бутилки порто, изглежда най-голяма предпазливост, за околните е най-голямата непредпазливост. Найджъл беше от последните. Той знаеше, че баща му е написал писмо. Отгатна съдържанието му, и незабелязан от никого присъства на разговора с прислужника. Издебна тръгването му, взе писмото от него и го предаде на друг, който според думите му имал работа по-далеч от пощата и на минаване можел да пусне писмото. Но новият пратеник бе получил предварително поръчения, според които писмото на генерала не достигна своето предназначение.

Тъй като не познаваше Лондон, където беше ходил само два или три пъти, Хенри се остави да бъде заведен в един хотел в западната част на града от кочияша когото бе наел на излизане от гарата. Генералът имаше неколцина приятели в Лондон, но той не смяташе да ги посети от страх да не би слухът за неговото скарване с баща му, както и този за неуспеха му с Бел Менъринг, да е стигнал вече до тях. Гордостта не му позволяваше нито да изпада в смешно положение, нито да проси състрадание. Той би искал да скрие своята мъка от цялата вселена. Ето защо, вместо да потърси приятелите от колежа, които би могъл да срещне в Лондон, той положи всички грижи да ги избегне.

Човекът, по когото изпрати писмото до баща си, носеше също и бележка, с която Хенри заповядваше на лакея си да опакова личните му вещи, бельо, дрехи и оръжия, и да му ги изпрати на гара Падингтън. Тези вещи, пристигнали без никакви спънки и десетината лири стерлинги, които случайно носеше със себе си, представляваха цялото му богатство. Парите, разбира се, изчезнаха още преди края на първата седмица от пребиваването му в Лондон.

За пръв път през живота си той изпита неприятното чувство да остане без пари, особено в един толкова голям град. Възприемаше го още само като временно неудобство. Надяваше се, че баща му ще се съгласи да му даде поисканите хиляда лири. Той изчака да минат осем дни, преди да отиде при адвоката на генерала. Хенри го попита дали е получил от баща му някакво известие за него. Отговорът бе отрицателен.

Три дена след това отиде отново и зададе същия въпрос, почти дума по дума. Отговорът бе почти същият.

От известно време г.г. Лоусън и Син (така гласеше фирмата на къщата), не бяха получавали от генерал Хардинг никакво писмо по какъвто и да било повод.

— Няма да изпрати нищо — каза си тъжно Хенри, на излизане от кантората на адвоката. — Той мисли, че не съм наказан достатъчно, а любезният ми брат няма да пропусне да поддържа у него тази мисъл. Е добре! Нека държи парите си! Няма да му искам нищо, дори и ако трябва да умра от глад.

Във всяко самоотрицание има известна доза горчиво удоволствие, което произхожда по-скоро от омразата, отколкото от самата смелост. То изобщо изчезва дълго време преди душевната болка, която го е породила.

У Хенри Хардинг това чувство беше по-силно. Младият човек се чувстваше жестоко обиден от начина, по който се бяха отнесли с него баща му и любимата му. В мисълта си той не можеше да ги отдели един от друг — неговата ненавист към двамата беше достатъчно силна, за да му внуши най-отчаяни решения. Първото бе да не се връща вече при адвоката и той си наложи твърдо това, не без известни усилия, защото вече страдаше от липса на пари. За в бъдеще не можеше да става и дума за разточителност, трябваше да се мисли преди всичко за препитанието. Той се беше вече настанил в един по-скромен хотел, но колкото и малък да бе, наемът все пак трябваше да се плаща. Положението му ставаше все по-трудно и по-трудно. Какво да предприеме? Да постъпи ли в армията, или в търговския флот? Файтонджия ли да стане? Работник ли? Никоя от тези професии не го съблазняваше. Не беше ли по-добре да напусне страната? На това именно се спря.

За щастие, ако нямаше вече пари, оставаха му един великолепен часовник и скъпоценности. Сумата, която би получил, щеше свободно да му стигне да плати пътните си разноски до Новия свят, защото той искаше да замине колкото е възможно по-далеч от баща си и Бел Менъринг.

