толкова съвършен, толкова приятен. Хайде, ти се шегуваш, Кейт. Харесваш го, не го мразиш, нали?

— Не, не го мразя. Господин Смиджи не е извършил нищо, с което да ме засегне. Намирам го за съвсем порядъчен.

— Ами че то е все едно да признаеш, че го харесваш — заубеждава дъщеря си бащата с тон на съвземащо се задоволство.

— Да харесваш някого, не означава, че го обичаш — промълви Кейт, сякаш говореше сама на себе си.

— Харесването може да се превърне в любов — каза насърчително плантаторът. — Често се случват подобни неща, особено когато двама души станат мъж и жена. Пък и не винаги най-хубавото е младите да се влюбят един в други от самото начало много силно. Както пишеше в моя стар буквар: „Бързо пламналата любов бързо угасва!“. Не се плаши, Кейт. Ще обикнеш достатъчно г. Смиджи, когато станеш господарка на Монтагювия замък и всички почнат да те тачат като най-знатната дама на острова. Нима не ще бъде същинско щастие, Кейти?

„Ех, — изохка мислено младата креолка, — колиба, споделена с него, би ми донесла по-голямо блаженство, много по-голямо.“

Не е нужно да изтъкваме, че под „него“ тя нямаше предвид Смиджи.

— Когато станеш госпожа Смиджи — продължи г. Воуан с намерение да нарисува пред дъщеря си картината на нейното бъдеще с още по-привлекателни краски, — ще имаш цяла армия от приятелки измежду най-високопоставените дами на острова. Не забравяй, чедо, че сега не е така. Знаеш го, Катрин.

Бащата натърти последните думи с тон, издаващ някакво тайно разбирателство между родител и рожба. Тяхното предназначение бе да се натрапи на съзнанието на девойката един факт, една мисъл, способни да я подтикнат да приеме с по-голяма готовност благоприятният случай, който й позволяваше да се измъкне от сегашното си унизително положение.

Плантаторът не изчака да види какво въздействие ще възпроизведе поверителната му реч върху младото момиче, а избърза да дорисува розовите краски на картината.

— Да, моя малка Кейт, ще бъдеш обкръжена с внимание отвред — ще представляваш прицел на вниманието, както се изразяват поетите. Коне, роби, тоалети, екипажи ще имаш в изобилие. Ще предприемете голямо пътешествие до Лондон. Бога ми, струва ми се, че сам аз съм тръгнал на път. В славната метрополия ще дружите с благородници, ще посещавате опери и балове, където ще бъдеш призната красавица, момичето ми, красавица, чуваш ли? Всички ще говорят за госпожа Смиджи! Как ти се вижда това?

— О, татко — отвърна младата креолка, която обещанията за блясък и величие явно не трогнаха, — всичко това не ме блазни. Сигурна съм, че то не ще ми се поправи. Никога не съм мечтала за подобни неща, добре го знаеш. Те не могат да ме направят щастлива — поне мене не. Никога не ще се чувствувам честита далеч от родния дом. Какво удоволствие бих изпитала в един голям град? Никакво — сигурна съм. Тъкмо обратното. Ще ми липсват нашите величествени планини и гори, нашите красиви дървета с техните свежи, благоуханни цветове, нашите пъстрокрили птици с техните сладки песни. Опери и балове! Ненавиждам баловете, а колкото да бъда призната за красавица на някакъв бал — мразя самата дума.

В този миг Кейт си мислеше за Смиджиевия бал и за спомените, свързани с този бал, навярно най- неприятният за нея, защото на него неведнъж до ушите й бяха достигали думите „хубавицата на бала“, отправени по отношение на една жена, която спомогна за разрухата на сърцето й.

— Ще превъзмогнеш тая омраза — зауспокоява я г. Воуан, — щом влезеш в светското общество. Повечето от младите момичета свикват. Няма нищо лошо за една девойка да ходи на бал, след като се омъжи и съпругът й я придружава, за да й кавалерствува — да, нищо лошо няма. А сега, Кейт — продължи кустосът, издавайки известно нервно нетърпение, — да се разберем. Господин Смиджи чака.

— За какво чака, татко?

