Той ненапразно бе упорствал с четката по платното. Напредъкът му, може да се каже и успехът му, го накараха да последва съветите на приятеля си и да завърши своето образование под красивото небе на Италия, сред величествените руини на града със седемте хълма. За свое препитание имаше само четката си. Дали беше извлякъл поне някаква полза от нея? Износените му дрехи и обувки даваха печално недвусмислен отговор на този въпрос.

Къде отиваше? Той се бе вече достатъчно отдалечил, за да загуби от погледа си Вечния град и паметниците, чиито отломки съществуват, за да свидетелстват още по-красноречиво за неговия упадък. Не бяха ли тези развалини моделите, изучаването на които щеше да усъвършенства неговия талант? Да, но той беше свършил с тях. Бе вече рисувал арки и дворци, скулптури и фрески, Капитолия и Колизеума, докато се изтощиха мозъкът и ръката му. Сега отиваше в планината, за да се потопи в чистия извор на природата и да нахвърли на платното дървета, скали и потоци, облени от златистите лъчи на италианското слънце.

Това беше първият му излет в полето. Не бе сметнал за нужно да се обременява с водач и се задоволяваше само да разпитва от време на време за пътя към Вал д’Орно, малко, сгушено в планината селце недалеч от неаполитанската граница. Той носеше на кмета на селото писмо от сина му Луиджи Тореани. Но главната цел на пътуването му бе да намери някой сюжет за рисуване. На няколко пъти вече бе опитвал да спре и да почне работа, но всеки завой на пътя откриваше изкусителен пейзаж, а всеки пейзаж беше предмет за изучаване.

Но той смяташе, че тези прекрасни гледки се намират прекалено близо до града, за да не са били вече многократно възпроизвеждани. Колкото до селяните с цялата живописност на техните носии, той можеше да ги рисува по всяко време, дори из улиците на Рим.

И така той продължаваше да върви към залесените хълмове, чиито очертания съзираше на хоризонта. Привечер той вече ги бе достигнал и се изкачваше с мъка по стръмнината на един хълм, всяка падинка на който предлагаше прекрасни гледки.

След като направи лека закуска с припасите, които носеше в чантата си и изпуши една лула, борейки се с умората от пътуването, Хенри реши да нарисува един от най-красивите залези, които бе виждал някога. Нахвърлянето на тази картина не изискваше никакво усилие на въображението — гъсти дървета, фантастични скали, разпенени потоци, магически ефекти на полумрака — художникът имаше всичко пред погледа си.

Но на пейзажа липсваше живот — трябваше му образ на човек или звяр, за да се оживи.

— Ах! — извика той високо, — как бих имал нужда от разбойници. Бих искал петима или шестима от тях на преден план. Това би била картина, грабната направо от природата, която никой не е рисувал. Каква картина! Какъв успех! Бих дал…

— Колко? — разнесе се глас, идещ като че ли от скалите. — Какво бихте дал, господин художнико, за да имате това, за което говорехте. Ако сте разумен, бих могъл да ви доставя това, което искате.

Човекът, произнесъл тези думи, изскочи от храсталака, пристъпи с бавни и отмерени крачки и се спря над терасовидната скала, където художникът беше поставил статива си.

Хенри се озърна, отначало остана поразен и в същото време се възхити — от художествена гледна точка не можеше да желае нищо повече. Пред него сякаш бе изправена статуя, облечена в многоцветно кадифе, с копринен пояс около кръста, с накривена над ухото шапка, с перо и къса карабина на рамо. Все пак два вродени недостатъка опорочаваха този невероятно красив разбойник и го отличаваха от типичния герой, който сме свикнали да виждаме на сцената. Широкото англосаксонско лице и произношението, пропито с най-чистия акцент от графството Съмърсет не позволяваха на новодошлия да мине за сънародник на Мадзарони или на Фра Дяволо.

