великолепни скулптури на Вечния град.

Но това зараждащо се щастие не беше лишено от известна тревога. Хенри забеляза, че девойката го поглежда само крадешком. Щом погледите им се срещнеха, тя бързо извръщаше очи.

Тая наивна свенливост би изпълнила сърцето му със силна радост, ако скоро не бе открил причината. Младото момиче беше старателно наблюдавано не от баща си, нещо което малко би тревожило Хенри, а от главатаря на бандата, който с чаша в ръка, седнал пред малката кръчма, държеше погледа си прикован върху къщата на кмета. Младото момиче изглежда се смути от настойчивостта на тези погледи и напусна балкона. Но шумът от борбата между пленника и разбойниците я накараха да се появи отново.

Докато се бореше, Хенри не преставаше да я наблюдава, а когато бе вързан и ударите се сипеха над него, той не я изпускаше от очи. Чувството на унижение, дори болките, изчезваха пред погледа, който тя му отправи, и който като че ли искаше да каже: смелост и търпение! Да можех, бих слязла от балкона, бих се нахвърлила върху палачите ви, за да ви отскубна от ръцете им, но и най-малкият знак на заинтересуваност от моя страна би означавал смърт.

Така изтълкува израза, който само за миг, озари лицето на девойката и почувства едновременно огромна радост и силна болка.

Настъпи нощта. Колкото повече се стъмваше, прелестният образ на „Девицата от балкона“ ставаше все по-неясен и по-прозрачен, докато накрая се сля с мрака.

Разбойниците бяха влезли в кръчмата с най-лекомислените селски красавици.

Скоро оттам долетяха звуци на виоли и мандолини, придружени от тропане, провиквания, звън на чаши, проклятия и кавги, една от които завърши на улицата с удари на ками.

От мястото, където бе оставен здраво вързан, младият англичанин не изпускаше нито една подробност от тази оргия. Но той не беше сам, разбойниците го пазеха много по-строго, от преди.

Тази промяна не можеше да не направи впечатление на пленника. Учудването му стана още по-голямо, когато доста късно през нощта залитащият главатар, придружен от своята танцьорка, излезе и сред хълцания и проклятия заповяда пленникът да се пази добре, като прибави, че ако той избяга, на следния ден часовите ще бъдат безмилостно разстреляни.

Скоро Хенри разбра, че това не беше някаква незначителна заплаха, отправена под влияние на пиянството, защото веднага щом изчезна главатарят, двамата му пазачи дойдоха да проверят въжетата и да ги стегнат. За по-голяма предпазливост те дори прибавиха нови.

Благодарение на тяхната сръчност, естествена последица от дълга практика, пленникът скоро бе лишен от всякаква възможност за бягство, дори и да смяташе да направи някакъв опит за това.

В този момент Хенри жадуваше повече от всякога за свобода. Строгите заповеди на главатаря, старателните мерки на часовите бяха пробудили в него известен страх. Дали биха се престаравали толкова много само за една нощ пленничество, ако смятаха да го освободят на следния ден.

Освен това изпратеният в града пратеник се беше върнал. Хенри го бе видял да влиза в кръчмата през време на гуляя. Без съмнение главатарят притежаваше неговите осемдесет лири. Значи не това беше откупът, който очакваха, за да го освободят.

Дали пленничеството му щеше да продължи? Какви ли жестоки мъчения го очакваха заради инцидента, разиграл се преди да го вържат? Нанесените удари на Доги Дик можеха да бъдат сметнати като обида към цялата шайка, и въпреки че престъпникът бе малко почитан от другарите си, той може би имаше достатъчно влияние за да ги накара да си отмъстят.

Промяната в държанието на разбойниците към пленника, наистина, не можеше да се отдаде на друга причина. Така поне мислеше Хенри и се разкайваше за своята невъздържаност.

Той би си спестил тези разкаяния, ако знаеше истинската причина за строгите мерки взети спрямо него. Продължаването на неговото пленничество се дължеше на много по-сериозна причина, от омразата на Доги Дик към него, било поради напълно заслуженото наказание, което току що бе изтърпял, било поради по- стари вражди. То се дължеше на един план, който можеше да лиши Хенри за дълго време не само от свобода, но дори да му струва и живота.

Макар че очакваше строго наказание от разбойниците, той не подозираше, че е изложен на някоя от тези опасности, и ако стоя дълго буден, то бе много по-малко поради очакваното наказание, отколкото заради болките, които му причиняваха затегнатите въжета.

Въпреки тези болки, въпреки твърдата постеля, за която служеха камъните на пътя, в края на краищата сънят го обори. Така той спа дълбоко, докато кукуригането на петлите и грубият ритник на един от пазачите му го върнаха към действителността.

Още на разсъмване разбойниците потеглиха. Селото, където бяха прекарали нощта, не беше тяхното убежище. Когато им се удаваше случай, те престояваха там ден-два, за да си починат и да погуляят, но един продължителен престой би могъл да ги изложи на опасността да бъдат изненадани от папската гвардия. Това обаче се случваше само след някое необичайно престъпление, което трябваше да се накаже за назидание.

Такъв именно беше инцидентът и сега. Папските войски бяха вдигнати под тревога и пратеникът, натоварен да ограби куфара на нещастния художник, бе донесъл тази новина. Ето защо разбойниците бързаха да напуснат селото.

Когато селяните се събудиха, те си честитиха отърваването от опасните гости. Все пак някои бяха натъжени от тяхното неочаквано заминаване — например, търговците на спиртни напитки, които не смятаха, че откраднатото злато блести по-слабо.

Разбойниците навлязоха в планината.

Те бяха достатъчно натоварени с плячка — сребро, съдове, украшения и други лични вещи, откраднати от вилата на един римски благородник, които отнасяха в скривалището си. Именно вестта за тази кражба бе причина за похода на папската гвардия.

Свърталището на разбойниците се намираше в едно доста отдалечено място, ако се съди по пътя. Той минаваше ту по едно разбито шосе през планината, ту по обикновен път, ту по козя пътечка, като криволичеше по склоновете или покрай някой ручей.

Много преди края на пътуването краката на пленника бяха покрити с рани. Обувките му, вече така износени, бяха разкъсани от камъните по пътя, а умората, причинена от дългото бродене предния ден и последвана от една почти безсънна нощ едва ли беше най-добрата подготовка за такъв труден път.

Вързаните зад гърба ръце не му позволяваха да пази добре равновесие, така че за него движението беше още по-мъчително, тъй като душевната му отпадналост го беше направила напълно безсилен.

Всичко това имаше своя причина. Строгият надзор, на който бе подложен още от началото на пътуването му показваше, че не ще бъде лесно освободен. Веднъж вече разбойниците не бяха удържали на думата си — не притежаваха ли определената от самите тях сума за неговия откуп?

Само веднъж той бе имал случая да се обърне към главатаря. Бе точно в момента, когато шайката напущаше селото. Той му припомни за неговото обещание.

— Вие ме освободихте от него — отвърна той с диво проклятие.

— Как така? — наивно попита пленникът.

— По дяволите! Колко сте наивен, синьор инглезе! Забравяте хубавия побой, който нанесохте на един от моите хора.

— Изменникът го беше заслужил.

— Това мога да преценя само аз. Нашите закони ви осъждат. У нас всичко се заплаща — око за око, зъб за зъб.

— В такъв случай трябва да бъда помилван. Вашите хора ми заплатиха с двадесет удара срещу един. Добро средство, за което свидетелстват натъртените ми ребра.

— Ах! — отвърна презрително разбойникът. — Считайте се щастлив, че сте се отървал толкова леко. Благодарете на Света Дева, че сте още жив. Може би ще направите още по-добре да благодарите на този белег, който имате на кутрето си.

Тази последна забележка бе придружена с поглед, в който ясно се четеше някакво скрито намерение, съвсем мъгляво за пленника, но което го караше да се замисли. Съчетан със строгия надзор, който се