обича той тебе.
— Това ли е питие за любовно заклинание, за което казваш? — запита мулатката с израз на неувереност, в който надеждата се бори със съмнението.
— Любовно заклинание? Не, това не точно. Любовно заклинание друго. То мазилка. То тук. В черупка на кокосов орех.
Магьосникът посегна и извади от една ниша в палмовия покрив около три четвърти от черупката на кокосов орех, вътре в която вместо бялото съдържание на ореха се виждаше някаква паста с цвят на морков, приличаща на каша от sapata-mammee — каквато бе и всъщност.
— Това любовно заклинание — продължи Чакра с победоносен вид. — То за Кюбина.
— Ах, Кюбина трябва да взема това!
— Разбира се. Той трябва да взема. Аз давам него на тебе и Кюбина става луд за тебе. Той люби тебе. Вий двама ще се любите като гугутки през пролет. Въф!
— Добри Чакра, ти сигурен, че няма да има пакост за Кюбина?
Въпросът показа, че ревността на мулатката все още не е достигнала до точката на отмъщението.
— Сигурен. Това прави на нас добро. Добро и нищо друго. Сега, Синти, момиче — каза той и обърна поглед към бутилката, — това за стари кусус от Гостоприемна планина. Вземай него и тургай в кошница.
Жената изпълни заповедта, при все че пръстите й се разтрепераха, когато се докоснаха до бутилката с тайнственото биле.
— Какво трябва да правя с него, Чакра? — продума Синтия нерешително.
— Какво ще правиш с него! Аз вече казвах какво да правиш с него. Ще даваш него на господар, твой и мой душман.
— Но какво е то?
— Защо питаш? Казах. Смъртно заклинание.
— О, Чакра, да не е отрова?
— Ти глупачка. Ако това отрова, то ще убива господар веднага. То не ще убива господар. От него господар само ще се разболява. Може сетне да умира. Това не отрова. Какво, не искаш да даваш на господар?
Жената се поколеба, сякаш искрата на доброто светна в душата й. Но нейният проблясък не трая дълго.
— Не искаш да даваш него на господар? — повтори съблазнителят, бързайки да угаси пламналата искра. — Щом не искаш, няма да правя любовно заклинание на Кюбина. Утре ще правя смъртно заклинание на тебе — на тебе сама.
— О не, не, Чакра — мулатката се сви разтреперана пред коромантиеца, — недей! Ще давам, какво заповядваш.
— Така, ти разбрано момиче, Синти. Сега ще казвам на тебе как да даваш биле. Отваряй уши да помниш всичко, какво ще казвам.
При тези слова страшният магьосник седна срещу новопосветената и прикова очите си в нейните, сякаш искаше да запечати в паметта й думите, които ще каже.
— Най-напред и най-важно, голям господар от Гостоприемна планина, преди да отива да ляга, всяка нощ пий чаша ромов пунш. Така! Този навик той имаше отпреди. Още ли у него този навик?
— Да — отговори машинално Синтия.
— Не се съмнявам. Този навик, от кой не отвиква ни бял господар, ни чер роб. Така! Всяка нощ, нали?
— Да, всяка вечер. По чаша, понякога по две.
— Уха! Кога има две, и аз пия две. Понякога. Не! Винаги приемам, кога има три, да пия и три, ха-ха! Много хубаво. Така! Сега, момиче, кой прави за него пунш? Преди ти правеше пунш, Синти. Така ли?
— Така. Аз го приготовлявам всяка вечер.
— Добре. Точно това трябва на мене. Въф! Сега да казвам как ще тургаш смъртно заклинание. Виждаш ли това тук? Това щипка от речен рак. Виждащ ли рязка тук вътре в машинка? Точно до тук стига. Всяка нощ, когато правиш пунш, ще тургаш от това шише. Ще сипваш в чаша първо захар и лимон, сетне вода, сетне ром, който по-силен от вода, и накрай смъртно заклинание, което най-силно от всички. Ще запомниш ли всичко?
— Ще помня — обеща жената с малко престорена твърдост в гласа, защото се страхуваше да прояви какъв да е признак на нерешителност.
— Ако не правиш, както казвам, заклинание ще се обръща против тебе и ще има сила срещу тебе. Когато Оуби почва да работи, той не спира, докато не вземе жертва. Сега да отивам да викам бог Акомпонг. Той идва, щом Чакра вика него. Той идва в пяна на водопад долу. Кога идва, той не мирясва, докато някой не умира за жертва на него. Ти ще останеш тук. Бог не бива да вижда жени. Ти ще чуваш само глас на него.
Магьосникът стана с тайнствен вид и откачи от стената една стара торба от палмови листа, която съдържаше някакъв тежък предмет. Сетне излезе от колибата и затвори вратата да не би богът, както Чакра предупреди мулатката шепнешком, да я види и да се разгневи.
Синтия изглежда счете тази предпазна мярка за недостатъчна, та щом вратата се хлопна, тя, за да бъде по-сигурна, че не ще бъде забелязана, се плъзна до кандилото и го угаси. После се върна пипнешката на нара и се сви, потръпвайки от страх.
Както жрецът й заръча, тя се ослуша и както й обеща, тя чу — ако не гласа на Акомпонг, поне звуци, достойни да излязат от гърлото на етиопското божество.
Най-напред до нея достигна един глас, който тя знаеше, че е човешки, защото бе басът на Чакра. Все пак той ехтеше със странни, неестествени тонове, които се меняха всеки миг. Подир малко през процепите на бамбука проникна провлечена, песен, като че вълшебникът почва обреда със стих от псалм. Песнопението се ускори със своеобразно кресчендо, докато се превърна в задъхан речитатив. Последваха звуци с много по-различни отгласи: ту прилични на писък, ту на свирня с волски рог или мидена черупка, и завършващи с постепенно замиращ проточен бас, като скимтенето на спукан тромбон.
Въведението продължи няколко мига, след което почна диалог. Жената разпозна единия глас — гласа на Чакра. Но на кого можеше да принадлежи другият? Той можеше да бъде само гласът на Акомпонг. Богът бе слязъл на земята.
Синтия потръпна, когато се сети колко близо до нея се намира той. Добре, че угаси светлината! Ако кандилото гореше, богът щеше навярно да я зърне, защото той и жрецът му се намираха точно пред вратата, при това толкова наблизо, че не само се чуваха гласовете им, но се долавяше и какво говорят.
Част от разговора бе на непознат език и мулатката не го разбра. Но част от него бе на английски или по-точно на изкълчения негърски говор, с който си служеха робите от плантациите. Синтия схвана неговото значение и то никак не бе предназначено да донесе покой на разпилените й мисли.
Жрецът запя:
—