Това двойно доказателство за неговия произход беше характерно и ако не бяха дрехите му, Хенри би могъл да помисли, че се намира в родината си, пред една личност, която вече е срещал.

— Вие искате да рисувате разбойници, нали? Е добре, имате късмет. Шайката не е далеч, ще я повикам. Ей, капитане! — провикна се рицарят на широкия друм, този път на италиански. — Елате насам! Имаме работа с един нещастен цапач. Желае да ви рисува. Смятам, че нямате нищо против?

Преди художникът да бе имал време да отговори нещо или да прибере пособията си, терасата, която в този момент му служеше за ателие, се изпълни с хора, всички така живописно облечени, че ако се намираше на Корсото, или на което и да е друго място под непосредствен полицейски надзор, би изпитал най-голямо щастие да нарисува върху платното всичко с най-големи подробности.

Засега всяка художествена мисъл се бе изпарила от ума му. Той беше чисто и просто заобиколен от разбойници.

Да опита да избяга — не можеше дори и да се мисли за това. Беше обкръжен отвсякъде, отпред, отзад, отгоре и отдолу. Дори и да можеше да бяга по-бързо от всеки от бандата, един изстрел с карабина, каквато всеки от тях носеше през рамо, би го спрял веднага. За него нямаше друга възможност, освен да се покори.

Ако човекът, който беше прекъснал работата на художника, не представляваше напълно класически тип на бандит, то другият отговаряше прекрасно на този тип. Той стоеше малко по-напред от своите другари. Лицето, походката, движенията му, всичко в него показваше неоспорим авторитет. Нямаше никакво съмнение, че това бе главатарят.

Неговите дрехи, както и на останалите, се отличаваха с доброто качество на плата. Плюшът бе заменен с най-хубав копринен велур. По оръжието му блестяха скъпоценни камъни, а перото на калабрийската му шапка беше прикрепено с диамантена тока. С триъгълното си чело, със силно подчертания си орлов нос, с четвъртитата и издадена напред брада и широката си заоблена волева челюст той приличаше на истински римлянин.

Ако не беше почти животинското му жестоко изражение, което блестеше в неговите черни като въглен очи и загрозяваше цялото му лице, той би изглеждал красив.

Няколко минути изминаха в мълчание. Първият разбойник беше изчезнал между редовете на другарите си, които чакаха мълчаливо главатаря им да вземе думата или да предприеме нещо.

Последният беше приковал очите си върху младия художник и го разглеждаше от главата до петите. Като че ли не беше много очарован от изгледа му. Наистина в джобовете на съвсем изтърканите му дрехи не можеше да има богата плячка, затова, като направи грозна гримаса, той заговори с презрителен тон:

— Ун артиста?

— Да, синьор — отговори весело художникът. — На вашите услуги. Искате ли да ви направя портрет?

— На мен портрет!? По дяволите! Малко ме интересуват вашите моливи и бои, господин художник. Бих предпочел да хвана някой търговски пътник с добре натъпкан куфар. Ето какво ни трябва на нас, а не глупави рисунки. От града ли сте? Как стигнахте до тук?

— С краката си — отвърна младият англичанин, като мислеше, че в положението, в което се намираше не рискуваше нищо, ако преувеличи естествената си храброст, дори напротив.

— Ясно! Вижда се по скъсаните ви обуща. Но стига толкова приказки! Какво имате в джобовете си? Сигурно една или две лири. Не сте толкова беден, за да нямате поне тая нищожна сума. Колко, синьор?

— Три лири.

— Дайте ги.

— На драго сърце. Ето ги.

Разбойникът взе с такава небрежност сребърните монети, като че ли ги бе получил като възнаграждение за направена услуга.

— Това ли е всичко? — попита той, като хвърля на художника изпитателен поглед.

— Всичко, каквото имам у себе си.

— А в града?

— Малко повече.

— Колко?

— Около осемдесет лири.

— Дявол да го вземе! Кръгличка сума. Къде се намира тя?