подвижни ноздри, устата му — възголяма, украсена с бисерни зъби и всички тези черти, събрани заедно, придаваха на този бляскав кабалеро крайно симпатична физиономия, много дългата му синкавочерна коса се спускаше на едри къдрици върху раменете, нямаше брада, бръснеше се много гладко, което му придаваше малко женствен вид, но причините за това във време, когато обикновено се носеше брада, ще разкрием по-късно, за което имаме много сериозни основания.

Както става винаги, отначало вечеряха почти мълчаливо, но малко по малко разговорът се оживи, ледът се разчупи, всички се отпуснаха.

— Е, господин полковник — запита дон Хосе, — какво мислите за тази импровизирана вечеря?

— Мисля, че дори в Париж не би била по-изискана — отговори офицерът. — Вече не зная къде се намирам, питам се дали съм наистина в Апахерия, в Аризона, или пък някой магьосник, несъмнено дон Агостин, ме е докоснал с пръчицата си и за секунди ме е пренесъл у „Бребан“ на булевард „Монмартр“.

— Успокойте се, господин полковник, вие сте все така в Апахерия, пък и аз нямам магическа пръчица.

— Вярно, така е, но това ме успокоява много малко, сеньор дон Агостин, в „Хиляда и една нощ“ не всички магьосници имат пръчица, те си служат с магически книги.

— Правилно, ала аз ви уверявам, че съм само един обикновен старец, а съвсем не магьосник.

— Допускам, щом го твърдите, сеньор, но има нещо, което все пак ме учудва.

— Какво точно? — полюбопитстваха трите дами.

— Как успяхте да ми устроите такава отлична вечеря в един див край, гъмжащ от тигри и свирепи апачи? Вашата вечеря не съответства на логиката.

— Какво! Не съответства на логиката ли?

— Да, защото противоречи на всичко, което ни заобикаля.

— Възможно е, но признайте, че е хубава.

— Признавам с удоволствие, но има само един недостатък.

— Какъв?

— Че е прекалено вкусна, и освен това, щом ме принуждавате, ще ви кажа, че й липсва местен колорит.

— Какво, местен колорит ли?

— Именно, липсва й нещо, което би я направило още по-вкусна, придавайки й изтънчена пикантност.

— Но какво имате предвид?

— Ех, дявол да го вземе! Нападение на разбойници или на червенокожи, тогава поне ще имам възможност да се проявя.

— Аха, това ли наричате местен колорит, драги ми полковник?

— Да, разбира се, не сте ли на същото мнение?

— Не ще и дума, ако с нас нямаше дами.

— Правилно! Е, все едно че не съм казал нищо, какви ги дрънкам! Моля да ме извините.

Изведнъж, сякаш случайността искаше да потвърди думите на полковника, превръщайки шегата му в истина, от три различни места се чуха силни крясъци на койоти.

— Мълчете — каза старецът, изправяйки се, — угасете факлите.

За по-малко от секунда всички светлини изчезнаха и колибата потъна в мрак.

Нямаше вече никаква светлинка освен тази, която пръскаше луната, намираща се в първата си четвъртина, но това беше достатъчно, за да се ориентира човек, когато очите му са свикнали с тъмнината.

— Ама че работа! — възкликна полковникът смаян. — Какво става?

— Ами нещо съвсем обикновено из тия краища — отвърна Хосе с подигравателна усмивка, — местният колорит, който желаете толкова силно.

— Как? Какво искате да кажете? Да не би да има опасност от нападение на червенокожи?

— Не на червенокожи, а на прерийните разбойници.

— Сериозно ли говорите? — продължи полковникът изненадан.

— Съвсем сериозно, драги ми полковник. Хайде, не се безпокоите толкова, ние сме много и сме добре въоръжени, тези нехранимайковци още не са ни пипнали.

— Искрено се надявам да не ни пипнат, ние ще направим всичко възможно, за да не им позволим това.

— Мълчете — каза дон Хосе, — баща ми поема командването, да го оставим да действа свободно, никой друг не познава войната в саваната като него.

Няколко минути дон Агостин се съвещава тихо със Синия облак, Безследни и един друг червенокож вожд, после тримата излязоха от колибата и скоро изчезнаха в мрака. Трите дами не бяха помръднали от местата си.

— Ах, тук ли сте, Сиди-Муле — заговори дон Хосе, забелязвайки спахията, — щастлив съм да ви видя, приятелю, особено в този момент. Мога винаги да разчитам на вас, нали?

— Разбира се, сеньор дон Хосе, можете да разчитате на мен.

— А как стана така, че ви срещам тук?

— Чисто и просто съм се поставил на услугите на полковника, под чието командване служих няколко години в Африка и в Мексико.

— Така ли! Е, щом ви намирам толкова навреме, доброто ми момче, разберете се с приятеля си Кучильо, възлагам ви да бдите над майка ми и сестрите ми.

— Дадено, сеньор дон Хосе, разчитайте на мен, нали ме познавате?

— Да — отговори младият човек и се обърна към полковника: — Следете внимателно какво ще стане, ще ви заинтересува.

— То вече ме заинтересува. А тези дами?

— Не бойте се за тях — отвърна дон Хосе, — те са отрасли в пустинята, свикнали са на такива схватки и няма да изпаднат нито в нервна криза, нито ще припаднат. Пък и знаят, че ще съумеем да се защитим.

— Отлично! Тази увереност ще удвои храбростта ни.

— Мълчете — каза дон Хосе, слагайки ръка на рамото му, — баща ми ще се разпореди както се полага.

— Не се ли опасявате, че той чака може би малко прекалено дълго?

— Не, най-напред трябваше да разбере кои са враговете, дали са многобройни и какъв е планът им.

— Правилно, значи разбойниците ще се оттеглят?

— Съвсем не.

— Но тогава как…

— Ще видите, полковник — прекъсна го дон Хосе, — смятам, че ще ви се стори едновременно и странно, и много любопитно.

— Добре, да чакаме — рече полковникът, поемайки пурата, подадена му от дон Хосе.

Дон Агостин де Сандовал бе напуснал колибата, в която оставаха само трите дами. Двамата мъже побързаха да се присъединят към стареца; с наведена глава и скръстени на гърдите ръце той изглеждаше потънал в дълбоки размишления. Полковникът забеляза с учудване, че освен трите дами, стареца, дон Хосе и самия него на площадката вече нямаше никого. Хълмът, поне привидно, беше напълно пуст.

Изтекоха няколко минути; гробна тишина тегнеше над саваната. Старецът изправи високия си ръст, искра блесна в погледа му, който той насочваше ту насам, ту нататък; внезапно от устата му се изтръгна крясък на горска улулица, толкова естествен, че френският офицер се подлъга и затърси машинално в листата на дърветата къде се е скрила птицата. Няколко подобни крясъка откликнаха от няколко различни посоки, после и други викове се примесиха с главозамайваща бързина, сякаш всички животни на пустинята се бяха събудили внезапно.

В този странен концерт участваха ягуарите, койотите, лопатарите, опосумите, асхатите, червените вълци