След като Синтия си тръгна, храмът на Оуби опустя за кратко време; в него останаха единствено немите божества, а жрецът отиде да прекара през вира своята новопосветена последователна.

Той пусна мулатката да се покатери сама по стената и да се прибере в Гостоприемната планина, където тя бе робиня, и скоро се върна в колибата.

Магьосникът бе явно доволен от посещението на гостенката. Дори на слабата светлина на кандилото със свинска мас можеше да се забележи по жестокото му лице сатанинска радост.

— Един умрял — провикна се той радостно, — други на път да умира. Сега трети, последни и най-зли от трима, ха-ха, скоро ще изпита отмъщение на магесник Чакра!

Дивият кикот, напомнящ смеха на луд, прозвуча трикратно под разпрострените клони на памуковото дърво и отекна с неземно ехо в скалите, които го задържаха в Дупката на призраците. Той смути обитателите на долината и в пропастта се разнесе като отглас крясъкът на жерава и пронизителният вик на горския ибис.

Едва крясъкът замря, и откъм висината се дочу малко по-различен звук. Той приличаше на остър писък или по-скоро на свиркане с пръсти. Човекът, който свиреше, бе на ръба на скалата — точно над колибата.

Чакра не се изненада. Той знаеше, че това е сигнал, даден от очаквания гост.

— Този стар евреин — прошепна той и скри бутилката с ром под нара. — Там да стоиш, докато ти на мене отново трябваш! — обърна се той наставнически към шишето, предмет на неговото най-дълбоко обожание. — Сега да отивам за търговец на роби. Чакра има за него вест, коя ще гъделичка него по корем като стар гущер игуана. Хич на мене той не притрябвал. Да спира най-после да се разхожда горе, отивам с лодка. Ето пак!

Последните слова се отнасяха до повторението на сигнала, който се чу малко по-отдалечен, сякаш чакащият се движеше по скалата в посока към ждрелото.

Трето изсвирване от мястото, където се спускаше стълбата по стената за пропастта, показа, че нощният посетител е нетърпелив.

Без да се бави повече, лодкарят — страшен като самия Харон — се върна при ладията си и още веднъж преплава вира.

По същото време един човек заслиза по стълбата от преплетени пълзящи растения на стената и достигнал до дъното на пропастта, зачака, скрит в храстите, да дойде лодката, за да влезе в нея. Когато лунните лъчи то осветиха, можеше да се види син сюртук с лъскави копчета, кафява боброва шапка и бяло кепе, изтъркани високи ботуши, зелени очила и огромен чадър.

Чакра нямаше нужда да се вглежда в острите израилтянски черти на новодошлия, за да се увери кой е той.

Джейкъб Джесурън бе дошъл по уговорена среща и магьосникът знаеше, че той ще пристигне и за какво пристига.

Двамата не си размениха ни дума за поздрав, нито си направиха знак. Само едно предупреждение от страна на негъра, когато евреинът, увисвайки на един клон, се спусна в ладията.

— Стъпвайте леко, господарю Джейк, да не тикате лодка по течение. С мъка мога да удържа нея. Двама ще повлече река пас и тогава отиваме по дяволи.

— Гошподи! Така ли!

При тези думи търговецът на роби постави чадъра си на дъното на ладията и седна върху него внимателно, сякаш сядаше върху кошница с яйца.

Щом видя пътника си готов, лодкарят загреба към пристана, където върза лодката както преди, и поведе посетителя си из долината към колибата.

Джесурън влезе в храма на Оуби — за разлика от вярващата, която току-що го бе напуснала, — без да прояви признаци на изненада или страх пред фантастичните му украшения. Очевидно той бе идвал и друг път на поклонение в него.

Евреинът не изпита особено страхопочитание към кивота, а се отпусна непринудено на бамбуковия одър и издаде едно звучно „ах!“, изразяващо задоволство.

Същевременно той измъкна от широкия джоб на връхната си дреха лъскав предмет, който, когато бе приближен до кандилото, се оказа бутилка. Етикетът с рисунката на грозд показа, че е шише коняк.