— Ц-ц-ц, дъще — възкликна плантаторът леко раздразнен от очевидната неспособност на дъщеря му да го разбере, — знаеш за какво. Нали ти обясних добре. Господин Смиджи желае да ти предложи сърцето и ръката си… и в замяна да поиска твоите. Ей това чака. Няма да му откажеш, нали? Ти не трябва да му отказваш…

Лофтъс Воуан би бил по-убедителен без последните слова. Те звучаха като заповед със скрита заплаха и можеха да наранят младата креолка, събуждайки у нея дух на съпротива. Навярно те щяха да имат и подобно въздействие, ако бащата ги бе произнесъл в навечерието на Смиджиевия бал, а не на утрото подир него.

Случилото се там угаси в гърдите на Кейт Воуан всякаква надежда, че тя някога ще може да раздели щастието с братовчеда си и същевременно смаза всяко желание да се противопоставя на бащината воля. С отчаяно безразличие тя се подчини на жертвоприношението, за което я бе отредил кустосът.

— Казах ти истината — рече дъщерята и впи очи в лицето на баща си, като че за да докаже колко неубедителни са изтъкнатите от него доводи. — Не мога да дам сърцето си на г. Смиджи. Сама ще му го кажа.

— Не, не — прекъсна я рязко раздразненият баща. — Не трябва да му казваш нищо подобно. Дай му ръката си и не говори нищо за сърцето си. Ще го сториш, след като се омъжиш.

— Никога, никога — изпъшка младото момиче — не бих могла да навърша подобна измама. Не, татко, дори и заради тебе. Господин Смиджи трябва да знае всичко и ако се съгласи да приеме ръката ми без сърцето…

— Значи обещаваш да дадеш ръката си? — пресече я кустосът, възрадван от условното съгласие.

— Ти я даваш, татко. Не аз…

— Достатъчно — извика г. Воуан и обърна взор към градината, за да подири ловеца на насекоми. — Ще я дам — добави той, — и то начаса. Господин Смиджи!

Франтът, който бе застанал недалече от павилиона нащрек, бързо се озова на повикването и след две секунди се показа на входа.

— Господин Смиджи — заяви плантаторът с надута тържественост, отговаряща на случая, — поискахте ръката на дъщеря ми. Щастлив съм да ви уведомя, че тя се съгласи вие да станете мой зет. Гордея се с честта.

Тук г. Воуан спря, за да си поеме дъх.

— Ай, ай — заекна контето, — какво голяямо щаастие, много голяямо! Съвсеем неочакваано, ай, ай! Уверяявам ви. Госпожиице Воууан, не очааквах…

— А сега, деца — шеговито се намеси кустосът, за да прикрие с прекъсването си смущението на франта, — аз ви свързах и с моя благословия ви оставям насаме.

След тези думи доволният баща излезе от павилиона и тръгна по алеята към жилището, зад чиято врата се изгуби.

Не ще се промъкваме неканени при влюбените, които останаха насаме, нито ще повторим думичка от онова, което се случи помежду им. Достатъчно е да поменем, че когато г. Смиджи излезе от павилиона, той имаше по-скоро смирен, отколкото победоносен вид. Част от сянката, която помрачаваше Кейтиния образ, бе преминала върху неговото лице. Човек би могъл да си въобрази, че го е сполетял отказ, ако не бяха думите, които той и бъдещият му тъст си размениха, когато след малко се срещнаха в големия хол.

— Е? — запита неспокойно плантаторът.

— Ай, отлиично! Сгодеени! Много страанно, тюю, необясниимо страанно!

— Какво е странно? — удиви се г. Воуан.

— Ай, съвсеем кроотка! Аз очааквах, че ще изпаадне в истеерия. Боога ми! А тя приие предложеението ми студеена като мраамор.

Тя бе направила нещо повече: бе му дала ръката без сърцето си. И Смиджи го знаеше, защото Кейт Воуан удържа думата си.

В недрата на „Планината“, която се мръщеше към Щастливата долина, не много надалече от Дяволската канара, бликаше малко изворче. То бе толкова буйно, че заслужаваше да се нарече извор. Щом ручеят се