светлина, падаща изкосо върху пияния, освети лицето му и Хенри веднага позна в него младия човек, образът на който упорито се въртеше в главата му.

Като извика от изненада, той се обърна и се спусна към групата.

— Какво означава това? — каза той с повелителен тон. — Пиян ли е този човек?

— Пиян като Бакхус — отговори един от подозрителните типове с разбойническа физиономия. — Ние го придружаваме. Ето вече един час, откак сме се заловили с този труп.

— Нима?

— Истина, господине. Както виждате, сръбнал е повечко. Той е наш приятел и ние не искаме да го заведат в участъка.

— Разбира се, вие не се безпокойте за това — отговори иронично потомъкът от Бичууд-парк, който беше разбрал причината за неподвижността на чужденеца. — Много любезно от ваша страна. Но аз съм също негов приятел и съм щастлив, че мога да ви избавя от труда, който сте си дали досега, като се погрижа сам за нещастника. Така допада ли ви?

— Допада! Дявол да го вземе! Какво искате да кажете с това?

— Ето какво! — изрева Хенри, който не можеше повече да сдържи възмущението си. — Ето какво! — повтори той, като стовари тежкия си бъкингамски бастун върху главата на един от мошениците. — И ето! — изкрещя той за трети път, докато удряше по главата и втория. Така и тримата — изнудваните и жертвата — се простряха на тротоара.

В този квартал на Лондон нямаше никакъв участък и полицейските постове бяха много нарядко, вследствие на което обиколките на нощната стража имаха много ограничен радиус на действие. По най- голяма случайност един полицай, който минаваше по Куин Стрийт, чу глъчката от борбата и се промъкна под свода в момента, когато Хенри нанасяше побоя.

Той помогна на младежа да върже крадците и да вземе обратно задигнатите вещи на чужденеца, който постепенно се съвземаше от безчувствеността, причинена му от доста силна доза хлороформ. После всички наедно отидоха до най-близкия полицейски пост. Докато вкарваха в ареста разбойниците, чужденецът бе откаран от Хенри с кола до жилището му и той не пожела да се раздели от спасителя си, преди да е получил от него обещание, че ще го посети на другия ден.

Най-дребната случка — падането на една игла или, хвръкването на една сламка — е достатъчна, за да измени хода на цяло едно съществуване. Може би има съдба, но ако я има, тя се дължи често на случая или зависи от съвсем непредвидени обстоятелства. Ако Хенри Хардинг, връщайки се в жилището си, не беше минал през квартала Холбърн, ако не бе завил покрай ъгъла на Литъл Куин Стрийт, ако не бе изпитал желание да яде стриди, случайни действия, от които последва приключението под свода, повече от вероятно е, че той не би поел пътя, по който ще го проследим.

След една седмица той щеше да замине за Америка или за която и да е друга част на американския континент, откъдето може би никога нямаше да се върне. Но само след седмица той седеше в едно ателие с палитра в едната ръка и с четка в другата, облечен в класическа блуза, с бродирано кепе на глава. От всичко това личеше, че е станал художник.

Тази промяна е лесно обяснима. Младият човек, на когото той бе помогнал така навреме, беше станал негов учител. Послушал съветите на италианския художник, той потърсил препитание в рисуването. И това не беше някаква отчаяна стъпка. Хенри винаги бе проявявал голяма склонност към рисуването. Освен това той притежаваше художествен усет, който води неизбежно към успех. Още първите дни, прекарани в ателието, той нарисува картини за продан. После се отдаде на приложната живопис.

Самият Луиджи Тореани, младият италиански художник, съвсем не бе достигнал майсторството, докато Хенри притежаваше гениалния замисъл и творческия талант, които характеризират творбите на Тициан, и вървеше с големи крачки по пътя на славата. С времето той стигна дотам, че не работеше вече единствено за прехраната си. Известни и признати, картините се ценяха все по-малко заради художествената им стойност, и повече заради името, с което бяха подписани.