Възклицанието, което видът на етикета предизвика мигновено у магьосника, показа, че и той е не по- малко доволен от начина, по който почва беседата.

— Нямаш ли някакъв пахар между джунджуриите си? — запита Джесурън и заоглежда бордея.

— Не. Това не може ли? — отвърна домакинът и подаде една кратунка с дръжка.

— Прекрашно! Това питие те ожвобождава от вшишко. Подуших го от капитан Жоулър при пожледното му посещение. Опитай само, драги Шакра, преди да пошнем работата.

Едно изръмжаване от страна на негъра издаде готовността да приеме поканата.

— Въф! — изгрухтя тон, след като гаврътна съдържанието на кратунката.

— Бива си го! — рече гостът, изпивайки на един дъх същото количество коняк. Сетне двамата негодника оставиха шишето и кратунката настрана и почнаха сърдечен разговор.

Евреинът подхвана пръв:

— Имам новини за тебе. Много интережни новини, щига да не си ги наушил веше, Шакра. Кой мислиш умря?

— Ха! — светнаха внезапно очите на магьосника с блясък на жестока наслада. — Умря значи!

— Кой? Не съм ти казал още — каза търговецът на роби с израз на престорена изненада. — Ала вярно — продължи той след кратко мълчание, — вярно, ти жнаеше, ше той е болен. Ти жнаеше, ше съдията Бейли е болен и няма да ождравее. Ето, не ождравя, горкият шовешец! Умря и сега е в ковшега. Вшера умря.

Звучно „въф“ бе единственият ответ на магьосника. Възклицанието не издаваше скръб. Напротив, по своя особен израз то сочеше толкова задоволство, колкото би могла да изрази и най-дългата реч.

— Много щранно — продължи чифликчията със същия глас на престорено простодушие, — ще той умира толкова кратко, жлед като пошина гошподин Риджли. Двама от тримата съдии, които те осъдиха, любежни Шакра! Изглежда провидението има пръщ в тая работа, нали!

— Или дявол, по вярно — смигна Чакра многозначително.

— Да, гошпод или дяволът — единият или другият. Е, Шакра, ти си отмъщен, независимо кой ти помогна. Двама от твоите врагове не ще те бешпокоят повеше, а що се отнася до третия…

— Идва ред на него скоро… — прекъсна негърът с ръмжене.

— Какво думаш! — удиви се евреинът. — Дошу ли нещо? Идва ли момишето?

— С нея всичко наред, господарю Джейк.

— Жнаши идва?

— Ей сегичка тя напусна това място. Няма четвърт час.

— И каза, ше е съглажна да ти помогне да направиш жмъртно заклинание на него.

— Не се тревожете. Тя ще го прави. Оуби има власт над нея, коя кара нея да прави всичко. Така, всичко. Съвсем сигурно. Оуби всемогъщ с жени.

— Да, да — съгласи се Джесурън, — жная вшишко това. И ако Оуби не ушпее — добави той с глас на съмнение, ти имаш едно биле, драги Шакра. Жная, ше имаш едно биле толкова мощно, колкото Оуби или кой да е друг от вашите богове.

Двамата си размениха погледи на взаимно разбирателство.

— Колко време ще трае твоето заклинание, за да окаже въждейщвие? — запита чифликчията след късо мълчание, през което той направи някакви изчисления.

— Зависи — отвърна Чакра — от обстоятелства колко време аз искам да трае заклинание. Ако иска, Чакра може да праща на оня свят най-як мъж до три дни или за три часа. Това много бързо и подозрително. Магия от три часа много силна. Тя не като наказание на Оуби, тогава тя прилича на отрова.

— Отрова! Да, на такова ще изглежда.

— Три дни много късо. Три седмици точно време. Тогава заклинание ще прилича на треска — на тифус. Никой не ще се съмнява.

— Три недели, кажваш! И никакви прижнаци, които да предижвикат шкандал? Сигурен ли си, ше е дощатъшно? Помни, кущосът е як шовек. Як като бик.

— Не се тревожете. Ако и як като бик, кога правя заклинание, той ще става слаб като новородено теле.