до лактите му, и без да се бави, изкачи дънера. Тогава завърза едно въже, което бе отнесъл със себе си, около върха на сухото дърво и безстрашно се спусна в тъмната, пълна със змии коруба, от която контето бе излязло с такава радост.

Не повече от половин минута, след като малкият човек се изгуби от погледа, от хралупата бе изхвърлена лъскава гадина, имаща змиевидна форма с ярък светложълт цвят. Гърчеща и виеща се, змията увисна за миг във въздуха, сетне подчинявайки се на законите за земното притегляне, падна с тъп звук на тревата. Нейният голям размер и чертите от черно и жълто позволяваха да се определя, че тя е от вида на ямайските „жълти змии“ (Chilabothrus inornatus).

Чудовището едва докосна земята, и от хралупата бе изхвърлен втори подобен снаряд, последван от трети, четвърти и пети, докато на тревата се проснаха не по-малко от една дузина гнусни влечуги.

Веднага, щом змиите падаха, негрите ги убиваха, но не от някаква омраза към тях. Напротив, всяка убита змия се прибираше внимателно в ракитените кошове, които артелчиците на горската чета носеха.

След като сухото дърво бе очистено от последната змия, по същия начин от него изскочи един предмет от съвсем друго естество. Той представляваше безформена маса с мръсен светложълт цвят и при разглеждане се оказа, че един от ботушите на г. Смиджи, неосвободен още от своята обвивка от еленова кожа. Излетя и вторият ботуш и сетне, за голямо забавление на бандитите, „дивата пуйка“, която бе довела ловеца до безизходно положение. Част от перушината й бе изпопадала, а останалата бе изпоцапана, тъй че дивечът не беше достатъчно угледен за една ловна торба. Но франтът беше твърде доволен, че е спасил живота си, и вече не се и сещаше за ловната чанта. Него го занимаваше само мисълта как да се прибере в Гостоприемната планина по възможния най-къс път.

Предадоха на ловеца ботушите и той не закъсня да ги обуе, оставяйки долния край от панталоните си до изгубилата своята стойност „пуйка“, за която, разбойниците, по-добре запознати с науката за птиците в Ямайка, го увериха, че не е никаква пуйка, а само пуйкоподобен лешояд, „Джон Кроу“, накратко казано, вонящ картал.

За голяма радост и не по-малко за изненада на Смиджи обирниците не се опитаха да му отнемат каквото и да е освен парите, които всъщност той доброволно раздаде, без да изчаква да му ги поискат. Дори му оставиха скъпия часовник със звънчев механизъм и не само му върнаха пушката, но внимателният войвода на разбойниците му предостави един водач, който да го отведе в Гостоприемната планина.

Унизеният господар на Монтагювия замък бе така по-къртен от милите обноски на чернокожите, но учтиви бандити, че когато се раздели с тях, се ръкува с всекиго поотделно и обеща на всички да използува цялото си влияние, за да ги отърве от въжето, щом узнае, че някой от тях го е сполетяла подобна беда.

Мароните (защото в действителност Куокоу и мароните бяха спасили франта, който погрешно ги бе взел за злодейци), макар и малко озадачени от великодушното обещание, благодариха за добрите му чувства и след повторно ръкостискане с техния капитан злополучният ловец си замина.

Къде беше Куоши през цялото това време? Какво се случи с него?

Господин Смиджи не знаеше и не се интересуваше. Твърде щастлив, че се маха от сцената на своето неприятно приключение, той не запита за неизпълнителния си придружител, нито поиска да се върне там, където го бе оставил. Пътят, по който го прекара новият му водач, отиваше в съвсем друга посока. Що се отнася до празната ловджийска торба, останала при негърчето, франтът не искаше и да знае за нея, а колкото до ловния нож и манерката с ракия — без съмнение момчето щеше да ги види.

Тук г. Смиджи улучи пилето в сърцето, поне по отношение на манерката с ракия. Именно защото я видя много добре, Куоши забрави не само задълженията си, които му бяха възложили да изпълнява, а цялата земя с всичко живо върху нея. Нямаше и двайсет минути, откак господарят се бе махнал от очите на негърчето, когато то чрез многократно прилепване на уста до манерката с ракия доведе своите зрителни органи в такова състояние, че не би могло да различи по-добре от контето една пуйка от един лешояд.