Тези негови успехи именно станаха причина, узнавайки за положението и проектите на младия човек, направил му такава голяма услуга, да предложи на новия си приятел да го посвети в своето изкуство. По принцип Хенри не говореше много за семейството си. А и Луиджи Тореани не го разпитваше за нищо — той имаше благородна и нежна душа, твърде признателна, за да могат изповеди от този род да оказват някакво влияние върху чувствата и поведението му. Той разпалено се бе възпротивил срещу намеренията на младия англичанин да напусне страната, който, от своя страна, се бе вслушал в неговите съвети и настоявания и бе постъпил като ученик в ателието му.

Това случайно сближаване на двама млади хора, на почти една възраст, равни по произход, с еднакво възпитание и навици, даде резултат, който лесно можеше да се предвиди. Хенри и Луиджи станаха скоро най-близки приятели и деляха една трапеза, едно жилище и едно ателие. Тази братска дружба продължи няколко месеца. Тя бе прекъсната от Луиджи, който, изненадан и едновременно очарован от изумителния напредък на приятеля си, искаше той да прекара известно време в Рим, за да се усъвършенства чрез класическите шедьоври, гордостта на древната световна столица. Колкото до него, младият италианец нямаше нужда да черпи от този извор, винаги богат с вдъхновение. Римлянин по рождение, той беше израснал сред тези чудеса на естетиката и ако беше дошъл в Лондон, то бе единствено защото знаеше, че ще получи по-добра цена за картините си. Ето защо обучението на ученика му трябваше да бъде съвсем противоположно на неговото. Младият англичанин послуша на драго сърце съветите му, не толкова от любов към изкуството или от амбиция да стане велик художник, колкото от силното желание, което младите хора обикновено изпитват да посетят Италия. Италия! Класическата родина на изкуството, синьото й небе, вечната й пролет! Италия! Родината на Тасо, Ариосто, Бокачо, но и на бандитите! Кой не мечтае да преброди тази толкова поетична в своето минало, толкова романтична сега, и, да се надяваме, толкова свободна и щастлива в своето бъдеще страна?

Хенри Хардинг желаеше това повече от всеки друг. Към чувството на любопитство, общо за всички пътешественици, у него се прибавяше надеждата, че може да пие от изворите на забравата, да излекува, или поне да облекчи раните, които беше получил от баща си и от любимата си.

В Англия всичко подлютяваше раните му и те бяха все така кървави. В чужбина новата обстановка и новите хора щяха да разсеят мъката му и щяха да го направят способен да осъществи поговорката: „Далеч от очите, далеч от сърцето.“

По пътя към Вечния град, пресичащ римското поле (Ла Кампаня), нека проследим един младеж, отправил се към планинската област където свършваха последните склонове на Апенините.

Той очевидно не беше италианец. Красивото му открито лице, неговите розови страни, галени от къдриците на гъста златистокестенява коса, херкулесовият му ръст, увереното държание, твърдата и гъвкава походка, издаваха северния произход на англосаксонец.

По албума, пъхнат под мишницата му, по палитрата, която държеше с левия си палец и по шестте четки можеше да се познае, че той е художник, тръгнал да търси модел.

Нито дрехите му, нито неговите професионални принадлежности, биха привлекли нечие внимание. Сред римското поле, често можеше да срещнеш художник, но все пак много по-рядко, отколкото някой разбойник.

Ако случаен минувач спираше погледа си на младия човек, то бе само за да забележи, че е чужденец „инглезе — изпих“ и може би за да се учуди, че скита из планината, вместо да се задоволи с лесно постижимите удоволствия, така щедро предлагани от кръчмите и хотелите на Вечния град.

Произходът на художника не можеше да бъде тайна за никого, а още по-малко за читателя, който без съмнение е познал нашия герой Хенри Хардинг.

Знае се вече защо той се намираше в Италия. Изоставен в Лондон на собствените си средства, прекалено горд, за да потърси своето място в бащиния дом, обиден от отказа на последната му молба, той решително бе приел кариерата на художник под покровителството на приятеля си Луиджи.