Той нехаеше за отговора, защото и не подозираше, че откъснатото парче панделка има някаква връзка с моминската горест, която му бе направила впечатление от утринта. Изразената изненада и поставеният въпрос бяха само въведение към един по-сериозен разговор, който бащата възнамеряваше да започне.

— О, татко, няма значение — избягна да отговори пряко Кейт. — То беше само парче синя панделка. Лесно ще я заменя с друга, която ще ми върши същата работа.

„Ах, Кейт, ти лесно ще замениш панделката на кесията, но не така лесно ще възстановиш спокойствието на духа си, което напусна гърдите ти. Защото заедно с панделката се разкъсаха и нишките на сърцето ти!“

Навярно подобни размишления минаха през ума на младото момиче, когато то отговори, тъй като лицето му доби още по-подтиснат вид.

Господин Воуан изостави разговора върху кесията, а погледна през жалузите и като видя Смиджи да лови пеперуди, реши да привлече дъщиното внимание върху спортно настроения благородник.

Не беше трудно за кустоса да го стори, понеже в този миг контето си тананикаше някаква песничка и не само се виждаше, но и чуваше от павилиона.

„Да бъда пеперуда бих желал…“

пееше франтът.

Сетне, сякаш за да опровергае приятната възможност да се превърне в насекомо той в същия миг улови една пъстрокрила vanessa — пауново око — и смаза крехкото създание между облечените си в чортови ръкавици пръсти.

— Не е ли очарователен? — каза кустосът и погледна възторжено най-напред Смиджи, после обърна очи към дъщеря си, за да види какъв отговор ще даде тя.

— Предполагам, татко. Щом всички го казват.

В Кейтиния отговор не пролича никакъв възторг, нищо, което да насърчи баща й.

— Не намираш ли и ти, Кейт?

Сега въпросът бе насочен право в целта, но отговорът отново се оказа уклончив.

— Ти така смяташ, татко. Следователно важи и за двама ши.

Мелодичният глас на контето прекъсна разговора и го отплесна в друго направление. Смиджи пееше:

„Не блазнят ме пари и власт, ни проснати в нозе ми роби.“

— Ах, драги ми Смиджи — възкликна кустосът в нещо като монолог, макар и предназначен за ухото на момичето, — нямате нужда да въздишате по тях — имате ги: петстотин броя вкупом. И какви хубавци! Богатство и власт ли? Няма какво да мечтаете за тях. Монтагювият замък ви ги осигурява и двете, момчето ми.

Франтът продължаваше да пее:

„Богатството е извор на беди, властта довежда до нещастие.“

— Чуваш ли, Кейт, какви възвишени чувства изразява?

— Много възвишени и тъкмо подходящи за случая — отвърна дъщерята язвително. — Те не са точно негови, но няма съмнение, че ги изпитва. И то е не по-малко добре.

— Прекрасно стопанство — продължи г. Воуан, връщайки се към онова, което по интересуваше повече от чувствата в песента, без да обръща внимание на изразения в Кейтините думи подбив, — прекрасна плантация, казвам ти, а като се съедини с моята, ще образува най-голямото имение на острова. На острова! Какво говоря! В цяла Западна Индия, че дори в Западния свят! Чуваш ли, дъще?

— Да, татко — отговори младата креолка. — Но ти говориш, като че ли двете стопанства се вече слети. Да не би Г. Смиджи да възнамерява да купи Гостоприемната планина? Или ти искаш да купиш Монтагювия замък?

Тя зададе въпросите с тон на явно престорена наивност. Всъщност тя твърде добре знаеше накъде клони разговорът и раздразнена от двусмислието, което ставаше все по-мъчително за нея, желаеше да ускори развръзката.

Кустосът, от своя страна, се стремеше към същия резултат, както пролича от отговора му.

— Ах, Кейт, ти малка хитрушо — рече той доволен от открилата се пред него възможност да свърши със заобикалките, — бога ми, улучи право в целта. Предположението ти е вярно, само че и двамата сме купувачи. Господин Смиджи желае да купи Гостоприемната планина и какво предполагаш, че е готов да заплати за нея. Отгатни!

— Да си кажа истината, не мога. Как да отгатна? Уверявам те, че не зная. Единственото, което зная, е, че ще ми бъде мъчно, ако се наложи да напуснем Гостоприемната планина. Макар и да не очаквам сега тук да бъда щастлива, мисля, че другаде ще бъда още по-малко щастлива.

Господин Воуан беше твърде много заплетен в нишките на собствените си мисли, за да забележи поставеното ударение върху думата „сега“ или двойното значение, което криеха словата на дъщеря му.

— Ха-ха! — разсмя се той. — Покупката на г. Смиджи не ще ни лиши от Гостоприемната планина! Не се плаши от това, Кейти, а се помъчи да отгатнеш цената, която ще заплатя.

— Татко, няма какво да опитвам. Сигурна съм, че не мога да я отгатна даже с приблизителност до хиляда фунта.

— Никакви хиляда фунта! Ни фунт дори! Освен ако толкова тежат неговото великодушно сърце и неговата щедра ръка, поставени на везните36. Тая е цената, Катрин, която е готов да заплати той.

Плантаторът придружи казаното с многозначителен поглед и победоносен жест, изразяващи възхищението му от собственото красноречие.

Той подири в Кейтиното лице ответ, ответ, който да отрази усмивката му при радостната вест, която той си въобразяваше, че е съобщил.

Но той се взира напразно. Въпреки яснотата на обяснението, девойката упорито отказваше да го разбере.

— Сърцето и ръката му, думаш! И двете не ми изглеждат много тежки. Не е ли твърде малко за един имот, където има толкова много ръце и сърца? На кого се кани да ги даде той? Ти не ми каза, татко.

— Ще ти кажа сега — отговори бащата. Гласът му стана, по-сериозен, сякаш малко засегнат от откритото намерение на дъщеря му да не го разбира. — Ей сега ще ти обясня, щом ти съобщя какво възнамерявам да му предложа в замяна на Монтагювия замък. Казах ти, че и двамата сме купувачи в тази сделка. Честна размяна, Кейт, ръка срещу ръка, сърце срещу сърце. Господин Смиджи дава с готовност своите, а аз твоите.

— Моите!

— Да, твоите, естествено! Да не би да греша? Уверен съм, че си съгласна с размяната.

— Татко — почна младото момиче с гласа на женствена сериозност, — между г. Смиджи и мене не може да става реч за размяна на сърца. Той може да ми е дал своето. Не зная, нито ме интересува. Но аз не желая да те заблуждавам, татко. Той никога не ще получи моето. Не зависи от мене да му го дам.

— Глупости! — разтревожи се кустосът от неочакваната съпротива. — Сама се заблуждаваш, детето ми, като говориш така. Не виждам как е възможно да не обичаш господин Смиджи: толкова великодушен,

Вы читаете Ямайски марони
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату