история се преустройва и на хората им се струва, че така си е било винаги. Ето това всъщност е най- важното. Именно на хората им се струва, а не на човека, който е пътешествувал и помни предишната ситуация. Ето да допуснем, че вие отивате в деветнадесети век, прекарвате там една седмица — това означава между другото, че в съвремието една седмица вас ви е нямало, — връщате се и виждате, че вашият приятел се е изгърбил като риболовна кукичка. На вас ви е ясно, че това е едно от непредсказуемите последствия на нещо, сторено от вас там, в миналото — преди заминаването ви приятелят се славеше по цялата улица със своята осанка. Сега нещо се е променило, но вие си траете, а приятелят не ви обвинява в нищо, доколкото в новата поредица от събития той така се е родил, свикнал е с прегърбеността си и не си представя нищо друго. Едновременно с това околните гледат с леко недоумение на вас, излезлия от Времевата примка. Нали измененията засягат и вашата предишна личност — тази, която е влязла в Примката, — а вие излизате от Камерата в първоначалния си вид. В резултат роднините и познатите трябва отново да свикват с вас, а и вие самият сте принуден да се нагаждате към новата си биография…

„Не е чак толкова приятно…“ Та нали именно в това се състои работата. Отначало на политиците всичко им се струваше просто, но след това разбраха сложността. Да вземем същия случай с ирландеца и лорд Фитц-Прукс. Пратеникът на английското министерство на външните работи урежда всичко, а когато след три дни се измъква от Примката на времето, новият вариант е вече факт, а за онзи, неудачния, никой не ще и да знае. Нашият герой се навира в очите на всички и се мъчи да докаже, че успешната сесия (вече завършила, тъй като той е отпътувал след нея и се е завърнал още по-късно) е негова заслуга. „Разбирате ли — мънка той, — ако беше отишъл О’Брайън, щеше да се получи иначе.“ Обаче в отговор всички свиват рамене: „А кой глупак е искал да изпрати О’Брайън? Нима е имало такива предложения?“ С други думи, ситуацията вече се е преобърнала и на хората им се струва съвсем естествена.

Междувременно нашият пътешественик е изгубил два дни от съвременността, той губи ориентация, готви се ново международно съвещание, а него са пропуснали да включат в списъка на делегатите. Същият случай и с войната от 1969 година. Някой е пътувал в миналото, трудил се е там, а като се връща, цялата история с граничния инцидент, предизвикала световен конфликт, изглежда на всеки здравомислещ човек съвсем невероятна. „Какъв капрал? — втълпяват на нашия страдалец. — Не е имало никакъв капрал и изобщо тази граница винаги се е славила с превъзходни отношения.“

В резултат на ето такива номера политиците разбраха, че всеки, който се намесва в миналото, непременно попада в небрано лозе. Тогава те преотстъпиха на обикновените граждани възможността да пътешествуват в други векове, а чак след това започна тази каша, която доведе до Закона за опазване на миналото. Но сега си представете, че ние не знаем това, както и огромното мнозинство от населението на Земята. Планетата живее ли си, живее, вариантите се сменят, а на човечеството всеки път му се струва, че така си е било. Нали ако току-що не бях ви разказвал, на вас и през ум нямаше да ви мине, че е съществувал вариант с война между Аржентина и Бразилия. Особеността тук се състои тъкмо в това, че само онази личност, която е пътешествувала, знае каква е била предишната ситуация. Лично аз в онзи момент какво знаех за Времевите примки? Е, естествено, бях чел по вестниците, че са създадени, бях гледал по телевизията няколко снимани от засада филмчета — „Пиршеството на Хенрих VIII“, „Лагерът на Спартак“ и в този дух. Имаше слухове, че няколко души въобще изчезнали, отивайки с миналото, като онзи знаменит палеонтолог. И това е всичко! Да бяхме с Кабюс малко по-умни, щяхме да се досетим, че ако аз измъкна от миналото някакви картини на Ван Гог, те съответно ще изчезнат в нашето настояще от музеите и частните сбирки. Но ние някак си дори не се и замислихме — той беше на двадесет и девет години, аз с още четири години по-млад. Паника, трескаво въображение, привиждат ни се милиони и дори милиарди ЕОЕ-ни.

А в резултат на моята авантюра се получи такава поредица от събития. Аз, може да се каже, иззех Ван Гог от обръщение. Отнесох основната част от картините му, като взех още и значителна част от писмата. Затова вдовицата на брат му не можа да издаде нищо и Винсент Ван Гог бе практически задраскан от историята на изкуствата. По-късно, на границата между деветнадесети и двадесети век, се появява друг талант от подобно направление — Паризо. Когато измененията в плетеницата на времената достигат нашата епоха, съм се родил аз, срещнал съм Кабюс, започнал съм да правя справки за художници, научил съм за Валтер Паризо и именно него съм поискал да изнеса от миналото. Затова и Кабюс, когато излязох през нощта от времевата мрежа, каза, че е ставало дума за Паризо.

