Ако тези усмивки се бяха насочили към него само един ден по-рано, преди ликът на Кейт Воуан да се отпечати в сърцето му, той навярно щеше да се поддаде по-лесно на тяхната съблазън. А, от друга страна, ако подозираше как неговият образ е завладял сърцето на Кейт, той би се съпротивявал положително по- мъжки на примамките на сирената, която го изкушаваше.

Ала сърцата на влюбените не са стъклени предмети и при все че понякога приличат на огледала, които отразяват едни и същи образи, много често под влиянието на неблагоприятни условия огледалата се обръщат гърбом едно към друго и насочват отразените образи навътре към глъбините на сърцето.

В подобна безизходица се бе озовало и Хърбъртовото сърце. И няма нищо чудно, че не беше леко да се анализира то.

Но и Кейт не остана в неведение за външните събития. Новините достигаха до нея чрез прислужницата й Йола. От нея тя узна, че Хърбърт се намира наблизо и че е щастлив. Вместо да я зарадва, вестта я наскърби, защото девойката дочу, че братовчед й е прещастлив. Странно, че подобно известие можеше да бъде повод за печал!

В състояние твърде близко до Хърбъртовото беше и сърцето на братовчедка му, макар че нейното можеше да се анализира по-лесно. То чисто и просто изгаряше от пламъка на първата девическа любов. Пред него се бяха вестили едновременно два лика, и двата в разцвета на своята младежка мъжественост, единият — знатен благородник, другият — клет скитник.

Първият имаше преимуществото, че го бяха представили по-рано, а вторият даже не бе удостоен с подобна чест. Ала не винаги печели по-облагодетелствуваният. Не всякога, който пръв потегли в едно надбягване, пръв и завършва. Сърцето на младата креолка разгъна своята девствена първа страница, но на нея се отбеляза не образът на оня, който се яви по-рано.

Не е необходимо да се описват в подробности тревогите, които последваха: надежди и страхове, тъмни съмнения денем и нощем, измамни блянове и мечти. Няма човек, който да не ги е изживял при първата любов; малцина не са изпитали това пъстро редуване на вълнения.

Що се отнася до знатния Смиджи, той не беше винаги на един ум. И него го смущаваха редуващи се надежди и страхове. Първите все пак преобладаваха, и най-често той чувствуваше в душата си гордата увереност на покорител. Често франтът повтаряше победоносно пред прислужника си Томс малко самохвалното послание на Цезар: „Veni, vidi, vici!“ „Дойдох, видях, победих!“.

Взаимната омраза между плантатора и чифликчията водеше началото си още от първото им запознанство. Бе я предизвикала една разправия във връзка с покупко-продажбата на роби и винаги се явяваха поводи, които не я оставяха да заглъхне напълно, най-вече откак евреинът купи Щастливата долина и стана непосредствен съсед — а по богатство и съперник на собственика на Гостоприемната планина.

Враждебността, която двамата изпитваха един към друг, приличаше на антипатия. Само в много редки случаи и винаги съвсем сдържано тя избиваше навън. Всеки един знаеше така положително, че другият го ненавижда, като че всекидневно тази омраза се изповядваше явно.

Неприязнеността им ту се засилваше, ту отслабваше според обстоятелствата; случваше се да стигне до проста нелюбезност, ала никога не угасваше.

По едно време към ненавистта на кустоса спрямо израилтянския му съсед се примеси друго чувство — чувството на смътен страх. То се беше появило, след като магьосникът Чакра бе осъден на смърт. Породили го бяха някои недомлъвки от страна на евреина във връзка с тази потресна случка, които бяха достигнали до ушите на г. Воуан.

Макар и да липсваха причини, които да засилят безпокойството на плантатора, изникна друг повод, който разгоря недружелюбността му. Закрилата, която неговият съсед даде на отблъснатия му племенник, беше предизвикателство, което нараняваше болезнено кустоса. Сведенията или слуховете, които постоянно идваха до него, така го дразнеха, че омразата му към евреина се засили повече от всякога. Сега плантаторът беше готов да подари цяла дузина бурета от своя най-добър нерафиниран захарен сироп на всекиго, който би го улеснил да унижи ненавистния чифликчия.

