Той нехаеше за отговора, защото и не подозираше, че откъснатото парче панделка има някаква връзка с моминската горест, която му бе направила впечатление от утринта. Изразената изненада и поставеният въпрос бяха само въведение към един по-сериозен разговор, който бащата възнамеряваше да започне.
— О, татко, няма значение — избягна да отговори пряко Кейт. — То беше само парче синя панделка. Лесно ще я заменя с друга, която ще ми върши същата работа.
Навярно подобни размишления минаха през ума на младото момиче, когато то отговори, тъй като лицето му доби още по-подтиснат вид.
Господин Воуан изостави разговора върху кесията, а погледна през жалузите и като видя Смиджи да лови пеперуди, реши да привлече дъщиното внимание върху спортно настроения благородник.
Не беше трудно за кустоса да го стори, понеже в този миг контето си тананикаше някаква песничка и не само се виждаше, но и чуваше от павилиона.
пееше франтът.
Сетне, сякаш за да опровергае приятната възможност да се превърне в насекомо той в същия миг улови една пъстрокрила vanessa — пауново око — и смаза крехкото създание между облечените си в чортови ръкавици пръсти.
— Не е ли очарователен? — каза кустосът и погледна възторжено най-напред Смиджи, после обърна очи към дъщеря си, за да види какъв отговор ще даде тя.
— Предполагам, татко. Щом всички го казват.
В Кейтиния отговор не пролича никакъв възторг, нищо, което да насърчи баща й.
— Не намираш ли и ти, Кейт?
Сега въпросът бе насочен право в целта, но отговорът отново се оказа уклончив.
— Ти така смяташ, татко. Следователно важи и за двама ши.
Мелодичният глас на контето прекъсна разговора и го отплесна в друго направление. Смиджи пееше:
— Ах, драги ми Смиджи — възкликна кустосът в нещо като монолог, макар и предназначен за ухото на момичето, — нямате нужда да въздишате по тях — имате ги: петстотин броя вкупом. И какви хубавци! Богатство и власт ли? Няма какво да мечтаете за тях. Монтагювият замък ви ги осигурява и двете, момчето ми.
Франтът продължаваше да пее:
— Чуваш ли, Кейт, какви възвишени чувства изразява?
— Много възвишени и тъкмо подходящи за случая — отвърна дъщерята язвително. — Те не са точно негови, но няма съмнение, че ги изпитва. И то е не по-малко добре.
— Прекрасно стопанство — продължи г. Воуан, връщайки се към онова, което по интересуваше повече от чувствата в песента, без да обръща внимание на изразения в Кейтините думи подбив, — прекрасна плантация, казвам ти, а като се съедини с моята, ще образува най-голямото имение на острова. На острова! Какво говоря! В цяла Западна Индия, че дори в Западния свят! Чуваш ли, дъще?
— Да, татко — отговори младата креолка. — Но ти говориш, като че ли двете стопанства се вече слети. Да не би Г. Смиджи да възнамерява да купи Гостоприемната планина? Или ти искаш да купиш Монтагювия замък?
Тя зададе въпросите с тон на явно престорена наивност. Всъщност тя твърде добре знаеше накъде клони разговорът и раздразнена от двусмислието, което ставаше все по-мъчително за нея, желаеше да ускори развръзката.
Кустосът, от своя страна, се стремеше към същия резултат, както пролича от отговора му.
— Ах, Кейт, ти малка хитрушо — рече той доволен от открилата се пред него възможност да свърши със заобикалките, — бога ми, улучи право в целта. Предположението ти е вярно, само че и двамата сме купувачи. Господин Смиджи желае да купи Гостоприемната планина и какво предполагаш, че е готов да заплати за нея. Отгатни!
— Да си кажа истината, не мога. Как да отгатна? Уверявам те, че не зная. Единственото, което зная, е, че ще ми бъде мъчно, ако се наложи да напуснем Гостоприемната планина. Макар и да не очаквам сега тук да бъда щастлива, мисля, че другаде ще бъда още по-малко щастлива.
Господин Воуан беше твърде много заплетен в нишките на собствените си мисли, за да забележи поставеното ударение върху думата „сега“ или двойното значение, което криеха словата на дъщеря му.
— Ха-ха! — разсмя се той. — Покупката на г. Смиджи не ще ни лиши от Гостоприемната планина! Не се плаши от това, Кейти, а се помъчи да отгатнеш цената, която ще заплатя.
— Татко, няма какво да опитвам. Сигурна съм, че не мога да я отгатна даже с приблизителност до хиляда фунта.
— Никакви хиляда фунта! Ни фунт дори! Освен ако толкова тежат неговото великодушно сърце и неговата щедра ръка, поставени на везните36. Тая е цената, Катрин, която е готов да заплати той.
Плантаторът придружи казаното с многозначителен поглед и победоносен жест, изразяващи възхищението му от собственото красноречие.
Той подири в Кейтиното лице ответ, ответ, който да отрази усмивката му при радостната вест, която той си въобразяваше, че е съобщил.
Но той се взира напразно. Въпреки яснотата на обяснението, девойката упорито отказваше да го разбере.
— Сърцето и ръката му, думаш! И двете не ми изглеждат много тежки. Не е ли твърде малко за един имот, където има толкова много ръце и сърца? На кого се кани да ги даде той? Ти не ми каза, татко.
— Ще ти кажа сега — отговори бащата. Гласът му стана, по-сериозен, сякаш малко засегнат от откритото намерение на дъщеря му да не го разбира. — Ей сега ще ти обясня, щом ти съобщя какво възнамерявам да му предложа в замяна на Монтагювия замък. Казах ти, че и двамата сме купувачи в тази сделка. Честна размяна, Кейт, ръка срещу ръка, сърце срещу сърце. Господин Смиджи дава с готовност своите, а аз твоите.
—
— Да, твоите, естествено! Да не би да греша? Уверен съм, че си съгласна с размяната.
— Татко — почна младото момиче с гласа на женствена сериозност, — между г. Смиджи и мене не може да става реч за размяна на сърца. Той може да ми е дал своето. Не зная, нито ме интересува. Но аз не желая да те заблуждавам, татко. Той никога не ще получи моето. Не зависи от мене да му го дам.
— Глупости! — разтревожи се кустосът от неочакваната съпротива. — Сама се заблуждаваш, детето ми, като говориш така. Не виждам как е възможно да не обичаш господин Смиджи: толкова великодушен,