упражняваше над него, този поглед не вещаеше нищо добро.

На другия ден, след като напуснаха селото, те стигнаха до планинска област, покрита с гъста гора. Придвижването ставаше все по-трудно и по-трудно. Трябваше ту да се изкачват по почти отвесни височини, ту да се спускат в дефилета, през които едва можеше да се провре човек.

Отдавна вече пътниците страдаха от силна жажда, която утолиха със съхранилия се по най-закътаните местенца из планината сняг.

Малко преди залез спряха и един от разбойниците бе изпратен да разузнае местността по посока на планината, подобна на прерязан конус, върхът на която се забелязваше на известно разстояние.

Бяха изминали около двадесет минути, когато оттам се разнесе вълчи вой. Той бе последван от подобен вик, който идеше малко по-отдалеч, а после от блеене на коза. При последния знак шайката потегли.

Заобиколиха една скала и конусовидната планина се изправи пред тях. От нея ги делеше дълбока пропаст.

Започна изкачването на планината. Когато стигнаха върха, пред очите на пленника се откри дивно зрелище. В нозете му се очертаваше един почти кръгъл амфитеатър, стените и наклонът на които се губеха под буйна растителност, в едно блато. Недалеч от брега, сред дърветата, се мяркаха синкави стени, а над тях се издигаше дим — доказателство, че тук живеят хора.

Тази котловина беше обичайното място за срещи на разбойниците. Шайката пристигна там точно в момента, когато слънцето залязваше.

Значи свърталището на разбойниците не беше нито пещера, нито някаква хралупа, а нещо като селце. Две-три от къщите бяха каменни, а останалите — обикновени сламени къщурки или колиби, така често срещани в планинските области на Италия.

Селцето беше заобиколено от букова гора. Гъсти чемширови храсталаци и борове опасваха планината от всички страни.

В центъра на тази естествена арена блестеше блато, вероятно някакъв отдавна изгаснал кратер, който сега служеше за резервоар на дъждовните води и разтопените снегове, които се спускаха от планините.

Сламените колиби бяха сигурно набързо вдигнати от разбойниците. Колкото до каменните къщички, те напомняха отдавна миналата епоха, когато деспотичното управление все още не бе довело Италия до епохата на упадъка. Може би, някой миньор, експлоатиращ рудите от съседните планини, беше добивал на това място метал.

Хребетите на планините се снишаваха в хълмове, като образуваха амфитеатър, който наглед имаше два изхода — единият на север, а другият на юг. И двата бяха отбелязани с по една скала, голите върхове на която стърчаха над зеления губер на дърветата в дола. На върховете на тези скали се очертаваше по една човешка фигура, която можеше да се види само от долината.

Това бяха часовоите на разбойниците. Всеки път, когато те променяха положението си, бродериите на дрехите им и дулата на карабините им блестяха при последните слънчеви лъчи.

Изправен насред малката площадка в свърталището, младият англичанин наблюдаваше тази сцена от италианския живот. Тя му напомняше за прочутата балада на Фра Дяволо и за една вечер в Кралския театър, прекарана в ложата на Бел Менъринг.

Но на Хенри не бе позволено да се задълбочи в спомените си — поне на открито.

По заповед на главатаря двама разбойника го отведоха към една от каменните къщички. Блъснаха го в тъмна стая с грубостта, присъща на тяхното достойно съсловие и затвориха зад него вратата.

Хенри чу злокобното щракване на ключалката и всичко потъна в мълчание. За пръв път в живота си той се намираше затворен в килия.

Да остане сам в случая бе едно облекчение. Хенри Хардинг го почувства така добре, че веднага щом вратата се затвори, легна на земята и заспа дълбоко.

За легло му послужиха няколко папратови листа, постлани върху камъните, но той беше много уморен, за да се безпокои от това.

Събуди се едва когато слънчевите лъчи, процедили се през отвора на прозореца, огряха лицето му.

Той скочи на крака и огледа спалнята си.

Един поглед му бе достатъчен, за да се убеди, че се намира в затворническа килия, защото каквото и да бе по начало предназначението на стаичката, пригодяването й за тази цел не можеше да се оспори.

Разположеният много високо прозорец беше толкова тесен, че през него едва би могла да мине котка. Освен това желязната пръчка, поставена отвесно на рамката, стесняваше още повече отвора.

Колкото до вратата, тя можеше да издържи всяко насилие. След десетминутен оглед на килията затворникът разбра, че за да избяга, трябва да разчита само на недобросъвестността на пазачите.

Хенри не можеше по никакъв начин да се осланя на такава възможност. Той дори не помисли за това и реши да изчака колкото се може по-спокойно събитията.

Беше гладен и би изял всичко, каквото би могло да попадне в устата му.

Той се ослуша, като призоваваше от все сърце пристигането на разбойника, натоварен да му донесе закуска.

Някой вървеше в коридора, но това беше пазачът, който крачеше напред назад пред вратата.

След един час, минал във все по-мъчително очакване, защото гладът му все повече се усилваше, други стъпки се смесиха с тези на часовоя.

Последва кратък разговор, ключът изскърца в ключалката, бравата щракна и вратата широко се отвори.

— Добър ден, господин Хенри! Хубава нощ прекарахте, нали? Капитанът ви поздравява и желае да ви види веднага.

Без да каже нито дума повече, Доги Дик хвана затворника за яката и като го повлече така грубо, както би постъпил някой зле настроен полицейски агент, го замъкна в апартамента на главатаря.

Както можеше да се очаква, това беше най-удобната част на къщата, но разкошната обстановка изуми младия художник. Мебелите бяха скъпи и добре изработени. Навсякъде имаше пръснати най-луксозни вещи — картини, грамадни огледала, стенни часовници, маси, огъващи се под тежестта на сребърни съдове, подноси, полилеи, свещници. Тези прекрасни предмети, наредени без много вкус, представляваха странна смесица от класика и съвременност и напомняха за някой антикварен магазин или заложна къща.

Сред блестящите скъпоценности стояха двама души, мъж и жена. Мъжът беше Корвино, главатарят, чието име затворникът чу за първи път от жената, която той наричаше Кара Попета — думата „кара“ беше само обикновено нежно обръщение.

Ние вече описахме Корвино. Попета, като съпруга на главатаря, заслужава също няколко думи.

Беше висока почти колкото самия Корвино и също така живописно натруфена. Дрехите й блестяха от перли, златни копчета и бродерии и благодарение на бронзовата си кожа, на черните си като гарванови криле коси, тя спокойно би могла да украсява някой индийски харем. Сигурно някога е била много красива. Когато се усмихваше, тя разкриваше два реда здрави и блестящи бели зъби, но те напомняха зъбите на някоя тигрица, готова да се хвърли върху жертвата си.

Някогашната красота на Кара Попета би могла да бъде още по-съвършена, тъй като нямаше още тридесет години, ако не беше белегът с мъртвешки цвят, който прорязваше напречно дясната й страна и обезобразяваше лицето й.

Ако очите й казваха истината, други, много по-дълбоки белези също бяха обезобразили душата й. Погледът, който тя хвърли на затворника при влизането му, би накарал Хенри да потрепери, ако бе разбрал значението му.

Но той нямаше време за размишления, защото още при неговото появяване, главатарят му заповяда да седне до масата.

— Безполезно е да ви питам дали знаете да пишете, господин художнико — каза разбойникът, като посочи с пръст перата и мастилницата. — Ръката, която умее да си служи с четката, трябва да знае също прилично да държи перото. Вземете едно от тях и пишете това, което ще ви диктувам, като го превеждате на родния си език. Знам, че можете да го направите. Ето подходяща хартия за целта.