костюм, толкова различен от грубия сюртук, който сигурно човекът е носил някога, Хенри беше престанал да мисли за него. След първата им среша вече не го бе виждал. Този разбойник изглеждаше един от най- незначителните в бандата — очевидно той излизаше на първа линия само по заповед и от пленяването на художника никой не бе подирил неговите услуги.

Лицето му караше човека да мисли за бесилката. Точно в този момент той идеше с връзка от въжета, вероятен признак за изпращането му във вечността. Той застана пред художника и хладнокръвно разви въжето си.

Хенри за пръв път се намираше изложен на подобно унижение. За всеки англичанин мисълта да бъде вързан е нещо унизително. Можете да си представите какво трябва да е изпитал един младеж, доскоро още вероятен наследник на повече от милион, който никога не бе подлаган на по-тежки наказания освен предвидените в правилниците на колежите Итън и Оксфорд!

Отначало той енергично отказа да се остави да му вържат ръцете, като настояваше, че тази строга мярка е съвсем ненужна, че няма никакво намерение да бяга, и че ще дочака спокойно връщането на пратеника. Добави, че разбойниците му бяха обещали свобода при условия, които той щеше да спазва и които се надяваше и те да спазват.

— Условия! — отвърна грубо разбойникът, като продължаваше да развива въжето си. — Това не ни засяга. Наше задължение е да ви вържем, такава е заповедта на главатаря.

И той почна да изпълнява тая заповед.

Положението изглеждаше безизходно. Все пак Хенри помисли, че би могъл да се обърне към него като към сънародник.

— Нали вие сте англичанин — каза той с най-миролюбив тон.

— Бях някога — отговори рязко бандитът.

— Вярвам, че още сте такъв.

— Наистина! А на вас какво ви влиза в работата?

— Това, че аз сам съм англичанин.

— Дявол да го вземе, кой ви казва противното! Да не би да ме вземате за глупак? Мислите ли, че не забелязах това по вашето лице и по вашия проклет език, който се надявах никога вече да не чуя.

— Хайде, момчето ми! Често не се случва един англичанин…

— Затворете си устата и не ме наричайте „момчето ми“! Дайте си ръцете, бързо, въжето е готово. А тъй като сте англичанин, ще стягам по-силно. Да бъда проклет, ако не го направя!

Като разбра, че се мъчи напразно да разчувствува нещастния престъпник, и че упорството само ще влоши положението му, младият човек протегна ръцете си.

Бандитът ги хвана за китките и като ги прекара зад гърба му, започна да ги връзва.

В този момент погледът му се спря на дългия белег върху кутрето на лявата му ръка. Той изпусна ръцете му, като че ли те бяха нажежени железа и отскочи назад с вик на учудване и зловеща радост.

При това движение изненадата на пленника се превърна в изумление. В грубия разбойник, който стоеше пред него, той позна горския пазач, контрабандиста, убиеца — с една дума, Доги Дик.

— О! Хо, хо! — провикна се Доги Дик, подскачайки на място, като че ли бе обезумял от неочаквано щастие

— О! Хо! Вие ли сте, господин Хенри Хардинг? Кой се надяваше да ви срещне тук, всред италианските планини и с такава окъсана дреха на гърба! Вие бяхте много по-спретнат в планината Чилтърн. Кажете, какво е станало със стария генерал и великолепното му имение — парка, чифлиците, горите, градините и фазаните? Ах! Фазаните! Помните ги, нали? Аз ги помня и ще ги помня винаги.

При тези думи дяволска гримаса сгърчи лицето на престъпника.

— Милият ви брат Найджъл получи всичко, нали — парк, чифлици, гори, градини, фазани и Бога ми, също и оная красива кукла, която ви беше така близка на сърцето, господин Хенри. Тя не е от тия, дето биха се омъжили за толкова бедно облечен мъж! Наистина човек би казал, че сте взели дрехите си от някой вехтошар.

