вратата — и казвам, че бих могъл да купя ако не всичко, поне основното. Около двеста картини. Йохана Ван Гог ме поглежда с бледните си очи: „Да купите?“ Да, именно да купя и да платя в брой цената, която тя определи. При тези думи вадя от джоба си пачка банкноти по хиляда франка и ги разлиствам като ветрило. И какво чувам в отговор? Представяте ли си, увехналата дама навежда глава, очите й се облещват още повече и с тих, но твърд глас тя ми съобщава, че картините не се продават. Тя е сигурна, че братът на покойния й мъж Винсент Ван Гог е сторил твърде много за изкуството и в бъдеще трябва да принадлежи на човечеството, затова тя смята, че няма право да продаде произведенията му на частно лице. Тя възнамерява да издаде неговите писма — тези същите книжа, затрупали стаята — и се надява, че тогава хората ще разберат какъв прекрасен човек и гениален художник е бил Винсент. Да ми продаде тя не може нищо, но щом неговите неща ми харесват толкова, е готова да ми подари няколко рисунки и една-две картини, от които има по няколко варианта. Схващате ли психологическата постановка — може да подари, но не да продаде! Типичният старомоден деветнадесети век!

Изслушвам вежливо всичко това, правя се на обиден и казвам: всичко или нищо.

Работата е там, че имах пред вид и такъв вариант. Та нали аз, въоръжен с достиженията на нашата наука, в сравнение е живеещите в края на миналия век бях почти всесилен — нещо като виждащ в страната на слепите. Един ден преди да отпътувам, се отбих при познат аптекар и измъкнах от него един специален флакон, който в нашата епоха се използува при прехвърлянето на диви зверове от един резерват в друг. Натискате копчето, като при това не дишате около четиридесет секунди, а всичко живо в радиус от тридесет метра потъва в дълбок сън. Свивам рамене, пъхам парите в джоба си и напипвам там флакона. Двете жени веднага започват да се прозяват, да си търкат очите и след половин минута се свличат право там, където стояха. Изваждам от чантата си друга, по-малка чанта и започвам спокойно да избирам картини. Помня, че взех „Кулата Нюнен“, „Слънчогледите“, „Кафене в Арл“, „Разходката на затворниците“, разбира се „Сеячът“ — около двеста платна и картини, които за мой късмет бяха отрупани без рамки. Отбих се също в стаята на втория етаж и взех две папки с писма от лежащите там на масата общо десет. Накратко казано, натъпках докрай двете си чанти, излязох, наех карета и най-спокойно стигнах до булевард „Клиши“. Скабюс се уговорихме, че ще ме върне обратно след едно денонощие, за което трябва да бъда в уреченото време на същото място, където се материализирах. Пренощувах в малък хотел, по обяд излязох на улицата, вдигнах нагоре двете чанти. Секундите тичат в ръчния часовник, един миг небитие (нулево състояние) и ето ме във Времевата камера на Института, в нашия век, а всичко току-що станало се отдалечава със сто години в далечното минало. Вратата се отключва и пред мене е лисичата муцунка на Кабюс. Веднага забелязвам, че моят приятел е малко променен. Станал е мъничко по-нисък и още по-дългонос отпреди.

Той оглежда чантите.

— Донесе ли?

— Донесох. Почти целия Ван Гог.

— Как Ван Гог? Уговаряхме се за Паризо.

— Какъв Паризо?

С една дума, не можем да се разберем. Но няма време за спор, трябва да изнесем чантите от Института. Минаваме благополучно охраната. Завеждам Кабюс в къщи, едвам дочаквам утрото, грабвам няколко платна и тичам в онзи художествен салон. Качвам се веднага горе й казвам на плешивия собственик, че мога да предложа Ван Гог. Той повдига вежди.

— Какъв е този Ван Гог?

— Как какъв? Та ето вие имате репродукция от неговите „Слънчогледи“.

Поглеждам натам и виждам, че сега в медната рамка има нещо съвсем друго.

Собственикът на салона звъни, появява се старикът с мустаците. Стопанинът го пита познава ли Ван Гог. Старикът извива очи към тавана, колебае се, свива рамене, мисли. Да, наистина през миналия век е съществувал такъв незначителен художник. За него се споменава в едно писмо на Паризо.

Елегантният собственик на салона ме гледа.

— Почакайте, нали вие идвахте при нас преди две седмици и обещахте да донесете оригинална рисунка на Паризо?

— Аз?… На Паризо?…

— Да, разбира се. „Люлеещите се фенери в пристанището“ — рисунката, за която Паризо пише на Брак. Същата, която липсва в „Марсилската серия“.

