ден смъртно заклинание на марона, да се „омагьоса“ и Кюбина. Чакра бе уморил и бащата — стария Кюбина, след като се бе мъчил цели двайсет години да го прати на оня свят. Той не бе още успял да изпълни своя отвратителен план по отношение на сина само поради липса на подходящ случай. Ала както си бе отмъстил на бащата, така смяташе да се разплати и със сина в името на една стара омраза, която предхождаше раждането на Кюбина, но бе свързана с това събитие.

Естествено, магьосникът не разкри това свое намерение на Синтия.

Подбудите, които тласкаха коромантиеца да желае смъртта на Лофтъс Воуан, не криеха нищо тайнствено и между всичките му проектирани или извършени злодеяния това престъпление можеше да се позовава най-много на „смекчаващи вината обстоятелства“. Жестоката присъда и последвалото оковаване на Дяволската канара бяха достатъчно властен подтик да накарат дори една по-кротка натура от тази на Чакра да жадува за мъст. Едва ли е нужно да се изтъква, че те възбуждаха жаждата му за разплата до крайния предел.

Възкресението на магьосника може да изглежда тайнствено и в очите на робинята Синтия то имаше свръхестествен характер. Съществуваше един човек обаче, който не намираше в него нищо загадъчно. Жрецът на Оуби дължеше връщането си към живота не на някакъв африкански бог, а на един израилтянин — на Джейкъб Джесурън.

Да се освободи магьосникът и на негово място да се постави някой труп, който щеше да се превърне скоро в скелет — не бе трудна работа. В своя склад търговецът на роби винаги можеше да намери подобна стока. При нужда той без угризение на съвестта не би се поколебал да превърне И някой жив роб в труп.

Подменянето на труповете нямаше нищо общо с човечността. Ако евреинът нямаше някакви други по- важни поводи, Чакра би изгнил под сянката на зелевата палма.

Ала Джесурън си имаше съображения, вероятно повече от едно, които го подтикваха да спаси живота на осъдения престъпник.

След възкресението си магьосникът продължи своето наказуемо занятие, дори с по-голяма настървеност отпреди, но сега тайно и прикрито.

На Чакра не бе нужно много време, за да възстанови мрежата от съучастници. Под прикритието на ново име, с маска на лице той определяше среща на своите клиенти. Никога обаче в Дупката на призраците, защото малцина бяха посветени в тайните на неговото изкуство и бяха достойни за въвеждане в храма, скрит в това сигурно убежище.

При все че съюзниците на един негърски магьосник трудно биха изказали свърталището му и дори нещастните му жертви не биха се осмелили да го издадат, коромантиецът считаше за наложително да запази тайната на своето местопребиваване. Никой избягал престъпник, чийто врат е застрашен от въжето, не би могъл да бъде по-предпазлив от Чакра при излизане от своето скривалище или при прибиране в него.

Негърът знаеше, че макар и веднъж да бе успял да се изплъзне от ръцете на правосъдието, едва ли би могъл да разчита втори път на същото щастие. Случеше ли се да го уловят, несъмнено щяха да използуват някой по-сигурен начин за умъртвяване: въже вместо верига, и вместо да го оковат към някое стебло, той бе съвсем положителен, че щеше да увисне на клона на някое дърво.

Затова възкръсналият магьосник се движеше много внимателно из горските пътеки и избягваше най- старателно близостта на Гостоприемната планина. Из планинските гъстаци опасността бе по-малка, а мрачната слава на Дяволската канара и на Дупката на призраците правеше околностите им необезпокоявани от нежелани тъмнокожи посетители. Там Чакра се разпореждаше на воля.

През тъмни нощи той, подобен на вълк единак, тръгваше на лов и стигаше чак до окрайнините на най- далечните стопанства, където лишените от възможността за общуване роби не познаваха негрите от другите плантации. Магьосникът поддържаше връзки със свои съюзници и клиенти главно от тези откъснати имения.

Откак Чакра извърши своето лъжливо възкресение, мина повече от година. Той така предпазливо се движеше навред, че само неколцина бяха посветени в тайната му. Мнозина бяха видели духа му! Не един негър от Гостоприемната планина бе готов да се закълне, че е попадал на „призрака“ на стария Чакра, бродещ нощем из горите. Срещата с привидението бе излекувала всички тези свидетели от склонността им да скитат нощно време.

Още веднъж под памуковото дърво, този удобен за срещи великан, се намираха маронът и неговата изгора. Не като преди в светлия обеден час, а в среднощна доба. Фулахката се бе решила да се изложи на опасностите от скитането из гората, за да се срещне с любимия си.

Този лес обаче криеше опасности, по-страшни от дивите зверове и гнусните влечуги, по-ужасни от бивните на глигана и зъбите на люспестия алигатор. Тук имаше чудовища в човешки образ, които в същия този миг се намираха не много далече от мястото, където влюбените си бяха дали среща.

Любовта презира опасностите. Кюбина не знаеше що е страх, а Йола бе уверена, че докато е с Кюбина, не я дебне никаква опасност.

Месецът бе високо в небето — объл, спокоен и ясен. Неговите лъчи изпълваха полянката със сребърно сияние. Лунният светлик съперничеше почти на дневния зрак. Цветята по земята и цветовете по дърветата бяха разтворили венчета, сякаш за да отпият от освежителната роса. Нежният тих ветрец носеше нощните горски звуци с плавно тремоло и западноиндийският славей — присмехулникът, горд със съвършенството на своите подправени ноти, последователно ги имитираше.

Влюбените бяха застанали на сянка — сянката на памуковото дърво. Но над сърцата им не тегнеше никаква сянка и ако в този миг месецът би огрял лицата им, по тях не би могъл да открие никакъв облак.

Срещата бе щастлива — една от най-щастливите, които двамата досега бяха имали. Всеки един от влюбените носеше на другия добра вест. Кюбина съобщи, че Йолиният брат е още на сигурно място под негова закрила, че се чувствува добре и че е спокоен. Йола предаде, че младата господарка й обещала да настои за нейното освобождение.

През няколкото дни, които бяха минали от последната им среща, се бяха случили много неща, които засягаха и двамата. Сега те бързаха да си ги изприкажат.

Йола разказа как историята на братовите й патила, макар и строго пазена от слугите на Гостоприемната планина, бе станала известна на нейната господарка; как госпожица Воуан, щом я бе научила, бе поискала от баща си да обещае, че ще освободи робинята, и как кустосът се бе съгласил — условно наистина, защото книжата на освобождението щяха да влязат в сила в определен срок — в деня на сватбата на младата й господарка. Ала предполагаше се, че този ден ще настъпи скоро.

Вестта зарадва марона, понеже сега той можеше да задържи своите сто фунта и с тях да обзаведе планинския си дом.

Новината впрочем можеше да порази по-силно Кюбина, ако между него и кустоса, когото той напоследък виждаше често, не бе се установила известна спогодба. Между съдията и марона имаше уговорени условия, които успокояваха момъка по отношение на бъдещето. Господин Воуан му бе обещал нещо във връзка с освобождението на Йола. Вярно бе, че и то бе условно, тъй като неговото изпълнение зависеше до голяма степен от обвинението, което се подготвяше срещу евреина. Но с обвинител като кустоса Кюбина не се съмняваше, че и тази трудност ще бъде превъзмогната.

Имаше обстоятелства, които трябваше да се запазят в тайна. Маронът нямаше право да ги съобщава дори на възлюбената си. Той само й повери, че ще бъдат направени постъпки, за да се върне на брат й имуществото му, но как, къде и кога той не можеше да разкрива до деня, в който щеше да се поведе открита борба против врага. Така бе заповядал кустосът.

Кюбина все пак не можеше да не бъде доволен от новината, която Йола му съобщи. Обещанието на госпожица Воуан зависеше само от едно условие: деня на сватбата й, нещо определено и сигурно.

— Ех — зарадва се момъкът и се обърна с щастлив поглед към любимата си, — блажен ден ще бъде за всички. Не. Не за всички — прекъсна се той и лицето му изведнъж потъмня. — Зная едного, на когото, опасявам се, тоя ден не ще донесе радост.