единствените спални принадлежности в колибата.

Мебелите бяха толкова оскъдни, колкото и прости.

Поменатият вече тръстиков нар служеше изглежда едновременно за маса и за стол. С изключение на едно старо калайдисано котле и няколко кратунени паници и талерки не се забелязваше нищо друго, което би могло да се нарече „кухненски съд“.

Тук изобилствуваха обаче предмети от друго естество, чието предназначение не бе лесно да се отгатне. По стените висяха странни предмети: едни със смешно своеобразен, други със страшен вид. Между последните можеше да се забележат кожи от гнуснавите двуезичен гущер и сляпа змия41, черепи и бивни на глиган, сушени образци от грозния гущер геко, огромни прилепи с човекоподобни лица и разни всяващи ужас чудовища.

По таванските пръти бяха закачени торбички, съдържащи неща с още по-тайнствено предназначение: топчета от белезникава шина, нокти от голяма ушата сова, човки и перушина от папагали, зъби от котки, алигатори и местните агути, парцалчета, късчета строшено стъкло и куп дреболии и джунджурии, които съставляваха една толкова пъстра, колкото и странна смесица.

В един ъгъл стоеше ракитен кош — кътейку, пълен с разнородни корени и треви, между които можеха да се различат отровният каладиум42, змийската лоза43 и други съмнителни билки.

Ако един чужденец за остров Ямайка влезеше в тази колиба и почнеше, да разглежда всичко, той едва ли би могъл да обясни какво търси тази колекция в нея и какво е предназначението й. Но за запознатия с разновидностите на поклонничеството на змиите в Етиопия — вероизповеданието на коромантийците — тя не би представлявала загадка. Цялата сбирка от чудновати дреболии символизираше африкански фетиши. Колибата бе храм на Оуби или, другояче казано, жилище на негърски магьосник.

Слънцето клонеше да залезе в синьото Карибско море и огряваше с алени отблясъци искрящата стена на Дяволската канара, когато по пътеката, водеща към зловещия връх, се мярна човешка фигура.

При все че поради бързо спускащия се здрач мракът в гората ставаше все по-непрогледен, лесно можеше да се познае, че това е жена, а светложълтият цвят на лицето, откритата туша, голите ръце и босите нозе показваха, че тя е цветнокожа — мулатка.

Дрехите й съответствуваха на кастата й. Басмена, полуотворена отпред рокля с крещящи шарки и навита на тюрбан забрадка с ярки багри съставляваха цялото и облекло, към което следваше да се прибави съмнително бяла хасена риза с шевица по подаващата се през отвора на роклята пазва.

Тя беше жена с развити форми, дръзко, темпераментно лице и все пак приятен външен вид, макар и лишен от изтънченост, понеже нейната красота имаше чисто чувствен характер.

По каквато и работа да се бе запътила мулатката, походката и погледът й издаваха твърдост. Искаше се изобщо безстрашие, за да тръпне тя в този необикновен час из „Планината“ в близост с Дяволската канара.

Ала има страсти, които са по-мощни от страха. Дори ужасът от свръхестествените сенки изчезва от сърцето, което е потънало в любовната тъма или е терзано от ревността. Кой знае дали тази самотна пътничка из горските пътеки не бе жертва на едната или другата от двете страсти.

Неспокойният й израз, който ставаше от време на време тревожен, можеше да подскаже, че ревността е взела превес. Любовта би трябвало да изглежда по-нежна и изпълнена с повече надежда.

Ако и да бе явно, че жената не е тръгнала по обикновена работа, нищо в нея не издаваше строго определена цел. На ръката си тя бе преметнала плетена кошница от палмови влакна, която изглеждаше пълна с храна, защото от полузатворения капак се виждаха млади райски банани, домати и чушки, а през отвора му се подаваха краката на една токачка.

Тази подробност би могла да позволи да се заключи, че пътничката е тръгнала на пазар, но късната доба и посоката, в която се бе запътила, съчетани с вида и държанието й, докато вървеше по планинската пътека, изключваха подобно предположение. Дяволската канара не бе място, където човек би могъл да продаде кошница със стока.