Тичам в библиотеката, ровя се в справочниците. За Ван Гог не се споменава никъде нито ред, но затова пък Паризо се перчи навсякъде.

Мисля, че вече се сетихте каква е работата. Изигра ни шега същият този „ефект на Времевата примка“, за който ние с Кабюс нямахме и представа. Разбирате ли какво се получи с тези Примки. Французите през 1994 година първи откриха възможността да се пътешествува във времето. След тях Съветският съюз, Канада, последва съвместен италиано-американски проект и така нататък. Знаете как става — науката е стигнала до определена преграда, всички тъпчат на място, след което един по един започват да я преодоляват. На различни места построиха шест Примки, откъдето можеше да се прескача в миналото. Американците построиха своята Примка в Рим — решиха, че собствената им история не е достатъчно богата. Само свирепи индианци, които при удобен случай могат и да те скалпират. Веднага стана ясно, че миналото влияе върху настоящето, от което, както можеше да се очаква, тутакси се възползуваха политиците. Те съобразиха, че всяко неприятно съвременно произшествие има корени във вчерашния ден и ако тези корени се отрежат, ще изчезне и самото произшествие. Ето, да допуснем, скандал в Общото събрание на ООН. Ирландският дипломат О’Брайън се скарва с английския делегат лорд Фитц-Прукс, когото отдавна мрази. От дума на дума хващат се за гушите, заседанието е провалено. Ситуацията обаче е лесно поправима. Трябва сътрудникът на Министерството на външните работи на Великобритания да се върне две седмици назад във времето, да отлети до Дъблин и от името на Генералния секретар на ООН да помоли ирландското правителство да изпрати на предстоящата сесия не О’Брайън, а някой друг. Така и става, сесията преминава като по мед и масло. Това го казвам за сравнително несъществените случаи, но влиянието може да бъде и в много по-големи мащаби. В края на краищата, каквото и историческо събитие да вземем, винаги ще се намери някой момент в миналото, когато все още е можело събитията да потекат в друга посока. Да си спомним войната между Бразилия и Аржентина през 1969 година. Бразилците от заставата в един пущинак около Игуасу празнуват рождения ден на някакъв си капрал. Насмукват се здравата и започват да стрелят с автоматите си. От другата страна решават, че тях обстрелват, и отговарят с огън. Бразилците на пияна глава се хвърлят в атака, започва бой — горещ народ са тези латиноамериканци, ще знаете, хранят се едва ли не само с черен пипер. Бразилците навлизат на три километра в аржентинска територия и се натъкват на летен лагер на танкисти. Те също се радват на случая да се поразмърдат, нанасят контраудар и нахлуват у съседите си на четиридесет километра. Спешно заседание на Президентския съвет на Бразилия, извънредна сесия на аржентинското Народно събрание. Докато в Женева се мотаят и образуват комисия, бразилски „боинги“ нападат Буенос Айрес, а аржентинският въздушен флот сипе бомби над Рио де Жанейро. Двете столици горят, по улиците трупове и изтръгнати трамвайни релси. Франция се застъпва за Бразилия, САЩ автоматично започват интрига на страната на Аржентина. Конфликтът приема глобален характер, а се започна с такава дреболия. За нашата 1995 година всичко това е вече отминало в историята, но тъкмо построиха тези Времеви примки и си помислиха: защо пък да не облекчат живота на хората там, в миналото? Изпратиха специален човек още двадесет години по-рано, тоест в 1949 година. Той пристига в Рио де Жанейро, намира бъдещата майка на злополучния капрал — тя се казва Ветрелия и още не се познава с бъдещия баща. Посланикът на нашето време прибира момичето от кафенето, където мие чинии, и я устройва като стюардеса по авиолинията Рио де Жанейро — Осло. В норвежкото летище бразилската красавица влиза в бюфета, светлорусият несръчен митничар Ганусон я настъпва по крака. Любов от пръв поглед, къщичка във фиорда Арендал, пет дечица, всички са безумно щастливи…

Какво казвате? „Миналата година между Аржентина и Бразилия не е имало никаква война…“ Ама естествено, че не е имало — нали ви обяснявам защо. Просто онзи капрал не се е родил, а щом е така, не е празнуван рожденият му ден с всички произтичащи последствия. Осъществи се другият алтернативен вариант на бъдещето. Първоначално е бил онзи, с войната, а след връщането назад и съответната поправка действителността стана друга. С тези варианти е много интересно. Разбирате ли, всяко изменение в миналото предизвиква нова поредица от събития и вълната на измененията се разпространява моментално по цялата линия на времето чак до момента, от който е направен скок в миналото. За нула време цялата