— Знаете ли къде се намира в настоящия момент вторият ви син, генерале?

— Точно къде, не. Вие знаете ли случайно? Кой сте вие? Откъде идвате?

— Готов съм да отговоря и на трите ви въпроси синьор генерал, ако имате добрината да промените реда, по който ги зададохте.

— Отговорете както намирате за добре, но побързайте. Късно е и нямам време за разговори с човек, който ми е напълно чужд.

— Искам от вас само десет минути, генерале. Работата, с която съм натоварен е много проста и времето ми е също така скъпо, както и на вас. Така, най-напред аз ида от Рим, който се намира, няма защо да ви го казвам, в Италия. После, аз съм прокурист, това което в Англия наричате нотариус. Най-сетне, знам къде е синът ви.

Генералът потрепери отново, а Найджъл стана още по-блед.

— Къде е?

— За това ще ви осведомя, генерале.

При тези думи, прокуристът извади едно писмо изпод пелерината си и го подаде на генерала.

Беше писмото на Хенри, писано в планината под диктовката на Корвино, главатаря на разбойниците.

След като тури очилата си и приближи лампата, генерал Хардинг зачете писмото с учудване, примесено с известно недоверие.

— Каква бъркотия! — каза той полугласно, като подаде листа на Найджъл. — Чети, синко!

Найджъл се подчини.

— Какво мислиш за това? — попита генералът.

— Нищо добро, татко. Мисля, че е измама. Искат да ви изнудят.

— А-а!… Но вярваш ли, Найджъл, че Хенри е съучастник на тези хора?

— Ще ви наскърбя, татко — отвърна Найджъл, като продължаваше да се преструва на безразличен, — но съм длъжен да ви кажа истината. За голямо мое съжаление трябва да отбележа, че всичко това говори против брат ми. Ако е попаднал в ръцете на разбойниците — нещо, което нито мога, нито искам да вярвам — как са могли те да научат вашия адрес? Как могат да знаят, че Хенри има баща, достатъчно богат, за да плати подобен откуп, ако самият той не им го е казал. Доста вероятно е сега той да се намира в Рим, откъдето иде този човек, както ни уверява. Всичко това може да е истина. Но пленник на разбойниците! Историята е съвсем недопустима.

— Бога ми! Така е. Но какво да правя с тази молба?

— Поведението на Хенри ми се вижда лесно обяснимо — продължи коварният съветник. — Той е изхарчил хилядата си лири, както можеше да се очаква, а сега иска повече. Мъчно ми е, че трябва да го допусна, скъпи татко, но това ми се вижда една история, измислена с цел да се получат нови средства благодарение на вашето милостиво сърце. Във всеки случай той не се е стеснявал. Сумата е доста кръгла.

— Пет хиляди лири! — се провикна генералът, като хвърли поглед на писмото. Няма да получи дори толкова сантима… Не, дори и това което разправя за разбойниците да е истина…

— Но това е измислица, макар да е съвсем сигурно, че е писал писмото със собствената си ръка. Това наистина е неговият почерк и неговият подпис.

— Наистина. Боже мой! Като помисля само, че такива трябваше да са първите известия, получени от него. Хубаво средство да ме умилостиви! Аха! Номерът е доста грубо скроен, но аз не съм от тези, които се оставят да бъдат измамени така.

— Отчаян съм само при мисълта, че е опитал това средство. Страхувам се, скъпи татко, че той не изпитва никакво разкаяние от срамното си неподчинение… Но какво ще правим с пратеника?

— А-а! — извика генералът, като си спомни за приносителя на странното писмо. — Какво ме съветваш? Трябва ли да бъде арестуван?

— Не съм на това мнение — отговори замислено Найджъл. — Не заслужава, а и това би ни навлякло неприятности. По-добре е хората да не знаят за ужасната история на нещастния Хенри. Един процес би вдигнал голям шум, скъпи татко, нещо, на което без съмнение вие не бихте искал да се изложите.

