— И дъщеря й също, разбира се.

— Да, дъщеря й също… А сега, лельо — продължи младият човек, за да промени темата на разговора, — няма ли да ме поканите да изпия чашка вино с вас? Бих искал също така и да туря нещичко в уста. Ние само хапнахме на крак, но като че ли нищо не съм ял и съм толкова гладен, че мога да унищожа един съвсем суров бифтек…

— За вечеря имаше печена гъска и аспержи — каза лелята, — но сега всичко е студено, скъпи Найджъл. Ще почакаш ли да се стопли? Или може би предпочиташ едно парче студено телешко с американски консерви?

— Все едно, стига само да хапна.

— Вземи чаша порто, Найджъл — рече генералът, докато сестра му се разпореждаше да сервират отново.

— Доколкото виждам, нямаш нужда от коняк, за да ти се отвори апетит.

— Не, разбира се, стомахът ми е доста празен… Колко е късно, татко! Часовниците на железопътното дружество или неговите влакове не вървят както трябва. Колко жалък факт за редовността на вечерите!

— Да, и още по-печален за редовността на дивидентите — отвърна генералът със смях, подобен по- скоро на гримаса.

Той притежаваше акции от железопътното дружество, към което синът му се отнасяше с такова неуважение.

Найджъл изпи чашата си порто, като се смееше на шегата на баща си и после почна усърдно да дъвче.

Икономът Уилямс и лакеят току що бяха вдигнали приборите от вечерята, когато отекна звънецът, придружен непосредствено от два удара с чукче.

Това чукане не беше никак „нахално“, както би се изразил Уилямс — то бе по-скоро скромно и нерешително, но все пак се чу ясно в трапезарията.

— Кой може да идва толкова късно?… Десет часа! — каза генералът, като хвърли поглед към часовника си.

Нито Найджъл, нито лелята отговориха.

Уилямс бе отворил вратата и разговаряше с някого на прага.

Разговорът траеше по-дълго, отколкото е нужно, ако посетителят бе някой приятел на семейството. Гласът на този, който отговаряше на въпросите на иконома, явно притежаваше странен акцент.

Генералът помисли, че това е може би някой негов стар другар, пристигнал наскоро от Индия и дошъл без да го уведоми предварително с някой вечерен влак. Но той не си спомняше за никой познат, който да говори така английски.

— Кой е, Уилямс? — попита той, когато икономът се появи.

— Не зная, господин генерал. Джентълменът, ако ми е позволено да го нарека така, не иска да каже нито името си, нито да даде визитната си картичка. Настоява, че има да ви направи важно съобщение и че е необходимо да ви види.

— Много странно!… Как изглежда?

— Като чужденец, господин генерал. И бих се заклел, че сигурно не е джентълмен.

— Много странно! — повтори генералът. — Казва, че иска да ме види?

— Само това повтаря, господин генерал. И твърди, че работата е по-важна за вас, отколкото за него. Да го въведа ли, господин генерал, или ще разговаряте на вратата?

— На вратата!? Не, по дяволите! — отвърна живо старият военен. — Няма, разбира се, да изляза, за да направя удоволствие на един чужденец, който не иска да каже името си, нито да даде визитната си картичка… Може би е някой просяк. Кажи му, че не мога да го приема тази вечер. Да дойде сутринта.

— Това му казах вече, господин генерал. Но той настоява да ви види веднага.

— Дявол да го вземе!

— Ако ми е позволено да изразя мнението си, той страшно много прилича на такъв, какъвто благоволихте да предположите, господин генерал.

— Кой може да бъде, Найджъл? — чудеше се бившият офицер, като се обърна към сина си.

— Ни най-малка представа нямам — отговори Найджъл. — Да не би да е случайно онзи драскач Хюлет? Той отговаря отлично на описанието, което Уилямс дава за този нахалник.

— Не, не, господин Найджъл, не е господин Хюлет. Той е още по-грозен, въпреки че прилича на нотариус. Във всеки случай този е чужденец, това мога да потвърдя.

— За Бога! — извика генералът. — Аз не познавам чужденец, който да има работа с мене. Впрочем, трябва да го приема. Какво ще кажеш, синко?

— О! Не може да има нищо лошо в това — отговори Найджъл. — Ще остана с вас и ако стане много досаден. Уилямс и лакеят ще го изхвърлят навън.

— Добре, господин Найджъл, той не е по-висок от вашия лакей. Аз бих могъл да го хвана за панталоните и да го изхвърля на двадесет крачки в ливадата. Не се страхувайте никак за това.

— Хайде! Хайде, Уилямс! — не се стърпя генералът. — Стига празни приказки. Доведи господина.

После, като се обърна към сестра си, прибави:

— Скъпа Нели, ще направите по-добре, ако се качите горе в салона. Найджъл и аз ще ви последваме веднага, щом свършим разговора си с този нечакан гост.

Като прибра плетката си, старата мома излезе от стаята и остави брат си и Найджъл сами.

Тази толкова странна настойчивост на посетителя силно развълнува стария офицер и сина му. Те чакаха изправени и смълчани.

Навън разговорът бе подновен. После отекнаха отчетливи стъпки по плочките на коридора и вратата се отвори. Уилямс въведе чужденеца и по даден от генерала знак се оттегли.

Едва ли някога в трапезарията на английски селски благородник беше влизал по-странен представител на човешкия род, по-неподходяща личност за тази обстановка.

Както бе казал Уилямс, той не беше по-висок от дребния лакей, макар че изглеждаше на около четиридесет. Цветът на лицето му беше бронзов като на някой циганин, главата му беше обрасла с гъсти черни коси, а очите му искряха като два разпалени въглена.

Острите черти на лицето му издаваха еврейски произход. Дрехите му, с изключение на наметалото, прикрепено на неговите рамене, имаха тази особена кройка, която е характерна за правниците в европейските страни, обитавани от латинската раса, най-вероятно беше адвокат или нотариус.

При влизането си в трапезарията той бе така учтив да свали калабрийската си шапка. Но това бе единствената учтивост, на която изглежда бе способен.

Въпреки ниския ръст и хитрата физиономия той беше самоуверен и нахален, което би могло да се изтълкува така: ида тук с цел, която сама по себе си ме извинява и съм уверен, че няма да изляза преди да съм получил задоволителен отговор.

— Какво има? — попита грубо генералът, на когото изглежда бе минала същата мисъл.

Очите на чужденеца бяха настойчиво приковани върху Найджъл, сякаш питаха дали беше толкова необходимо да присъствува трето лице.

— Това е моят син — продължи бившият офицер, — можете да говорите пред него.

— Предполагам, че имате още един син, синьор генерал! — отвърна чужденецът на доста разбран, но с лош акцент, английски език.

Този неочакван въпрос накара генерала да потрепери, а Найджъл — да побледнее. Многозначителният поглед, с който бе придружен, доказваше, че чужденецът е добре осведомен по отношение на Хенри.

— Имам… или по-скоро, трябваше да имам още един — отговори генералът. — Какво имате да съобщите и защо споменахте неговото име?