Именно в този мъчителен час случайността му даде в ръцете средството, за което той мечтаеше, при това с такава изгода, че вместо да се лиши от дузина бъчви захар, той можеше да очаква да сложи по всяка вероятност много по-голяма печалба в джоба си.

Събитието се случи един ден, преди Смиджи да пропадне в сухото дърво. Кустосът седеше сам в павилиона с пура от местен тютюн в уста и разучаваше съдържанието на „черния кодекс“, едно любимо и наложително за него занимание, понеже се бе домогнал до отличието да бъде главен съдия на окръга. Неочаквано в павилиона се мярна сянката на г. Тръсти.

— Какво има, г. Тръсти?

— Един човек иска да говори с ваша милост.

— За какво?

— Не зная — отвърна пестеливият на думи управител. — Не казва. Твърди, че е важно и може да го съобщи само на вас.

— Що за човек е? Негър или бял?

— Ни едното, ни другото. Светъл мулат. Виждал съм го нейде по-рано. Той е един от мароните, които се заселиха горе по Трелоунийските възвишения. Нарича се Кюбина.

— Аха — развълнува се леко кустосът, когато чу името. — Кюбина? Кюбина? Слушал съм това име. Май че съм го виждал… отдалеч. Млад човек, нали?

— Съвсем млад, ако и да разправят, че бил капитан на четата.

— Какво може да иска от мене тоя марон? — прошепна на себе си г. Воуан. — Да не би да води някакъв беглец?

— Не — отговори управителят. — Благодарение на това, че ваша милост се отнася толкова добре с робите, напоследък, откак се махна оня стар подстрекател Чакра, никой не е бягал.

— Благодарение на вас, че вие се държите така добре, г. Тръсти — върна плантаторът ласкателството на управителя си, не без проява на неспокойно възбуждение при спомена за Чакра. — Значи нищо подобно, мислите? — избърза да добави господарят, сякаш за да смени темата.

— Не, ваша милост. Невъзможно. По моя списък нямаме бегълци — увери Тръсти с тържествуващ глас.

— Слава богу, радвам се — потри ръце от задоволство кустосът. — Тогава момъкът иде, предполагам, да се посъветва с мене в качеството ми на съдия. По някоя разправия навярно. Тия марони постоянно имат ежби с някои от плантаторите. Чудя се срещу кого ще е дошъл да се оплаква?

— Предполагам, че мога да ви го кажа — добави управителят, който явно знаеше малко повече от онова, което бе съобщил, защото обичаше прикритите неща. — Ако ваша милост ми разреши да правя догадки, ще допусна, че работата се отнася до нашия съсед от Щастливата долина.

— Какво! Евреина?

— Да, знатния господин Джейкъб Джесурън.

— Така ли смятате, Тръсти? — запита сериозно г. Воуан с поглед на благодарност. — Каза ли нещо младежът?

— Не — отвърна управителят. — Нищо не каза. Но преди ден или два дочух да става реч за един беглец, когото мароните уловили, един роб, собственост на евреина. Изглежда, че отказват да му го предадат.

— Кой ви го съобщи?

— Хм! Точно казано — никой. Да си призная, не ми го съобщиха, а го подслушах съвсем случайно. Един от трелуонийските марони, един снажен мъжага, който ни спохожда от време на време заради Черната Бет, й разказваше нещо. Минавах покрай Бетината колиба и ги чух да се разправят.

— Отказват да му го предадат! И защо отказват?

— Не мога да ви кажа, ваша милост. Само горното долових от приказките им.

— Значи ти смяташ, че момъкът иде във връзка с тая разпра.

— Допускам, ваша милост. Той обаче мълчи и не успях да изкопча и думичка от него. Настоява да ви види.

— Добре тогава, доведете го. Може и тук. И слушайте, Тръсти, намерете Черната Бет и измъкнете,