— Вкъщи.

— Вашият хазаин може ли да я вземе?

— Да, ако счупи куфара.

— Добре. Пишете му да счупи куфара ви и да ви изпрати парите. Хартия, Джовани! Джакомо, мастило! Хайде, синьор артиста, пишете.

Осъзнал, че всяка съпротива е излишна, художникът се подчини.

— Почакайте! — извика разбойникът, като го хвана за ръката. — Може би имате нещо друго освен парите. Вие, англичаните, влачите по пътищата всевъзможни неща. Пишете и за тях в писмото.

— Но това няма никак да ви обогати. Имам един друг костюм, малко по-добър от този, който виждате на гърба ми. Към четиридесет незавършени картини, които не биха имали никаква стойност за вас, дори ако биха били завършени.

— Ха! ха! ха! — прихна да се смее разбойникът, а след него и другарите му. — С каква проницателност сте надарени! Колко добре разбирате нашите вкусове! Запазете вашите картини и старите си дрехи, синьор артисте. Ние няма да знаем какво да правим с тях. Пишете само за парите.

Художникът взе отново писалката.

— Почакайте още малко! — извика главатарят.

— Навярно имате приятели в града. Как не се сетих за това! Те ще бъдат очаровани да допринесат нещо за вашия откуп.

— Нямам нито един приятел в Рим, дори един, който би се съгласил да плати пет лири, за да ме отскубне от вашите нокти.

— Е, вие се шегувате, сеньоре.

— Казвам ви самата истина.

— Щом е така! — каза разбойникът… — Ще видим! — прибави той след кратък размисъл. — Слушайте, господин художнико, ако това което казвате, е истина, тая вечер ще може да се приберете у дома си. Ако не, ще прекарате нощта в планината и може би ще останете без уши. Разбирате ли?

— За съжаление твърде добре.

— Добре! Добре! Още едно предупреждение. Внимавайте какво ще пишете. Пратеникът, който ще вземе вашето писмо, ще се осведоми за всичко, което се отнася до вас, дори за състоянието на вашите дрехи и скици. Ако имате приятели, той ще ги намери, ако не, поне ще узнае за тях. И Бога ми, ако науча, че сте се подиграл с нас, толкова по-зле за ушите ви, сеньор!

— Така да бъде. Приемам условията ви.

— Добре! Пишете!

Когато писмото беше написано, сгънато, запечатано с парче катран и адресирано до съдържателя на хотела, където се намираше ателието на младия англичанин, то бе поверено на един от членовете на почтената банда. Последният, облечен като селянин от Кампаня, побърза да поеме пътя за Вечния град.

След като свалиха подвижния триножник, нагласен от нашия художник и хвърлиха в потока едва-що започнатата скица, разбойниците поеха пътя към планината, придружени от своя пленник. Хенри не беше много весел и гледаше с известна меланхолия на гостоприемството, което му беше отредено.

Читателят е може би изненадан, когато вижда с какво хладнокръвие младият англичанин бе приел своето арестуване. Да попаднеш в ръцете на италианските разбойници, прочути със своята жестокост, не е малко нещастие. И все пак Хенри Хардинг изглежда гледаше много леко на нещата.

Това привидно примирение беше лесно обяснимо. При всякакви други обстоятелства Хенри би бил не само ядосан от пленничеството си, но и сериозно уплашен от последствията. В този момент душевната му мъка го караше да приема случилото се като най-обикновено произшествие.

Раната, която строгостта на баща му беше причинила, се разтваряше всеки ден все повече и повече, но все пак много по-малко, отколкото тази, причинена от нежната ръка на Бел Менъринг.

Измъчван от жестоките спомени на миналото, той малко се тревожеше за настоящето и за бъдещето.

Дори имаше моменти — през първите седмици на неговото изгнаничество — когато търсеше подобно развлечение, вместо да го избягва или да се плаши от него. Бяха изминали вече дванадесет месеца и усилената работа до известна степен го бе облекчила. Може би раздялата беше по-голям лек от изучаването на неговото изкуство, към което не изпитваше особено силно влечение, защото не можеше да влезе в числото на ентусиастите, които непрекъснато търсят вдъхновение. Само случаят го беше накарал да избере тази професия като единствено способна да му даде препитание — случайността, подпомогнат отчасти от естествената му наклонност, отчасти от основното изучаване на живописта, през време на детинството му.

Досега художеството беше осъществило скромните му надежди и му бе дало възможност да посети Рим. Тук се бе породила амбицията, и той бе успял не само да усъвършенства изкуството си, но и да смекчи, ако не да заличи напълно спомена за нещастията си.

Този спомен беше още достатъчно силен, за да го остави безразличен към това, което можеше да му се случи. Оттам идеше и странното му държане пред разбойниците.

Шайката се изкачваше през планината по тези отвратителни пътища, така често срещани из Папското владение и сигурно много по-добре поддържани през времето на Цезар, отколкото в наши дни.

Хенри малко се интересуваше за мястото, където го водеха; сигурно на някаква горска поляна или в някоя планинска урва, превърната в разбойническа пещера.

Той беше много любопитен да види подобно място. А може би се надяваше, че един ден сегашното му положение щеше да му позволи да възпроизведе истинско разбойническо свърталище.

Каква бе изненадата му, когато забеляза едно доста голямо село, и още повече, като видя разбойниците да се приближават решително към него. Изненадата му се превърна в изумление, когато разбойниците свалиха карабините си, допряха ги до стените на къщите и започнаха да се приготовляват с явното намерение да прекарат тук нощта.

Селяните сякаш не изпитваха никакъв страх от пришълците. Напротив, мнозина от тях се запиха с разбойниците, докато няколко жени, вместо да отблъсват, насърчаваха грубите закачки, които им се подмятаха. Самият селски свещеник минаваше от група на група, раздавайки многобройни благословии, които разбойниците му заплащаха с монети, откраднати сигурно от джоба на някой нещастен пътник, облечен може би в свещенически одежди.

Това беше без съмнение необикновена гледка, достойна да заинтересува един чужденец, особено един художник, и да заличи за известно време от ума му съзнанието за неговото пленничество.

Когато настъпи нощта, това притъпено чувство бе събудено. Досега разбойниците не бяха счели за необходимо да го вържат. Примирението, с което бе приел съдбата си и привидното му безразличие към последиците на пленничеството му ги беше убедило, че той не възнамерява да прави никакви опити за бягство. Впрочем и самият главатар не се тревожеше много за това. Прели пленникът да е стигнал до Рим, мнимият селянин щеше вече да е посетил жилището му и да ограби съдържанието на куфара. Във всеки случай парите щяха да бъдат задигнати, а всъщност разбойниците не разчитаха на никаква друга плячка. Не можеше да се предположи, че някой богат приятел би платил откупа. Износените дрехи на художника достатъчно красноречиво отхвърляха това предположение.

Така че разбойниците решиха да го вържат за през нощта, по-скоро за да постъпят според приетите правила, отколкото поради каквато и да е друга причина; в момента, когато слънцето се скриваше в Тиринейско море, няколко души с въжета в ръце се приближиха до художника.

Между тях Хенри позна разбойника, който го беше заговорил пръв на скалата. Той не бе забравил нито няколкото думи, разменени с него, нито акцента, с който бяха произнесени. Беше английски. Така бандитът бе сигурно негов сънародник, което впрочем личеше по белия цвят на лицето му, по русите коси, по широкото като на вол лице, което създаваше особен контраст с острите черти и бронзовата кожа на околните.

Макар отначало да бе доста учуден, че среща сънародник в подобна банда, облечен с фантастичен