До този момент Хенри приемаше това злъчно излияние с презрително мълчание. Но при последните думи кръвта на Хардинговци, която бушуваше в жилите му, кипна и лицето му доби страшно изражение. Доги Дик разбра, че беше отишъл твърде далеч, и че преди да предизвика така сина на генерала, би трябвало поне да вземе мерки, за да върже ръцете му.

Той осъзна грешката си и се опита да избяга. За нещастие бе вече много късно. Преди да успее да направи една крачка, Хенри го сграбчи с лявата ръка за гърлото, a c дясната го удари по главата. Престъпникът се строполи на земята, като вол под удара на касапин.

При тази сцена всички разбойници скочиха на крака и придружени от другарите си по маса се скупчиха с викове около младежа.

Хванат от десетина здравеняци, Хенри за миг бе повален и завързан or главата до петите. После започнаха да го ритат под одобрителните викове на селските моми, които като че ли се радваха на това тържество на грубата сила над безпомощната невинност.

Все пак на тази дивашка сцена присъстваше един състрадателен свидетел. Почти излишно е да прибавяме, че това бе жена, защото в селото нямаше нито един мъж, който би посмял да се обяви против разбойниците. През време на престоя си тук те с право се смятаха за пълни господари, а когато бяха далеч, авторитетът им не беше по-малък. Скривалището им се намираше наблизо и те можеха по всяко време да нахълтат в селото, да го ограбят и разрушат.

Жената, чието сърце се беше показало така отзивчиво към страданията на младия англичанин, бе още младо момиче и въпреки, че баща й беше кмет на селото, тя не можеше да направи нищо, за да го спаси от мъчителите му. Дори слабият авторитет на баща й би отишъл напразно в този момент. Тя трябваше да скрие в душата си всички свои чувства.

Изправена на балкона на една къща, вероятно най-хубавата в селото, тя олицетворяваше типа, срещан само в околностите на Рим — смесица от всички тези прелести, които свързваме в представите си с времето на Лукреция. Вълшебна красота, съчетана с лице, отразяващо най-съвършената девствена чистота. И за да завършим описанието — улицата под нея, гъмжеше от разбойници.

Тя приличаше на самотно агънце всред глутница вълци. Немощна закрила й предлагаха само баща й и селският свещеник — по време, когато закон и църква затъваха в пълен упадък, сред население, покварено до мозъка на костите си.

Това младо момиче така ярко се открояваше сред околните, че младият англичанин не можеше да не го забележи.

Откакто шайката се бе завърнала, тя не беше помръднала тъй като балконът не беше далеч от мястото, където разбойниците му бяха позволили да седне, младежът можеше свободно да я разглежда и да наблюдава всичките й движения.

Той забеляза, че с нея не се отнасят по същия начин, както с другите селски момичета, но сладострастните погледи я караха често да свежда очи, докато грубите шеги достигаха до ушите й.

Много пъти погледът й се бе спирал върху пленника, на когото се стори, че вижда в него състрадателна симпатия. Това съчувствие се дължеше може би на плачевното му положение, но поне се изразяваше по един много деликатен начин.

Като наблюдаваше тази италианка с позлатено от слънцето лице, той си спомни за Бел Менъринг — но никога след доброволното му изгнание споменът за нея не е бил по-малко горчив.

Малко по малко той почувства едно странно душевно облекчение, което отдаде единствено на унижението, причинено му от пленничеството и настоящата мъка, която бе пропъдила предишната.

Нещо му подсказваше, че това успокоение не е само временно. Но не можеше да си обясни защо. Той само чувстваше, че ако му позволяха да впие поглед в очите на тази римска девица, би могъл да мисли спокойно за Бел Менъринг — а може би да я забрави съвсем.

През този час на пленничество той се почувства по-щастлив, отколкото през последните две години от своя свободен живот. Съзерцавайки прекрасната жива статуя, която сякаш позираше само за него, той изпита в разстояние само на един час, много по-силно вдъхновение, отколкото като изучаваше всички