Ала мулатката не бе се запътила натам. Когато се показа самият лоб на върха, тя спря насред пътеката и след като се огледа, сякаш проучваше местността, кривна вляво, напреко по планинския скат.

Тя се отклони от Дяволската канара не от страх, защото направлението, което хвана, щеше да я отведе на не по-малко ужасно за суеверните място: Дупката на призраците.

Несъмнено тя отиваше към нея. За пропастта нямаше прокарана пътека, но правилността на посоката и уверената походка на жената говореха, че тя и друг път е била на това място.

Пробивайки си път през гъстака от диви лози и шумак, тя се движеше смело, докато стигна до ръба на Дупката на призраците.

Тя се добра до стената на ждрелото, където описаната вече стълба по дърветата водеше до вира. От действията на мулатката личеше, че пътят й е познат и че тя възнамерява да слезе до дъното на долината.

Тя обаче знаеше, че сама не може да се справи и се нуждае от чужда помощ, затова веднага, щом приближи ръба на скалата, се приготви да даде знак. Тя извади от пазвата си бяла кърпичка, разстла я на клона на едно дърво, което се издигаше на лично място над пропастта, и, облягайки ръка на ствола му, вторачи очи в яза.

В дрезгавината, която сега долу бе почти непрогледна, бялата кърпичка можеше да остане незабелязана. Но жената изглежда не изпитваше тревога. Тя зачака с пълна увереност, сякаш сигналът бе предварително уговорен и оня, за когото бе предназначен, бе нащрек.

Предупреден или не, посрещачът не разочарова пътничката. Не минаха и пет минути, откак тя закачи кърпичката, и изпод окичените с лишеи дървета, които опасваха горния край на вира, се показа лодка и се насочи към подножието на стената, над която бе застанала мулатката.

В ладията се намираше само един човек и той, дори в сумрака, изглеждаше ужасяващо страшен.

Той беше негър е великански ръст, макар че, както се бе свил в члуна, това проличаваше единствено по грамадната ширина на раменете, между които се гушеше огромна глава, почти без врат. Гърбът му бе извит като дъга и представляваше голяма гърбица, последица отчасти на напредналата възраст, отчасти на природна уродливост. В лодката мъжът се бе превил одве и когато се огъваше напред, за да гребе, той навеждаше лице, сякаш дири нещо на ладийното дъно. Дългите маймуноподобни ръце обаче му позволяваха да достига извън планшира, без да се накланя на коя да е страна, и той работеше само с ръце, без да движи трупа си.

Облеклото на негъра бе едновременно и смешно и страшно. Панталони от грубо домашно платно, каквито носеха ратаите из плантациите, съставляваха единствената следа от цивилизация. Техният мръсен жълтеникав цвят говореше, че те отдавна не са били прани, а няколко червени петна по тях показваха, че последното им навлажняване е било с кръв, а не с вода.

На раменете на лодкаря висеше своеобразен „карос“ или наметало от дивечови кожи; то представляваше единствената връхна дреха и бе привързано за дебелия му къс врат с кожен ремък. Плащът покриваше връхната част на тялото до бедрата, а долната част бе облечена в памучните панталони. Краката на чернокожия бяха боси. Те не изпитваха нужда да бъдат защитени от обуща — ходилата му бяха покрити е дебела мазолеста кожа, която почваше от заоблената част на палеца и свършваше високо над петата.

Главата на негъра имаше също чудноват вид. Той бе нахлузил нещо като таке, направено от кожата на някакъв звяр и прилягащо така плътно, че очертаваше всички неправилности на грамадния череп. Вместо периферия на шапката гърбавият бе увил над слепите си очи изсъхналата и натъпкана със слама кожа на голяма жълта змия; главата на влечугото беше отпред и в орбитите бяха поставени две лъскави късчета планински кристал с цел да му придадат прилика с жива змия.

Изражението на негъра не се нуждаеше от тази зловеща украса, за да събуди ужас у ония, които, биха го срещнали. Мрачният блясък на хлътналите очи, широко отворените ноздри, заострените, лъскави като на акула зъби между вишневи устни, червената татуировка по бузите и развитите гърди, чиято ширина се разкриваше от движението на раменете — всичко у лодкаря представляваше картина, която и без змийската