— Не, разбира се. Но този нахалник заслужава да се накаже. Твърде неприятно е да се почувстваш така безсрамно подигран… И то в собствения ти дом на всичко отгоре.

— Заплашете го, преди да го изхвърлите навън. По този начин ще успеем да получим, може би, по- пълни сведения. Във всеки случай това няма да ни навреди, напротив, Хенри ще научи как сме се отнесли към една толкова зле скроена молба.

През време на този разговор чужденецът стоеше прав и неподвижен. Като се обърна ненадейно към него, генералът извика със страшен глас:

— Вие сте измамник, господине!

— Много ви благодаря, синьор — отвърна нотариусът с ироничен поклон. — Тази обида е доста неуместна за човек, който е дошъл от вътрешността на Италия, за да направи услуга на вас или на вашия син, все едно. Това ли е единственият отговор, който трябва да отнеса?

— Пазете се, господине — процеди Найджъл със заплашителен тон. — Вие постъпихте непредпазливо, като се изложихте под ударите на закона в нашата страна. Много лесно можете да бъдете арестуван и хвърлен в затвора, затова че сте се опитал да изтръгнете пари под лъжлив претекст.

— Негово благородие, генералът, няма да накара да ме арестуват, поради две сериозни причини. Най- напред, не съм си послужил с никакъв лъжлив претекст. После, ако се поддаде на гнева си, той би осъдил безвъзвратно своя син на гибел. Когато тези, в ръцете на които той се намира, научат, че съм бил арестуван или обезпокояван по един или друг начин в Англия, те ще постъпят много по-жестоко с него, отколкото вие можете да сторите това с мене. Не забравяйте, че аз съм само един пратеник и че нямам друга задача освен да ви предам това писмо. Не знам нищо за тези, които са го изпратили, освен това, което се отнася до моята професия. Действах само от човещина и съм толкова пратеник на вашия син, колкото и техен. Но, мога да ви уверя, господин генерал, че работата е много сериозна и че животът на вашия син зависи не само от собствената ми безопасност, но също и от отговора, с който ще благоволите да ме натоварите.

— Хайде де! — извика генералът. — Вие няма никога да измамите така лесно един англичанин. Ако вярвах поне на една дума от вашата история, нямаше никак да ми бъде трудно да освободя сина си. Правителството сигурно би се застъпило за мен и тогава вместо пет хиляди лири стерлинги вашите прекрасни разбойници биха получили това, което от дълго време вече заслужават — шест стъпки въже около врата.

— Боя се, синьор генерал, че ще направите голяма грешка. Позволете да ви доизясня истинското положение. В този случай вашето правителство не може да ви помогне с нищо, както и всичките правителства на Европа, взети заедно. Не за пръв път подобни заплахи са били отправяни към тези разбойници. Нито кралят на Неапол, на когото са поданици, тъй като живеят на негова територия, нито папата, в чиито владения те често нахълтват, биха могли да ги унищожат, дори и двамата да бяха склонни да направят това. Имате само едно средство да освободите сина си — като платите откупа, който ви искат.

— Вън, проклетнико! — изрева генералът, търпението на когото бе подложено на силно изпитание през време на тази пледоария на нотариуса. — Напуснете веднага къщата ми или ще заповядам на слугите си да ви хвърлят в коритото, където поят конете ми.

— Ще има много да съжалявате — отвърна дребният италианец със злорада усмивка, като се отправи към вратата. — Буена ноче, синьор генерал! Може би нощта ще ви бъде добър съветник и ще обмислите по-сериозно предложението ми. Ако имате да съобщите нещо на сина си…, когото по всяка вероятност няма да видите вече… на драго сърце ще се нагърбя с това, въпреки че като джентълмен имам право да се оплача от вашия прием. Ще остана тази вечер в съседната странноприемница и няма да тръгна утре преди дванадесет часа. Помислете! Буена ноче! Буена ноче!

Като каза тези думи, чужденецът излезе, изпратен доста нелюбезно от иконома до вратата на замъка.