развръзката на представлението, в което сам участвуваше.

С това напълно узряло решение Смиджи изчака да наближи затъмнението: едно събитие, което по законите на слънчевата система трябваше да стане на следния ден, малко преди обедния час. На утрото франтът се събуди с ум, изцяло погълнат от великото хрумване. Той имаше достатъчно познания по астрономия, за да бъде сигурен, че не ще го изиграе слънцето или по-правилно месецът, понеже при слънчевите затъмнения луната е главният изпълнител. Слънцето грееше ярко. В синевата на западноиндийското небе не се забелязваше и петънце. Не трябваше да се допусне намесата на неверен облак да осуети намеренията на природата и на влюбения Смиджи. Всичко вещаеше успех.

Приблизително два часа, преди да се докоснат краищата на двете големи светила, достатъчно навреме, за да се върви спокойно, франтът потегли, придружен от госпожица Кейт Воуан. Не ги съпровождаха никакви слуги, защото той предпочиташе да бъде сам и под този предлог отклони черната свита, която неговият домакин му беше приготвил.

Утрото беше приказно ясно и местностите, през които пътеката водеше г. Смиджи и неговата прелестна спътница, бяха измежду най-дивните, каквито може да предложи природата.

Около господарския дом на Гостоприемната планина, из градините и цветните лехи, погледът се плъзгаше с наслада по разнообразната растителност — местна и екзотична: част от нея, засадена за сянка, друга заради красотата на нейните цветове, а трета заради сочните плодове. Срещаха се меликоки, тамариндови дървета, озарени със славата на Изтока, разновидни палми, местните пъпешови дървета25, забележителните цекропии26. С пъстробагреното богатство на своите цветове се отличаваха кордията, олеандърът — розата на южните морета, едрата магнолия и дъхавата ясенка27. Вкусни плодове висяха по анакрадии, мангови дървета, малайски ябълки, гуаяви и многобройни представители на цитрусовите растения, като портокали, лимони, лимети и огромни пампелмуси.

По стеблата на дърветата пълзяха и се виеха по клоните им всевъзможни паразити.

Картината можеше да изпълни с възторжено възхищение душата на ботаника и наподобяваше просторна ботаническа градина — някаква исполинска палмова къща, чийто покрив бе модрият небесен свод.

Младата креолка, свикнала от люлката с гледката на природната пищност, не изпитваше удивление при нейното съзерцание, а контето се интересуваше твърде малко от дървета. Последното му премеждие го излекува от всяко влечение към живота в гората и в неговите очи една зелена палма не криеше повече привлекателност от обикновена зелка.

Смиджи обаче не беше немузикален. Редовното посещение на операта беше настроило душата му доста музикално и той бе изненадан от мелодичността на западните песнопойци — така погрешно описвани и очерняни.

Тая заран наистина птичките сякаш изнасяха един от най-празничните си концерти. От градинските дъбрави долиташе ясният глас на банановото белокрило жълтурче28, напомнящ зова на бойна тръба; към него се примесваха звънките трели на ямайския син певец29, а дребното върбинково колибри30, кацнало на върха на високо мангово дърво, изливаше цялата си душа в своята песен, тиха и мечтателна като старинен романс.

Из тъмните планински гори се надпяваха други песнопойци. „Стъклоокият“ ямайски кос31 огласяше околността със своите увличащи кръшни мелодии. На пресекулки се обаждаше дивият, жален глас на пустинника32, чиито провлечени тържествени ноти като плавният ритъм на църковен псалм бяха в хармония със самотата, която този чудноват певец дири.

Но над всички вземаха връх мощните тонове на славея на Новия свят — прочутия присмехулник33, с когото не можеше да се мери никое друго птиче освен редкият ямайски дрозд34, който, благоволеше ли да отпусне гърло, караше да занемее дори и присмехулника, превърнал се тутакси в слушател.

