украса бе достатъчно грозна и свидетелствуваше, че той е способен на най-отвратителни начинания. Изродът плашеше дори дивите обитатели на Дупката на призраците. Чаплата, която гнездеше в острицата, бягаше от него с тревожен крясък, а фламингото, приплесквайки розови криле, се изправяше с вик на скалата и отлиташе надалеч.

Жената, която го очакваше, колкото и сърцата да Се и да желаеше да го види, също не можа да не трепне, когато лодката приближи. Тя сякаш се поколеба за миг дали да се довери на този страшен посрещач.

Смелостта й подхранвана от някаква силна страст, скоро се възвърна все пак. Когато ладията се скри сред храстите в основата на стената и се чу подканващият глас на лодкаря, тя прибра кърпичката от дървото, закрепи здраво кошницата в ръка и почна да се спуска по преплетените клони.

Лодката се показа отново по откритата вода, пресичайки обратно вира. Мулатката седеше на кърмата, а мъжът, както преди, гребеше, но сега с всички сили, за да не допусне лекия члун да бъде повлечен от потока, който се чуваше да бучи и гърми през устието надолу.

Когато лодката стилна под дървото, откъдето бе тръгнала, негърът я завърза за един клон, скочи на брега и следван от жената, тръпна към храма на Оуби, в който той бе едновременно оракул и жрец.

Щом стигна до колибата под памуковото дърво магьосникът — понеже негърът бе такъв — влезе през отворената врата, през която едва се промъкваха широките му криви рамене.

С тон по-скоро на заповед, отколкото на покана, той каза на мулатката да влезе.

Тя се подвоуми. В колибата бе тъмно като в рог, при все че и вън не бе светло. Сянката на памуковото дърво с неговите завеси от лишеи не пропускаше никакъв лъч от светлината, която сега играеше по върховете на дърветата. Гърбавият забеляза колебанието на жената.

— Влез! — повтори той заповедта си със същия груб глас. — Ти мене знайш, какво боиш.

— Аз не уплашена, Чакра — отвърна тя, макар че трепетът на гласа й опровергаваше твърдението й, — само че — добави тя все още с недоумение — вътре много тъмно.

— Добре. Тогава стой вънка — рече мъжът по-меко. — Оставай, где стоиш. Аз скоро ще правя видело.

Чу се шумолене, сетне зачатка огниво в кремък и светна искра. Искрата подпали късче прахан, а неговият пламък бе предаден на своеобразно кандило, направено от черупката на костенурка, пълна с мас от дива свиня; за фитил служеха пресукани влакна от дървесен памук.

— Сега влез, Синти — подкани негърът, поставяйки кандилото на земята. — Какво още боиш. Ти дъщеря Джуно Ван. Твоя майка не плаши от стари Чакра. Уаа, тя не плаши от дявол дори.

Синтия, към която бяха отправени горните думи, навярно си помисли, че между тези две създания разликата едва ли ще е много голяма, защото самият дявол не би могъл да се яви в по-страшен вид от човешкото същество, което се намираше пред нея.

— Ох, Чакра — рече тя, когато прекрачи вратата и забеляза тайнствената украса по стените, — жена лесно плаши. Тук страшно място.

— Не така страшно, като Дяволската канара — каза магьосникът с многозначителен поглед и нещо средно между усмивка и гримаса.

— Така е — съгласи се мулатката, като постепенно си възвърна самообладанието. — Вярно, ти имаш причина така да говориш.

— Да, Синти.

— Но казвай, добри ми Чакра — продължи Синтия, поддавайки се на женско любопитство — ти спасяваш тебе от Дяволска канара. Всички казват твой скелет горе, окован в синджир на палма.

— Всички говорят вярно. Мой скелет горе, както говорят хора.

Жената изгледа магьосника е поглед, пълен с изненада и боязън, но уплахата преобладаваше.

— Твой скелет? — промълви тя.

