И нищо!

Учудих се, реших, че може да съм сбъркал с една минута — да не съм запомнил срока точно. Още веднъж повдигам ръце. Секундите текат. Три… една… нула.

И пак нищо.

И знаете ли, така и си останах във вашата съвременност. Не ме прибраха нито през тази нощ, нито през следващата, нито цялата седмица, през която ходех на булеварда. Останах тук, в 1938 година, а след това вече заедно с всички на общо основание доживях, достигнах ето до тази, 1970-а…

Какво казвате? „Кабюс се е разсърдил“… Честно казано, в началото и аз така помислих. Бяхме се уговорили да прекарам в 1938-а три месеца. Прецених, че Кабюс и жена му към края на този срок са разбили пода в мазето, видели са, че там няма нищо и са решили изобщо да не ме прибират. Но, от друга страна, би могло да бъде и съвсем иначе. Тук цялата работа е в измененията, които не могат да се предвидят. Помните ли, говорихме, че дори след като затвориш спиралата, някакви последствия от пребиваването ти в миналото все пак остават. Аз не ви казах, че всеки път, когато се завръщах от Ван Гог, намирах Кабюс променен. Него и от самото начало момичетата не го поглеждаха, в резултат на първото ми пътешествие носът му се издължи още и се изкриви. След затварянето на спиралата носът стана къс, но остана крив. И тръгна тя така. Когато се върнах след второто пътуване, той беше вече не Кабюс, а Бабус и беше станал по-нисък. След третото ми пътешествие физиономията му стана съвсем като на пор — знаете ли, такава издължена цялата напред. Аз даже не криех учудването си, той ме питаше винаги при излизане от Камерата защо така странно го заглеждам. Веднъж заподозря нещо и започна да разпитва не е ли бил по-рано красавец. А след четвъртото пътешествие той беше женен вече не за мършава брюнетка, а за дребничка блондинка, закръглена, с неизразителни очи и ниско чело. Обаче Кабюс, разбира се, е само най-очевидният пример — онова, което най-напред ми се хвърли в очите. Имаше и други промени.

Дори нещата около Ван Гог между другото също се изменяха. Гледаш писмата му и другите материали за него преди поредното пътуване, там е едно, а когато се върнеш — малко по-друго. Ето сега чета в книгите, че „Селяни ядат картофи“ художникът е нарисувал през 1885 година, а когато пътешествувах първия път, това беше през 1883-а. Наистина, самата картина остана съвсем същата. И на края още един важен момент. Колкото по-близо до своята собствена съвременност се ровиш в миналото, толкова повече се забелязват всякакви странични ефекти. Съвсем същото, както ако някоя весела компания си хареса уютно заливче по реката, а после някой се вдигне нагоре по течението и за да си направи шега, излее във водата кофа боя. Ако той направи това на десет километра от мястото, където стоят останалите, никой нищо няма и да забележи. А ако е на три крачки, водата ще бъде цялата червена или там зелена. Нали аз последния път отидох именно в близкото минало, а освен това предизвиках там такъв шум, разпродавайки скъпоценности за няколко милиона. Затова съвсем не е задължително Кабюс да се е разсърдил и обидил. Би могло в новия вариант на историята той да не е станал техник при Времевата камера, да не е намерил вратичка да попълва енергията, ние с него просто да не се познаваме или изобретяването на Времевата примка да се е отдалечило в бъдещето. Нещо повече, би могло при осъществилите се изменения, при друга алтернатива аз самият въобще да не съм се родил като онзи сержант в Рио. И да е нямало кого да върнат.

Така или иначе аз не се завърнах в бъдещето, останах тук. И да знаете, не съжалявам. Още е неизвестно какво би излязло от мене през 1996-а.

Младежта тогава се вълнуваше от друго, от ЕОЕ-ни се интересуваха малцина, светът бързо се променяше. Аз щях да продължа своите машинации — именно затова, защото беше безопасно, — да се самозабравя, естествено, и в края на краищата щяха да ме засилят в мезозоя при птеродактилите.

А тук животът ми потръгна добре, доволен съм. През 39-а войната започна, участвувах в Съпротивата, после се ожених, тръгнах на работа. Имам две дъщери, по-малката завършва университета, по-голямата е омъжена, имам и внучета. Наскоро постъпих тук, в музея, като пазач в залата на Ван Гог. Все гледам как идват хората — възрастни или момчета с панталони клош, момичета с кръгли очи. Стоят, гледат и на всеки попада в сърцето зеленовато-жълтият лъч. И ми е толкова приятно, че не отмъкнах тогава картината…

Аха, ето и звънеца, ще затварят, трябва да ставаме… Какво казахте? Помня ли аз какво трябва да се случи от 1970 до 1996 година, какви събития ще станат?… Помня, естествено, и бих могъл да разкажа всичко. Само че няма смисъл… Защо?… Ами, първо, защото аз попаднах тука и със своето присъствие оказвам известно влияние. Но не това е главното. Аз нали ви обяснявах, нима не разбрахте?… „Да не се прави нищо?“ Не, защо пък, напротив, всичко трябва да се прави. Бъдещето съществува винаги, но как се осъществява то там занапред, зависи от това, как постъпваме ние в своята епоха. Ето да допуснем, вие искате да извършите нещо, ако изпълните своето решение, настъпва един вариант на бъдещето, а ако се уплашите или ви домързи — друг, вече без вашата постъпка. И така от най-малките неща до най-големите. Бъдещето — това е безкрайност от алтернативни варианти и кой от тях ще стане битие, зависи изцяло от всички нас. Аз знаех един вариант, но те са безбройно много, затова нищо не може да се каже отнапред с изключение на най-общи неща.

Така че вие не питайте какъв ще бъде утрешният ден. Искате ли той да бъде великолепен и блестящ, правете го такъв. Моля ви се!

© Север Гансовски