гарата.

След десет секунди вече стоях в едно празно купе и новият инцидент, на който станах свидетел, пропъди от мислите ми мургавия човек така далеч, сякаш никога не е съществувал.

Сигналът за тръгване беше даден и влакът тъкмо щеше да потегли, когато грамадният началник на гарата отвори вратата на моето купе с думите:

— Насам, госпожи, насам!

Дочу се шумолене на коприна, придружено от нетърпеливи възклицания и двете дами, изкачили стъпалата, седнаха на срещуположната скамейка.

Твърде зает с последния брой на списание „Пънч“, не успях да ги разгледам при влизането им. Когато повдигнах очи, за да видя какви жени ми беше отредила съдбата за спътници, познах, кого мислите?… Бел Менъринг и майка й.

Читателят, който знае за предишните ми контакти с тези госпожи, ще разбере моето смущение. Никога не бях попадал в такова неловко положение. За да се измъкна колкото се може по-елегантно, счетох, че ще бъде най-уместно да прибягна до списанието, което усърдно започнах да разлиствам.

Бяхме разменили само един бърз поглед и ако някой чужденец наблюдаваше взаимното ни държание, сигурно не би могъл да си представи, че госпожица Менъринг и аз вече сме се срещали, а още по-малко, че сме танцували заедно.

Прочетох всички рубрики на списанието, а после потънах в рекламите, благодарение на които научих за качествата на сапуна „Госнеп“ и тайните на несгъваемия кринолин.

Въпреки привидната ми задълбоченост, от време на време намирах начин да хвърля крадешком поглед към госпожица Менъринг, която, за голяма моя изненада, ми отговаряше всеки път. Какво прочете в моите очи, не бих могъл да кажа, но нейните изпускаха искри, които биха изпепелили сърцето ми, ако то не бе защитено от тройна броня. Веднъж вече то едва не се стопи от пламъка на подобни погледи, но хладнокръвният опит го беше превърнал в стомана и с удоволствие забелязах, че то дори не трепна.

Бях изчел целия брой, проучил старателно трите колони с рекламите и разгледал, за пети път може би, рисуваните илюстрации на хумористичното списание, когато влакът спря пред Ридинг.

Спътничките ми слязоха.

Аз направих същото. Бях поканен на едно градинско увеселение в околността, устроено от мой познат. Дамите Менъринг отиваха също там, доколкото разбрах от посоката на каляската, която наеха.

Като пристигнах в имението на приятеля си, заварих ги в градината. Както обикновено госпожица Бел беше заобиколена от захласнати обожатели, между които, за голяма моя изненада, познах господин Найджъл Хардинг.

По време на цялото празненство той не прояви към нея ни най-малък признак на особено внимание и остави съперниците си да се въртят наоколо й. Но очевидно той беше като на тръни и следеше ревностно всеки поглед и движение на младото момиче.

Видях как един или два пъти, докато бяха сами, той й говореше с тих глас, с ревнив блясък в очите, с бледи и свити устни.

Празненството свърши доста рано и гостите се разотидоха.

Найджъл придружи Бел и майка й до гарата. Тримата бяха в една и съща кола.

Върнахме се със същия влак. Найджъл и двете дами слязоха в Слоу. От купето, в което бях — пътувах Лондон — мярнах файтона на госпожица Менъринг. Младият лакей стоеше до понито, а близо до него — ловна карета с лакей, облечен в ливреята на Хардингови.

Дамите се качиха във файтона, а Найджъл се настани на задната седалка, докато дребничкият лакей заемаше мястото си в ловната карета. Така натоварени, двете коли тръгнаха точно в момента, когато влакът потегляше.

Ако се съди по това, което бях видял през деня и чул под големия ливански кедър и особено познавайки характерите на двамата млади хора, преди още да стигна в Лондон заключих, че Бел Менъринг беше създадена, за да бъде най-идеалната половинка на Найджъл, стига последният да успееше по един или друг начин да получи съгласието на баща си.

Същата вечер, както през почти всички вечери от годината генерал Хардинг бе седнал в трапезарията с шише старо порто и чаша до дясната си ръка, с наргиле от Тричинополи между зъбите, разположено отляво, до госпожица сестра му.

Вечерята бе привършила преди близо час, покривката и приборите — вдигнати. Дошъл беше ред на ликьорите, поставени на масата до една жардиниера с цветя и кошницата с плодове. Лакеят си беше отишъл.

— Минава девет — каза генералът, като погледна часовника си, — а Найджъл още не се връща. Нали нямаше да остава там на вечеря. Питам се дали госпожите Менъринг са били на празненството.

— Твърде възможно е — отвърна старата мома, доста склонна по природа към неприятните предположения.

— Да… — измърмори генералът на себе си — твърде вероятно, предполагам. Не се страхувам никак за Найджъл. Той не е човек, който би се оставил да бъде прелъстен от фалшивите умилквания на тази кокетка. За Бога, сестро, не е ли странно, че не сме чули да се говори за момчето, откакто то ни е напуснало?

— Почакайте да изхарчи хилядата лири, които му дадохте. Когато ги свърши, сигурно ще ви се обади.

— Сигурно!… Сигурно!… Нито дума след неприятното писмо, което ми изпрати от кръчмата… нито дори за да потвърди получаването на парите! Предполагам, че ги е получил. Не съм проверявал чековата си книжка цяла вечност.

— О! Можете да бъдете уверен. В противен случай не би пропуснал да ви пише. Хенри не може без пари. Имате добри доказателства за това. Не се безпокойте за него, братко, досега не е живял от въздуха.

— Къде може да бъде? Казваше, че ще напусне страната. Смятам, че го е направил.

— О, много е съмнително — подхвана старата мома, като поклащаше глава. — Лондон му подхожда най-добре, докато кесията му е пълна. Когато я изпразни, ще ви иска нови средства. И справедливо ще бъде, братко, да му пратите, нали?

Този въпрос бе зададен с ироничен тон, предназначен да даде обратен резултат.

— Нито един шилинг — отсече генералът, като удари така чашата си на масата, че за малко не я счупи. — Нито шилинг. Ако в разстояние на дванадесет месеца е успял да похарчи хиляда лири стерлинги, ще минат дванадесет години преди да получи още толкова. Не! Нито шилинг преди смъртта ми, и тогава дори ще има толкова, колкото да не умре от глад. Така съм решил, скъпа Нели, Найджъл ще получи всичко, с изключение на една малка сума, предназначена за вас. Хенри щеше да получи половината от наследството, но след това, което се случи… Чувам тропот на колела… Предполагам, че е Найджъл със своята ловна карета.

Няколко минути след това синът на генерала влезе в стаята.

— Идеш малко късно, Найджъл.

— Да, татко, влакът имаше закъснение.

Той лъжеше, закъснението му се дължеше на едно по-продължително пътуване във вилата на вдовицата Менъринг.

— Надявам се, че си се забавлявал добре!

— Доста.

— Толкова по-добре. А кои бяха там?

— Колкото до това, не липсваха хора. Имаше от Бъкс и от Беркшир, без да говоря за около четиридесетте зяпльовци, дошли от Лондон.

— А от съседите?

— Бога ми — не си спомням…

— Чудно ми е, че вдовицата Менъринг…

— Ах! Да… Тя беше там… Не се сетих за нея.