Към птичите песни се присъединяваше бръмченето на пчелите, нескончаемото цвъртене на скакалците, гущерите и щурците, металическото квакане на дървесните жаби35, шепотът на ветреца из копиевидните листа на високите бамбуци и въздишките на водопада сред далечните хълмове. Цялата тази гама дава известна представа за богатството от звуци, което галеше слуха на г. Монтагю Смиджи, докато изкачваше заедно със своята чаровна спътница планинския склон.

По веселост и пъргавина франтът съперничеше на жизнерадостта на птичките и бодростта на пчелите. Душата му ликуваше. Свежест лъхаше от дрехите му. Томс го бе облякъл в един от любимите му костюми, а надеждата бе повдигнала самочувствието му.

Напоследък увереността му бе нараснала бързо, защото той смяташе — или си въобразяваше, — че Кейт е станала по-нежна към него. Той бе забелязал у младата креолка една сериозност в държането, която тя нямаше, когато се запознаха в началото. Тя се бе поддала на странна откъснатост, която се увеличаваше от ден на ден и която контето си обясняваше само чрез предположението, че девойката е влюбена. А в кого можеше да бъде тя влюбена, ако не в него?

Така той си обясни променения вид на Кейт Воуан и така неговата суета разтълкува причината. Нищо чудно следователно, че той реши най-после да направи предложение за брак с надежда, че то ще бъде прието.

Младата креолка наистина имаше измъчен вид. Веселостта й почти се загуби, понякога тя беше разсеяна и често въздишаше.

Чувствителното сърце на Смиджи не можеше да позволи подобно състояние на нещата да продължава. Налагаше се да се сложи край. Въздишките на Кейт Воуан трябваше да престанат — необходимо бе да се възстанови душевното й равновесие!

Една-единствена думичка щеше да извърши чудото. Тази думичка предстоеше да бъде казана, и то в същия този ден. Такова беше решението на Смиджи.

Окрилян от розовите си мисли, той изкачваше стръмнината и бърбореше безгрижно. До него вървеше спътницата му, унесена в мълчание.

Когато достигнаха до основата на урвата, през която пътеката се виеше за върха, франтът прояви храбростта си. Той пристъпи безстрашно и заизкачва чукара. Лондончанинът би подал ръка на прекрасната си дама, но при изкачването бяха заети и двете му ръце и той бе принуден да продължи да се катери по този негалантен начин.

Кейт, от своя страна, бе свикнала с пътеката и при нужда можеше да помогне на кавалера си, та не изпита затруднение да го следва. За късо време те се добраха до върха на скалата и застанаха под палмовата сянка.

Скелетът, нявга прикован с вериги към дървото, отдавна не беше там, за да ги изплаши. Той бе тайнствено изчезнал заедно с няколко черепа, които неизвестен и дързък предизвикател от околността бе занесъл горе, за да си устрои зловеща шега. Освен самотната палма на канарата не се виждаше никакво живо същество. Нямаше ничии очи, за да гледат, ничии уши, за да подслушват „предложението за брак“ с изключение на ушите, за които то бе предназначено.

Господин Смиджи погледна часовника си. Бяха пристигнали точно навреме. След пет минути затъмнението започваше и кръговете на двете велики небесни тела щяха да се допрат.

Но не този миг франтът бе избрал за своето важно слово, нито момента на най-дълбокия мрак, а точно часа, когато слънцето щеше да изплува отново и със своя възроден блясък да символизира чувствата на влюбения.

Смиджи бе подготвил някои красиви изрази, които се гласеше да каже като въведение към предложението: как собственото му сърце може да се сравнява със слънцето, в началото пламнало от страстта, сетне затъмнено от дълбоко отчаяние и грейнало още по-ярко при надеждата, че му предстои Кейт да го направи най-щастливия измежду „смъъртните“.

Тези и много други красиви речи контето възнамеряваше да издекламира по повод на затъмнението.

Той ги бе приготвил набързо предишната вечер и ги бе репетирал на утрото с Томс. Бе ги преповторил повече от десетина пъти и накрая бе завършил с генерална репетиция, преди да тръгне.