— Същи стари кокали, череп, ребра, стави, пищяли, всичко. Уха, така, Синти! Тебе вижда чудо, нали? Защо? Нищо чудо. Ти знайш стари Чакра. Не знайш ти Чакра магьосник? Не важи кой знай, щом всички кажат, че аз мъртъв. Какъв аз магьосник, ако не мога да възкресявам умряло. Трябва да знайш, Чакра не умира, щом може връща живот на умряло. Стари Чакра знай всичко. Те никога не могат да убиват него. Ни бели, ни черни. Те могат да стрелят на него с пушка, те могат да режат на него глава. Чакра отново ще възкръсва като син гущер и стъклена змия44. Те искали да убиват него, знайш. Те искали Чакра да умира от глад и жажда, лешояди да кълват очи и ръфат месо на стар негър и да остават само оголени кокали. Ха-ха! Чакра още жив и има нови кокали и ново месо. Уха! Виждаш ти сега него? Чакра силен и шишко, както не бил никога преди. Ха-ха!

Уродливият негър се разкикоти и разтваряйки ръце, обърна очи към собствената си личност, като че я призовава за доказателство на възкресението, което той твърдеше, че е направил.

Мулатката остана като вкаменена от разкритието: тя сляпо вярваше във всяка дума на магьосника и бе толкова поразена, че занемя, потисната от страх пред свръхестественото.

Магьосникът забеляза властта, която доби над своята посетителка, и убеден, че е задоволил любопитството й, понеже тя не изпитваше ни най-малко желание да слуша повече обяснения по въпроса, умело прехвърли разговора на по-обикновен предмет.

— Синти, ти носиш на мене кошница с ядене?

— Да, Чакра. Ей тук.

— Уха, много добре. Токачка и зарзават за лютива яхния. А пиене? Не забравяш, нали? От всичко то най-важно.

— Не забравих, Чакра. На дъно на кошница има шише ром. С голяма мъка задигам него.

— От кого измъкваш бутилка?

— От господар. От кого другиго? Той напоследък много опак. Взема ключове у себе. Не пуска цветни слуги да отиват на килер. Мисли всички крадци.

— Не се тревожи, не се тревожи, моя Синти. Чакра може би скоро ще оправи него. Уха! — възкликна негърът и измъкна от кошницата бутилката, която поднесе към светлината. — Господар пастор каже крадена вода не сладка. Предполагам краден ром да прави изключение. Да проверя.

При тези думи магьосникът извади запушалката, надигна шишето към устата си и пъхна гърлото му между огромните си челюсти. Бълбукането показа, че течността преминава през гърлото му. Едва когато отпи половин пинта от огнената течност, той отдръпна гърлото на шишето от зъбите си.

— Въф! — издаде той звук, наподобяващ грухтенето на подплашено прасе. — Въф! — повтори негърът и се плесна по корема с грамадната си лапа. — Господар пастор може да си говори за крадена вода, на Чакра давай краден ром. Ти добро момиче, Синти, Ти много добро момиче, че носиш на стари Чакра тая сладка кошница с ядене. Чакра понякога много гладен. На Чакра трябва всичко.

— Обещавам да нося още, щом успея да измъкна нещо от „Бъфа“.

— Отлично, мое момиче. А сега — промени тона си магьосникът и погледна мулатката въпросително — какво искаш от Чакра таз нощ? Имаш нещо на ум? Така ли, момиче?

Изглежда, че Синтия би предпочела да се изповяда пред оня, е чийто образ бе заета мисълта й, затова замълча, борейки се с колебанието ой.

— Защо не говориш? — запита страшният изповедник. — Ти боиш от стари Чакра? Няма нужда да казваш. Чакра знай твоя тайна. Ти любиш Кюбина, маронски капитан. Така ли?

— Така, Чакра. Нищо не ще скривам.

— Така трябва. От Чакра нищо не може да скриваш. Чакра всичко знай. Малко птиче казва на него всичко. Мда, сега да казваш по-нататък. Мислиш Кюбина не обича тебе, така ли?

— Така — съгласи се мулатката. Решителността й я изостави, за да отстъпи място на тревогата. — По- рано мислех, че той обича мене. Сега не.

— Мислиш Кюбина обича друга?