Генералът стоеше още прав, с пламнали очи, с разтреперани устни и настръхнали коси. Известно време като че ли се двоумеше дали да задържи чужденеца, за да го накаже за неговото безсрамие. Само страхът от скандал го накара да се откаже от наказанието, което смяташе да му наложи.

— Няма ли да пишете на Хенри? — попита Найджъл с тон, който явно очакваше отрицателен отговор.

— Нито дума! Той се е забъркал в тази каша благодарение на своето разсипничество. Нека се оправя както може! Колкото до историята с разбойниците…

— О, това е немислимо — го прекъсна Найджъл. — Разбойниците, в ръцете на които е попаднал, са нехранимайковците и леките жени на Рим. Те сигурно са помолили този нотариус, ако той изобщо е такъв, да осъществи плана им. Впрочем, който и да е неговият автор, той е доста зле скроен.

— О, синко! Нещастно дете! — извика генералът. — Да се съюзиш с подобни същества! Да се замесиш в такъв заговор, и то против собствения си баща! О, Боже мой!

И бившият военен се отпусна на кушетката, като зарида отчаяно.

— Ако му пиша аз, татко? — попита Найджъл. — Само няколко думи, за да му дам да разбере, колко ви измъчва неговото поведение. Един добър съвет би могъл да го вкара в правия път.

— Както искаш, макар да смятам, че е безнадеждно. Ах! Люси! Люси! Господ направи добре, като те прибра при себе си! Бедната ми жена! Това би те убило!

Това възклицание бе произнесено с едва доловим глас, преди още Найджъл да е напуснал трапезарията с намерение да напише писмото, което трябваше да накара виновния му брат да се осъзнае.

Писмото бе съчинено същата вечер и занесено веднага на нотариуса, на когото бе поверено. Верен на обещанието си, италианецът остана в хана до обяд, след което от близката гара се отправи към града на седемте хълма.

Няколко дни Хенри стоя затворен в килията си, без да вижда други лица, освен това на все същия разбойник, който му донасяше храната.

Тази мрачна личност беше няма като автомат. Два пъти на ден той носеше едно канче с „паста“, нещо като чорба от макарони със сланина, подправена със сол и пипер. Разбойникът поставяше пълното канче на пода, прибираше празното, в което бе донесъл по-рано храна и излизаше, без да обели дума.

Всички опити на младия англичанин да влезе в разговор бяха приети с пълно безразличие или грубо отблъснати.

Хенри се видя принуден да се откаже от тях.

В килията можеше да се радва на малко спокойствие само през нощта. През целия ден отвън долиташе силен шум, въпреки че прозорецът беше тесен. Точно насреща се намираше любимото свърталище на разбойниците.

Времето си те прекарваха в игра и най-често в разпри. Рядко минаваше час, без някой спор да не се превърне в бой. Тогава проехтяваше гръмкият глас на главатаря и категоричните му заповеди, примесени с проклятия и удари с тояга.

Веднъж екна пистолетен изстрел, последван от стенания. Младият англичанин предположи, че са наказали някой престъпник, още повече че след като охканията престанаха, за кратко време настъпи онова пълно мълчание, което обикновено придружава смъртта.

Но тези смразяващи кръвта епизоди отшумяваха бързо. Миг след това, разбойниците сядаха отново да играят с викове: „Чинкуе а чинкуе а капо! Винти а винти а кроче!“. Това любимо развлечение на италианските селяни се нарича „Кроче а капо“ и съответствува на нашето „Ези — тура“.

Изправен на пръсти, пленникът можеше да следи играта.

За маса служеше най-обикновена туфа, която се намираше срещу килията. Разбойниците наоколо седяха по турски. Един от тях държеше стара шапка с извадена периферия, в която слагаха известен брой монети, обикновено три. Разклащаха шапката и я обръщаха върху тревата, така че парите да бъдат похлупени. Тогава се правеха облози върху „кроче“ или „капо“ и когато вдигаха шапката се виждаше кой печели и кой губи. Тази игра беше основното забавление на шайката и й помагаше да води едно съществуване, което би трябвало да изглежда непоносимо дори за подобни разбойници. Капо а кроче, придружено тук там от по някой хубав скандал. Чорба, сладкиши, овче сирене, розолио — нещо като пиршество, на което виното и гозбите бяха в изобилие, цинични песни. От време на време танци, примесени с груби закачки към жените, които обикновено често придружават шайката, дълги часове на безделие под палещото слънце — такива бяха радостите в живота на италианския разбойник.

Набезите из полето предлагаха на разбойника развлечения от съвсем друго естество. Изненадата, пленничеството, бягството от войниците, някоя и друга престрелка по време на отстъпление към убежището в планините бяха премеждията, придаващи опасния чар на грабежите. Те бяха достатъчни, за да прогонят скуката.

Досадата тежеше на разбойника само когато плячката, обикновено пари от откуп, поделени по равно между всички, се заграбваше от неколцина благодарение на неизбежните изненади при играта „капо а кроче“.

Тогава именно разбойникът започваше да се уморява от бездействието си и да крои планове за нови походи до хазната на някой богат град или за най-примамливото — пленяването на някой благородник, откупът за когото да напълни кесията му, която ще се изпразни отново при играта „ези-тура“.

Така младият англичанин имаше случай да изучава непосредствено, дори без да бъде забелязан, живота на тези хора в постоянен конфликт със закона.

Между тях и главатаря им съществуваше една-единствена незначителна разлика. Според обичая плячката се разделяше по равно. Също и при играта шансовете им бяха еднакви. Корвино се присъединяваше непринудено към хората си, скупчени около туфата и като тях залагаше своите песети на „капо и кроче“.

Неговият авторитет бе необорим само при налагането на наказания. Никой не оспорваше нито пестника, нито тоягата му. И добре правеха, защото тоя вид наказание би бил заместен лесно от удар на кама или куршум.

Предимството на главатаря се състоеше в това, че беше сформирал шайката, но той запазваше достойнствата си само благодарение на това, че беше едновременно най-буйният и най-кръвожадният. Един по-малко смел и по-малко жесток главатар би бил премахнат скоро, както често се случва при разбойници.

Това, което направи много силно впечатление на Хенри, бе типът на жените-разбойнички.

В лагера на Корвино те наброяваха около двадесетина. Отначало Хенри ги бе взел за млади момчета, защото дрехите им се различаваха малко от тия на мъжете и нямаха бради. Като тях те носеха жакети, жилетки и панталони, а освен това много украшения около врата и пръстени на ръцете.

Някои бяха просто обсипани с най-различни скъпоценности, перли, тюркоази, рубини, топази. У други дори блестяха диаманти — плячка, изтръгната от нежните пръсти на не една богата синьорина.

Косите им бяха подстригани късо, като тия на мъжете. Много между тях носеха карабини, а всички — ками и пистолети, така че те се различаваха от другарите си само по закръглените си форми, които впрочем не се срещаха у всички. Не им беше позволено да се бъркат в играта, защото те не участваха в подялбата на парите от откупите. Но те се излагаха на опасностите при грабежите и придружаваха мъжете във всички въоръжени набези.

На връщане в домовете си те сменяха карабината с иглата, но много рядко се залавяха да перат. Това занимание, считано като недостойно за една разбойничка, беше предоставено на жените на селяните. Те бяха причислени към шайката, без да представляват неразделна част от нея и ги наричаха „манутеньоли“, или „помощнички“. Тези жени получаваха за прането необикновено възнаграждение, тъй като за бандата една изпрана риза струваше почти колкото една нова.

Рядко разбойник от шайката на Корвино се решаваше да направи тия прекомерни разноски за поддържане на облеклото. Само онези, които обичаха да бъдат добре облечени, се принуждаваха да вършат това, и то само на някой празник.

Всички тези наблюдения бяха направени от младия англичанин през първите дни на неговото