направеше ли подобно завещание, неговото стопанство „Гостоприемната планина“ и всички останали имущества следваше да преминат на най-близкия му сродник — накратко казано, на неговия племенник Хърбърт.

Нима нямаше никакъв изход от това затруднение? Нямаше ли средства, е чиято помощ младата креолка би могла да запази бащинията си?

На горния въпрос вече отговорихме: такива средства имаше.

Лофтъс Воуан пи знаеше и се готвеше да ги използува. Той всеки ден се канеше да тръгне за Спаниш Таун, за да се сдобие е нарочно постановление, и всеки ден отлагаше пътуването си.

Евреинът се плашеше най-вече от изпълнението на това Воуаново намерение и за да го осуети, той се озова в храма на Оуби.

Считаме за ненужно да обясняваме причините на Джесуръновите опасения.

Ако плантаторът не сполучеше да осъществи намеренията си, племенникът му ставаше наследник на Гостоприемната планина, а Хърбъртовото сърце бе оплетено от Джудит.

Така поне си въобразяваше еврейката. Със същата увереност живееше и нейният баща.

Любовното заклинание на дъщерята бе първата стъпка към огромното наследство, а втората щеше да бъде смъртното заклинание, което готвеха Чакра и съучастникът му.

През нощта, след посещението на Джесурън в храма на Оуби, почти по същата доба Чакра бе Зает с важно занимание, което бе погълнало всецяло вниманието му.

На земята, по средата на колибата, гореше огън в първобитно огнище, направено от четири големи камъка, които ограждаха малък квадрат.

Горивото, с което се поддържаше огънят, димеше силно и в същото време издаваше ярък буен пламък. То не беше дърво, а представляваше буци, приличащи много на торф или на въглища.

Един чужденец за острова би изпитал затруднение, ако речеше да обясни произхода на горивото, но всеки островитянин би казал още при пръв поглед, че тези тъмноцветни късове, които изглеждаха отскоро подпалени, са откъртени гнезда на ямайски термити, каквито — понякога едри колкото свинска глава — се срещат прилепени към стеблата на дърветата в тропическия лес.

Тъй като пушекът, който отделя това гориво, дразни слабо очите, а същевременно разгонва комарите, този бич на южните климати, навярно коромантиецът го бе предпочел пред дървото. Така или иначе, то изпълняваше добре предназначението си.

Върху камъните на огнището бе сложено малко желязно гърне без дръжка. Магьосникът наглеждаше врящото му съдържание с напрегнато внимание. От време на време той требваше от него с дървена лъжица и го изследваше старателно на светлината на кандилото. Всичко говореше, че отварата, която Чакра приготовлява, е от химическо, а не от готварско естество. Когато се навеждаше над огъня, негърът приличаше на мъжко превъплъщение на богинята на магията Хеката, бъркаща своя казан със смола. Съсредоточеното и тайнствено изражение на жреца на Оуби, котешките му движения и злокобните погледи издаваха пъклени кроежи.

Това впечатление се засилваше, щом се зърнеха предметите, които магьосникът имаше под ръка и част от които вече бе сложил в гърнето. На земята бе поставено кошче с разновидни билки, измежду които ботаникът би могъл да разпознае клонестата калалула, каладиума и множество треви и корени, известни със своето отровно действие. Виждаше се и змийската лоза с нейното извито криво стебло и ситни златни венчета — една от най-силните растителни отрови.

Редом до нея бе и нейната противоотрова: любопитните орехи на „нандиробата“45, защото магьосникът можеше да лекува и да убива, според както му го наложеше интересът.

Явно беше, че жрецът на Оуби не готви вечеря, щом вади продукти от подобен склад. В гърнето вреше отрова, не чорба.

Отварата, която магьосникът надзираваше, съдържаше разни билки, но най-вече змийска лоза. Такова бе смъртното заклинание на Оуби.

За кого коромантиецът приготовляваше адското биле?

Недомлъвките, които Чакра произнасяше, когато се навеждаше над гърнето, издаваха името на жертвата:

— Можеш да си як, кусус Ван! Така! Ама сила на магия тебе скоро ще разтриса. Магия! Ха-ха! За глупаци! Моя магия — змийска лоза, клонеста калалула, алигаторска ябълка! Те по-силни и от Оуби. Те биле, кое прави тяло на мой враг да трепери, крака да заплита. Ей това, чадо мое!

Негърът потопи още веднъж лъжицата в гърнето, отгреба част от врящата течност и се взря, за да я изследва.

— Готово! Съвсем съща боя! Съвсем съща гъстота! Сега да наливам биле в шише!

При тези думи магьосникът свали гърнето от огъня и сипа съдържанието му най-напред в една кратуна. След като отварата поизстина, той я преля в ромовата бутилка, отдавна опразнена от първоначалното й питие.

Чакра запуши грижливо стъклото с тапа и го постави настрана, но не на скрито място, сякаш възнамерява скоро да го използува.

Сетне събра разпилените билки, натъпка ги в кошчето, излезе на вратата и опирайки ръце на коловете й, се заослушва.

Явно бе, че очаква някакъв посетител. Кой щеше да бъде той можеше да се разбере от думите, които жрецът продължи да си мърмори. Робинята Синтия трябваше да направи второто си „поклонение“.

— Време е жълто момиче да пристига. Май вече среднощ. Може тя да викала, Чакра да не чува от рев на водопад. По-добре да отивам долу. Навярно нея намирам там!

Коромантиецът още не бе прекрачил прага, за да изпълни намерението си, когато откъм скалата долетя писклив женски глас, който едва се чуваше през гърмежа на водопада.

— Момиче! — прошепна магьосникът, щом чу вика. — Сигурен аз, тя вече пристига. Любов прекарва жени през огън и вода. Тя води тях при дявол. Това момиче ще свърши добра работа. А кога свърши да помага да разчиствам мои сметки с кусус, ще виждам аз на нея сметка. Ще връзвам неин език да не би да издава стари Чакра. Въф!

Като изрече необузданата си закана, коромантиецът излезе от вратата и тръгна с неспокойна, припряна крачка на човек, тласкан от желанието да довърши някакъв зловещ помисъл, който той има присърце и който отдавна и отдалече е подготвял.

Лодката бързо прекоси вира и се върна със Синтия на кърмата. Мулатката и сега носеше пълна кошница с храна, без да липсва, естествено, скъпоценното шише ром.

Както предишната нощ, тя последва магьосника до колибата, но този път влезе с по-малко боязън и седна неканена на края на бамбуковия нар.

Тя все още не бе се освободила от известно чувство на уплаха и леки тръпки я побиха, когато очите й се спряха на прясно налятата бутилка, оставена на лично място. Погледът, който тя отправи към нея, говореше, че вече знае или подозира какво е съдържанието й.

— Това шише за тебе — каза негърът, забелязвайки взора на жената, — а това тук — продължи той и извади от Синтиевата кошница другото шише, — то за…

Той се готвеше да каже „мене“, но преди да успее думата да излезе от устата му, той налапа гърлото на бутилката с ром и звучното „гъл-гъл“ на изливащата се в гърлото му течност замени личното местоимение.

Подготовката завърши с обичайното „въф“, с което коромантиецът облекчи гърдите си, сетне с движение на ръката той даде на посетителката си да разбере, че е готов да почне най-важния разговор.

— Това шише — рече той и посочи бутилката с отварата — магията. То прави Кюбина да люби тебе, дорде на глава има косми. Малко дълго, така! Кога на него окапе коса, ти вече не искаш да знаеш дали