Изпитата ракия оказа върху Куоши въздействие, напълно противоположно на онова, което тя би предизвикала у един ирландец. Вместо да го направи шумно и кавгаджийски настроено, тя предразположи негърчето към унес дотолкова, че за по-малко от пет минути подир последното пийване от манерката то се търкулна на тревата и заспа непробудно.

То заспа така дълбоко, че не само не чу гърма на Смиджииевата пушка, но дори залпът на цяла батарея оръдия близо до ушите му не би го стреснал.

Едва ли е възможно да се каже колко време Куоши би продължил да лежи в това състояние на полусън и полупиянство, ако го оставеха необезпокояван или не го свестяха хора или какви да е други живи същества. Онова, което го върна към действителността, като едновременно го събуди и отрезви, беше дъждът, който се изля като студен душ върху голата му кожа и го накара да скочи на крака.

Момчето обаче си беше поспало повече от час, преди да завали, и това време беше достатъчно изпитата ракия да изгуби до известна мяра силата си.

Куоши чувствуваше, че е сгрешил, дето изпи ракията на господаря, и тъй като временната смелост, която тя му вдъхна, се изпари напълно, сега се страхуваше да срещне белия господар. Той би желал да го избегне, ако имаше някаква възможност, но знаеше, че ако се прибере незабелязано сам в къщи, ще разсърди господаря на Гостоприемната планина и съвсем сигурно ще получи две дузини удари с камшик.

След известно размишление негърчето реши, че е най-разумно да изчака да се върне младият господар и да му разправи някаква измишльотина.

Щеше да каже, че го е търсил и така е минало времето — подобна история смяташе да скрои Куоши в обърканото си въображение.

За да обясни изчезването на коняка, който бе пресушило до капка, момчето намисли друга малка лъжа, подсказана несъмнено от злополуката, която бе сполетяла бутилката с вино. То възнамеряваше да съобщи на големия господар, че той — господарят — е оставил отворена запушалката на манерката и конякът е последвал примера на стъклото с бордо.

Успокоен от тези приемливи измислици, Куоши зачака да се върне господарят ловец.

След време небето се изясни, но господарят не дойде. Дори след значително дълго време той не се показа.

Негърчето стана нетърпеливо и почна да се притеснява. Да не би английският господар да се е загубил в гората? В подобен случай Куоши не можеше да разчита на милост. Господарят „Вон“ щеше сигурно да го накаже. Във въображението си момчето чуваше вече да плющи бичът, ехтящ далече над хълмовете.

След като почака още малко, Куоши реши да сложи край на своята тревога и да тръгне да дири ловеца. Той нарами празната торба, изпитата манерка и ловджийския нож и потегли.

Той беше видял г. Смиджи да се насочва към полянката и доколкото можа, проследи дирята му, но когато стигна до откритото поле, спря, без да знае накъде да хване.

Негърчето постоя малко, за да премисли, сетне тръгна надясно към сухия дънер, чийто връх се виждаше от мястото, където се беше спряло на поляната.

Не случайността все пак го насочи натам, защото негърчето чу Или му се стори, че чу гласове в това направление.

Когато то приближи до обезглавеното дърво, един лъскав предмет на земята привлече вниманието му. То се спря, за да провери дали не е змия — едно същество, от което повечето от негрите в плантациите изпитват основателен страх.

Когато огледа предмета по-внимателно, Куоши откри с изненада, че е пушка, а когато я изследва по- отблизо видя, че е пушката на господаря ловец.

Тя лежеше на тревата недалече от сухия дънер. Какво търсеше тя там?

Къде беше самият господар? Някакво нещастие ли го бе сполетяло? Защо бе захвърлил пушката си? Да не би да, се е самозастрелял? Какво изобщо му се бе случило?

Точно в тоя момент до негърчето достигнаха жални звуци — едно скимтене, продължително и кухо, като че ли някакъв измъчван дух се сбогуваше със земята. Звукът приличаше на човешки глас и все пак се различаваше от него. Наподобяваше гласа на някой, който говори от вътрешността на гроб.

Ужас обхвана момчето и с бързината, с която хамелеонът мени цвета си, черната му кожа доби