И какъв беше резултатът? В ръцете си държах две чанти с картини от Ван Гог, но аз бях единственото същество в цялата Вселена, което знае, че въобще има такъв художник. Помислих, помислих и реших да затворя спиралата. Това нямаше да възвърне похарчените ЕОЕ-ни…

„Да затворя спиралата“… Ах, да! Аз пък не ви обясних. Работата е в това, че веднага след създаването на Времевите камери се появи възможността най-неудачните ходове да се поправят. Тази маневра нарекоха „изхлузване от Примката“ или по-просто — „затваряне на спиралата“. Да допуснем, че сте ходили в XV век или в V, а при връщането ви в XX се убеждавате, че последиците от вашето пътешествие изглеждат твърде непривично. Тогава трябва да влезете в Камерата още веднъж, да поставите указателя повторно на онзи същия момент и да се завърнете обратно в миналото, като не предприемате нищо. В такъв случай всяко нещо отива на мястото си, все едно че не сте пътешествували. Наистина указателят никога не застава съвсем точно и затова някакви малки изменения винаги могат да се прокраднат…

Какво?… Колумб ли?… „Как са научили, че в основния вариант е съществувал Колумб?“ Ами просто защото по онова време в миналото се е намирал не само онзи глупак, а още доста хора. Измененията не ги засягат и те след завръщането си вдигат скандал. Разбира се, не е възможно изобщо всичко да се възстанови в първоначалния си вид. Много е възможно онзи вариант на миналото, резултат на който сме самите ние, съвсем да не е първоначалният. За Клаудио Мадеруци вече ви разказвах. Бедата е в това, че при тези случаи трябва да се изпрати точно онзи човек в същия онзи момент. Но онзи дръвник, който предсказа на Мадеруци печалния му край, загина на третия ден след завръщането си в нашата епоха. Тръгнал да се забавлява в Египет и там с личния си самолет се врязал в Хеопсовата пирамида — след това няколко дни чистиха западната страна от образувалия се при взрива нагар. Мисля, че Клаудио сигурно не е сам в нещастието си. Несъмнено по такъв начин още много художници, учени, изобретатели са загубени за нас. Но затова пък, изглежда, са се появили и много нови.

Да се върнем обаче към Ван Гог, тоест към нас. Проникнахме отново през нощта в Института — аз взех двете чанти със себе си — и затворихме Примката. На сутринта изтичах пак в библиотеката и се убедих, че всичко е наред. Ван Гог е възстановен, всяка енциклопедия му отделя не по-малко от половин страница, статии и монографии — безброй. А горкият Паризо изчезна яко дим. Посъветвах се с Кабюс и стигнах до извода, че не трябва да се гони веднага всичко, а по-добре да се донесе едно нещо, но достатъчно ценно. Спрях се на „Селяни ядат картофи“, която по наше време се оценява на цели двеста хиляди. Разсъждавах така. Отивам в миналото, купувам от художника първата от големите му картини, за което той сигурно ще съобщи на брат си като за забележителен успех. В нашето съвремие произведението несъмнено ще изчезне не само от галерията, където се намира сега, но и от всички албуми и книги с репродукции. Обаче в историята на изкуството то ще остане като изгубено. Всички изследователи ще споменават за него, ще съжаляват, че някой го е купил и оттогава го няма. А аз, като се върна в нашия век, ще съчиня приказката, че уж съм намерил „Селяни“ на един стар таван в къщата на далечни роднини.

Кабюс не възрази, взе от мене още петнадесет хиляди, прибави ги към своите, за да може в течение на близките седмици да създаде излишък в енергийния резервоар на Института, а аз заседнах да изуча по- добре материала. Купих едно от последните издания на „Писмата на Ван Гог“. Книгата беше разкошна, но както се изясни по-късно, с грешки. Така или иначе се убедих, че със „Селяни ядат картофи“ всичко трябва да свърши благополучно. В посланията си до брат си и до художника Рапард Винсент разказва много подробно за замисъла, за ескизите, за започването на работата и за нейния завършек. Той придава голямо значение на „Селяните“, в по-нататъшната си преписка се връща няколко пъти към тази тема.

Според книгата излизаше, че той завършва произведението през март 1883 година, а на шести април я изпраща на Теодор в Париж. Значи, трябва да се явя при него на трети или четвърти, за да заваря картината изсъхнала и транспортабелна.

В живота на художника това е бил един от най-тежките периоди. Зад гърба на Ван Гог са останали вече тридесет години изживян живот, през които той не е постигнал нищо. Той, напълно зрелият мъж, няма нито семейство, нито жена, нито приятели, нито свое ъгълче и въобще никаква собственост. Опитва да стане продавач в художествен магазин, но го изгонват, пробва професията на свещеник, но католическият