След като обърна скъпоценностите си в пари — нещо, което в Лондон става много бързо, стига само човек да е отстъпчив по отношение на цената, той се отправи към пристанището, за да посети един параход, който заминаваше за Америка. Недоволен от себе си и от несполуката си, той се върна в хотела. Кабината в парахода, която му бяха предложили, беше евтина, но много мизерна и той не се реши да я приеме.

После отиде в Гринуич Парк, Шан’з Елизе на лондончани, и закуси. Беше вече късно, когато той слезе от втория етаж на конния омнибус от Холбърн, на Литъл Куин Стрийт, най-близката улица до неговото жилище.

Едва беше тръгнал, когато погледът му се насочи към едно дюкянче, където се продаваха стриди, отворено обикновено от ранна утрин до късно през нощта. Беше закусил отдавна и чувстваше глад. Той влезе в дюкянчето и поръча да му отворят една дузина сочни стриди.

Пред тезгяха стоеше млад човек, зает изцяло с поглъщането на поднесените му стриди. Видът му направи странно впечатление на Хенри. Висок, красив, добре сложен, а мургавият цвят на лицето му, черните му къдрави коси, кръглите му очи, орловият му нос, издаваха чуждия му произход. Произнесените от него няколко думи на лош английски език бяха със силно подчертан италиански акцент. Макар че беше доста бедно облечен, по държането му личеше, че е благородник по рождение, или поне че е добре възпитан.

Ако бяха попитали Хенри Хардинг за причината на симпатията, която изпитваше към този млад човек, той би бил доста затруднен да отговори. Без съмнение тя произхождаше от неговото изискано държане, което не съответстваше на скромните му дрехи и особено от мисълта, че пред неговите очи стои самотен чужденец далеч от родината си, от приятелите си, може би образът на това, което ще бъде скоро самият той.

Той би искал да го заговори, но гордата сдържаност, изписана по лицето на непознатия, неусъвършенстваният му английски, и страхът, че естествените му прояви на симпатия биха могли да бъдат зле изтълкувани, не позволиха на младежа от Чилтърн да покаже своята заинтересуваност по друг начин, освен с погледи.

Хенри едва бе удостоен от непознатия с един бегъл поглед. Аристократичното му поведение и безукорната кройка на дрехите му внушаваха вероятно мисълта, че той е от тези полупияни благородници, излезли от съседното казино. Без съмнение чужденецът бе помислил, че подобна компания не му подхожда, защото побърза да изяде стридите си, да плати и да напусне дюкяна.

Хенри с мъка видя как мъжът се отдалечава. Това беше първият симпатичен човек, когото бе забелязал в Лондон. Щеше ли пак да го види някога? Би било почти чудо за този огромен мравуняк, който носи името Лондон. Самият той нямаше ли скоро да напусне митрополията и да изгуби по този начин всяка надежда да го срещне отново? Като поклати глава, сякаш за да пропъди тези мисли, той на свой ред плати и пое пътя за вкъщи.

Нощта беше тъмна и след като веднъж се измъкна от безсрамния обръч, в центъра на който се намира Холбърнското казино, не срещна вече жива душа и забърза към Есекс Стрийт, където се намираше хотелът му.

Точно щеше да влезе в масивния и винаги лошо осветен пасаж, който минава покрай Линкълн Скуеър, когато видя да се открояват в мрака силуетите на трима души, единият от които, наглед пиян, беше придържан от другите двама.

Той на драго сърце би избегнал групата, но беше вече влязъл в пасажа и тъй като не искаше да се връща, продължи пътя си. Като се приближи, той видя, че пияният бе напълно безчувствен — не можеше да се държи на крака и без помощта на придружаващите го би паднал на земята като безчувствена маса. Групата стоеше неподвижно и изглежда нямаше никакво намерение да се придвижва напред. Вероятно бяха изминали доста дълъг път от последната си спирка в кръчмата и чувстваха нужда да си починат.

Хенри реши да се отдалечи, без да се намесва — отвратителният изглед на един от трезвите, който за момент обърна лицето си към него, му внуши, впрочем, най-благоразумна въздържаност. Той отмина. Но когато беше вече изминал няколко крачки, едно неопределено чувство на любопитство го накара да обърне глава. Лицето на един така отвратително пиян човек може да бъде само любопитно зрелище.

Случайно групата се намираше близо до един от малкото фенери, окачени под свода. Мъжделивата