При тези думи разбойникът посочи с пръст няколкото листа за писма, пръснати по масата.

Затворникът взе перото, без да има и най-малка представа, каква ще бъде темата на първия му секретарски опит. По всяка вероятност — писмо. Но до кого щеше да бъде адресирано то?

Той не остана дълго в недоумение.

— Най-напред адресът — заповяда разбойникът, след като Хенри се бе приготвил да пише.

— На кого — отвърна нароченият писар.

— До синьор генерал Хардинг!

— До генерал Хардинг? — сепна се Хенри, като изпусна перото и се изправи на крака. — Баща ми! Какво искате от него?

— Без въпроси, господин художнико! Седнете отново на мястото си и пишете онова, което ви диктувам.

Хенри седна, взе отново перото и написа адреса. Като изпълняваше заповедта на Корвино, той мислеше за последния път, когато бе написал същите думи върху плика на горчивото писмо, изпратено от близката до бащиния му парк кръчма.

Нямаше време да се задълбочава в спомени, тъй като разбойникът гореше от нетърпение да види писмото написано.

— Падре Каро! — беше първото изречение, което той изрече.

Още веднъж „секретарят“ се подвоуми. Той си припомни, че някога доброволно бе пропуснал думата „скъпи“. Трябваше ли днес да си послужи с нея под диктовката на един разбойник?

Подканването беше рязко. Главатарят го повтори, като прибави едно проклятие. Хенри трябваше да се подчини и думите „скъпи татко“ се отрониха от перото му.

— А сега — каза Корвино — продължавайте да превеждате, без да се спирате. Едно ново колебание може да ви струва скъпо.

Тази заплаха бе произнесена с тон, който не допускаше никакви възражения.

И така, Хенри написа писмо със следното съдържание:

„Скъпи татко,

Настоящото писмо има за цел да ви уведоми, че съм пленник в италианските планини, на около осемдесет мили от Рим, близо до неаполитанската граница. Тези, които ме плениха, са безмилостни хора и ще ме убият, ако откупът ми не бъде заплатен. Те чакат вашия отговор и за тая цел ви изпращат един пратеник, за когото моят живот е гаранция, докато той се намира в Англия. Ако вие наредите да го арестуват, или ако по един или друг начин той не може да се върне обратно, те ще си отмъстят на мен, и аз ще бъда подложен на такива страшни мъчения, за които не смея да ви говоря. Откупът ми е определен на тридесет хиляди лири, около пет хиляди лири стерлинги. В замяна на тази сума, била тя в злато или чекове, платими в Рим, те ми обещават свободата. Знам, че това обещание ще бъде удържано, защото тези хора, станали разбойници вследствие на неоснователни гонения от едно деспотично правителство, са честни и почтени. Ако не изпратите парите, скъпи ми татко, мога да ви съобщя със сигурност, че вие не ще видите повече вашия син.“

— Сега подпишете! — каза разбойникът, като видя, че преводът е готов.

Още веднъж Хенри се изправи и изпусна перото.

Той беше написал писмото под диктовка и усилията при превода не му бяха дали достатъчно възможност да обърне внимание на истинския му смисъл.

Сега, когато го караха да сложи подпис под този покорен зов за бащинска милост, когато споменът за гордото писмо, писано по-рано, беше толкова пресен, той почувствува нещо повече от отвращение. Един напълно оправдан срам спираше ръката му.

— Подпишете! — извика разбойникът, като се повдигна от креслото си. — Хайде, подписвайте!

Хенри още се двоумеше.

— Ако не вземете перото и не се подпишете под това писмо, кълна се в Светата Дева — ще се пролее кръв! Бога ми, да бъдеш изигран от един мизерен художник! От един проклет инглезе!

— О, синьор! — извика Попета, която досега не беше изрекла нито дума, — послушайте го, буено кавалиере. Няма нищо лошо в това, което иска от вас съпругът ми. Така постъпва той с всички, които се отдалечават от големия град. Подпишете се, каро мио, и всичко ще свърши добре. Ще бъдете освободен и ще можете да се върнете при приятелите си.

Докато държеше тази кратка реч, Попета стана от канапето, където почиваше, приближили се до младия англичанин и сложи ръка на рамото му.

Начинът, по който произнесе тези думи и изражението, което изведнъж смекчи твърдия блясък на зениците й, изглежда се сториха излишни на нейния съпруг и господар.

Корвино скочи от креслото си, хвана жена си за кръста и я хвърли грубо в един от ъглите на стаята.

— Стой там, мръснице! — извика той. — И не се меси в работи, които не те засягат.

После се обърна към затворника и като извади един пистолет от пояса си, ревна прегракнало:

— Подпишете!

По-дълго упорство би било безумие, нямаше защо да се съмнява в намеренията на разбойника. Шумът от вдигането на спусъка говореше красноречиво за това.

През главата на затворника като светкавица мина мисълта да се хвърли върху противника си и да опита щастието си в пряк двубой.

Но дори и да се предположи, че ще излезе победител, навън той ще срещне Доги Дик и най-малко двадесетина други разбойници, които без милост щяха да го застрелят.

Изборът беше тежък, но неизбежен. Трябваше да подпише или да умре.

Младият художник не беше още толкова отчаян от живота, та да го пожертва така лекомислено. Той се наведе над масата и прибави към писмото си думите: Хенри Хардинг.

— Синьор Рикардо! — извика главатарят. Доги Дик влезе веднага.

— Знаеш ли да четеш? — каза Корвино, като му подаде писмото.

— Не съм много учен — отвърна изменникът, — но смятам, че знам достатъчно, за да разчета тези драсканици.

Той взе писмото, засрича го бавно и потвърди точността на превода.

Сгънато и пъхнато в плика, писмото бе адресирано под диктовката на синьор Рикардо. След това той получи заповед да върже отново затворника и да го върне в килията му.

Същата вечер писмото, което за малко не струва живота на Хенри Хардинг, бе изпратено в Рим по един селянин.

Глава XXI

ПОД КЕДРОВОТО ДЪРВО

Цяла година беше изминала откакто Бел Менъринг отблъсна ръката на по-малкия син на генерал Хардинг.

Отново пъдпъдъкът свиваше гнездо в житата, кукувицата се обаждаше от високите дървета, а славеят изпълваше горичките с нощните си мелодии.

Планините Чилтърн, които обикновено посещавам всяка година, не се бяха променили. Не долових също и никаква чувствителна промяна в обществото, с което запознах читателя в първите глави на нашия разказ.

Срещнах госпожица Менъринг на един бал, с който се закриваше празненството на стрелба с лък. Тя беше все още царица на баловете от околността, макар че две или три млади момичета заплашваха да й отнемат скоро първенството.

Въпросът за нейната женитба беше по-рядко тема за разговор, отколкото преди дванадесет месеца, но нейната малка свита броеше винаги все същото число поклонници, като Хенри Хардинг бе единственият, който липсваше от колекцията.

Научих, че неговото място беше заето от брат му Найджъл. Това бе, впрочем, само едно предположение, което ми беше пошушнато по време на бала, на който присъстваше и самият Найджъл.

Тъй като познавах характера на младия човек, отначало не можех да повярвам, но към края на вечерта

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату