начин на изкупление, което правосъдието му отреди заради престъпленията му.

Наред с другите и Кюбина считаше коромантиеца за мъртъв. Нищо необикновено тогава, че сърцето на момъка за миг се разхлопа, когато видя в лодката Чакра да гребе по спокойната повърхност на яза.

Една среща с магьосника би смутила всекиго, който би се натъкнал на него при по-обикновени обстоятелства, ала неочакваната му поява точно сега предизвика у марона едно усещане, малко по-силно от изненада. Известно време младежът стоя разтреперан на скалата.

Много скоро все пак той си спомни за думите на своя лейтенант, който бе изпаднал в див ужас. Куокоу, като повечето от негрите, вярваше непоколебимо в „бродници“ и „зли духове“. Той бе сигурен, че е съзрял привидението на Чакра и обхванат от страх, вместо да се опита да проследи призрака и да се увери дали е от плът и кръв или е само „въздух“, бе хукнал, колкото му крака държат, да се спасява, оставяйки духа на Магьосника пълен господар на терена.

Кюбина, по-малко податлив на суеверия, допусна само за миг да го заблуди мисълта за някакъв „бродник“. Случилото се с Куокоу, както и присъствието на чифликчията и на спътницата му, дошли тук с някаква задача, доведе марона до заключението, че онова, което вижда, не е духът на Чакра, а самият магьосник в плът и кръв.

Как коромантиецът бе успял да оживее, момъкът не бе в състояние да си обясни лесно, но Кюбина имаше пъргав ум и присъствието на евреина насочи младежа към просветление в тайната на загадъчното възкресение.

Доволен, че видя лично Чакра, капитанът на мароните зае положение, което му позволяваше да наблюдава както движенията на човека в члуна, така и на ония, които го бяха повикали отвъд вира.

Подир малко лодката се загуби от погледа му. Мина под храстите в подножието, където не се виждаше отгоре.

Можеха да се дочуят гласове, но не ясно.

Кюбина успя да различи три гласа, които вземаха участие в разговора: баса на негъра, баритона на евреина и на по-големи промеждутъци тънкото сопрано на мулатката.

Преследвачът напрегна слух с надежда, че ще успее да чуе съдържанието на разговора. Но само откъслечни думи можеха да се доловят. Тътенът на водопада, който се смесваше с гласовете, не позволяваше на марона да чуе ясно беседата на Съзаклятниците и въпреки желанието си той не узна съдържанието й.

Не мина много време и разговорът приключи. Последва кратко мълчание, сетне лодката се показа отново на откритата вода на яза. В нея имаше само двама души: Чакра и Джесурън. Синтия бе останала в подножието на скалата.

Кюбина установи това обстоятелство с огорчение. То осуетяваше намерението му, внезапно узряло, да последва магьосника в леговището му. Младежът искаше да види къде се намира скривалището на този забележителен беглец.

Че то бе разположено в Дупката на призраците, не можеше да има и съмнение. Следователно маронът би успял по всяко време да го открие там.

Размишлението щеше да го успокои, ако не бе видял, че евреинът премина отвъд вира. Кюбина предположи, че Джесурън и Чакра подготвят някакъв заговор, и реши, че ако ги последва и подслуша разговора им, може би ще успее да го предотврати.

На момъка бе известно колко е трудно да се слезе в Дупката на призраците. Той знаеше, че има само един-единствен път: през храстите, които се бяха вкопчили в повърхността на стената, която се спускаше пред нозете му. Веднъж, когато бе скитал по лов, той бе; слизал долу и бе преплувал вира. За да дири дивеч, той бе изследвал залесената суша. По онова време коромантиецът още не бе съден и ловецът не бе намерил следи от човешки крак из тези места.

Кюбина бе уверен, че ще може да последва лодката, като преплува яза, ала Синтия му преграждаше пътя. Изключено бе да се добере до водата, без да го забележи мулатката.

Не можеше и да се мисли за по-нататъшно проследяване на заговорниците. Робинята се изпречваше на пътя му. Маронът нямаше друг избор, освен да остане горе и да чака тяхното завръщане.

Той обмисляше какво да предприеме, когато до него достигна шумолене на листа. Някой се движеше между храстите, които растяха по скалата.

Младежът улови един от клоните и крепейки се за него, се надвеси над стената. Очите му се спряха на пъстрите шарки на една женска забрадка между листата. Беше тюрбанът на Синтия. Той се движеше и от него можеше да се заключи, че жената се изкачва по дърветата стъпала, които маронът бе вече забелязал.

Кюбина не се бави да наблюдава изкачването й, а се върна обратно в шубраците покрай пътеката, където се сгуши, за да разбере какво възнамерява да прави мулатката. По всяка вероятност нейният дял в съзаклятието, за тази нощ поне, бе завършил и тя се прибираше в къщи.

Подобно предположение мина през ума на момъка и той пожела то да се сбъдне.

Действително догадката излезе правилна. Синтия, след като излезе на ръба на скалата, поспря за миг, само да нагласи на ръката си кошница, която бе донесла отдолу и от полуотворения капак на която се подаваше гърлото на стъкло. Сетне тя устреми поглед напред и тръгна по сенчестата горска пътека, за да се изгуби бързо в мрака.

Веднага, щом мулатката отмина, капитанът на мароните пропълзя безшумно до края на пропастта и почна да се спуска по стъпалата. Слизането бе за него играчка и за няколко секунди той достигна до основата на стената.

Тук той почака малко, за да се увери, че лодката е достигнала до пристана и пътниците й са слезли на брега.

Той се заоглежда зорко и се заослушва напрегнато, докато се убеди, че пътят е чист. Тогава се спусна във водата и Заплува към противоположния бряг на вира.

Лунната светлина падаше само върху две трети от повърхността на яза, а останалата трета бе засенчена от скалата. Кюбина се придържаше в сянката и плуваше безшумно като риба. Той успя да се добере до сушата, без да открие признаци, че е бил забелязан.

Под гъстите дървета, с които бе залесена горната половина на пропастта, тъмнината бе съвсем дълбока. Единствено по течението на потока и тук-таме през някой прорез в сенчестата гора лъчите на месеца можеха да проникнат до земята. Навсякъде другаде, от стена до стена, мракът в пропастта бе пълен.

Момъкът предположи правилно, че от пристана на лодката ще тръгва някаква пътека. Той реши най- напред да открие именно тази пътека.

Той тръгна по брега и скоро стигна до ладията, която бе завързана празна под едно дърво.

Лунният зрак, който проникваше откъм откритата вода, показа на марона търсеното начало на пътеката. Тя навлизаше в шумака и младежът, без да губи минутка, тръгна по нея.

Той се движеше безшумно като котка и от време на време се спираше да се ослушва, ала се чуваше само гръмливият глас на горния водопад, към който сега се приближаваше.

Недалече от водопада дърветата се разреждаха и той скоро стигна до тях.

Там маронът отново спря, за да разузнава.

Не му бе необходимо много време. Пред очите му блесна светлина, която излизаше през пролуките на нещо, подобно на плет. То беше бамбуковата врата на магьосническата колиба. Оттам се дочуваха гласове.

Вътре се намираха мъжете, които Кюбина желаеше да подслушва.

Само след миг той се свря под памуковото дърво, близо до коловете на вратата.

Двамата съзаклятници разговаряха достатъчно високо. Тук, на това място, бе излишно — така поне те смятаха — да бъдат предпазливи. Подслушвачът би могъл да долови всяка тяхна дума, ако не беше грохотът на водопада. Шумът пречеше да се различават словата и маронът успя да проследи нишката на разговора частично. Онова, което дочу все пак, бе достатъчно, за да го порази: най-напред, че е възможно да съществуват на острова и на земята изобщо подобни негодници като коромантиеца Чакра и евреина Джесурън.