения документ сложиха пълномощните представители на няколко държави, но съвсем не разните там пазачи, техници и дребни администратори, работещи в тези Камери. Един такъв техник се оказа през 1996 година мой познат от детинство. Подчертавам, именно познат, а не приятел — по онова време въобще не завързвах приятелства, тъй като прекрасно се чувствувах и сам. Всичко свое носех със себе си. Ръст два метра, широки рамене, остър поглед и бърза реакция. Тъкмо бях навършил двадесет и пет, а вече се бях прехвърлил от уличката, на която се родих, в собствена двуетажна къща в третия слой — тук, в Париж. А третият слой, както сам разбирате… Макар че сега него още го няма… В небето не бях поглеждал от дете, намирайки на земята всичко, което ми харесва. И ето веднъж в началото на есента срещам около хиподрума този Кабюс и той казва, че е на работа в Примката на времето. Веднага ми светнаха очите, питаме — нима все пак някой не пътува тайничко в миналото? Той отговаря, че пътуват, защо да не пътуват, стига да се направи с ум, но това изисква голям разход на енергия, която трябва да се купи от някое друго място и да се прехвърли, за да не забележат нищо в института. Съгласявам се да вложа капитал и ние се замисляме какво ли собствено си струва да се пренесе от миналото. Злато и всякакви скъпоценни камъни отпадат, понеже и едното, и другото вече се синтезира. Остават произведенията на изкуството и по-специално произведенията на знаменитите художници. Започвам да правя справки и научавам, че един от най-ценните живописци на миналото столетие е Ван Гог. Отивам в Народната библиотека, потърсвам материали и се убеждавам, че няма да стигнат няколко години, за да се прочете всичко. Винсент Вилем Ван Гог е роден през 1853 година, тоест почти век и половина преди нашето време. Обичал е и е бил отхвърлен. Отдава се на изкуството, живее в нищета и нарисува около седемстотин картини. Измъчен от бедността и липсата на признание, полудява и се самоубива на тридесет и седем годишна възраст, застрелвайки се в гърдите. Славата идва при него чак след смъртта, когато бива публикувана преписката му с брат му Теодор и с други хора… Е какво, всичко това много ми харесва — типична биография на гений, повече не би могло и да се желае… За последна проверка отивам в големия художествен магазин в Париж на булевард „Сен Мари“. Спирам първия попаднал служител и казвам, че бих искал да предложа оригинал от Ван Гог. В залата се възцарява тишина.

— От Ван Гог?… Оригинал?

— Да, именно.