будеше, и перченето си не успееше да оправдае очакванията, предстоеше му унизително завръщане.

Затова франтът реши да продължи лова с по-съсредоточено внимание и ако е възможно, да навакса пропуснатото сутринта.

Беше един часа следобед. Оставаха му още три часа, докато стане време за прибиране. Откакто бе пристигнал в Гостоприемната планина, обядваха в пет. Господин Воуан беше променил часа на това важно ядене от три на пет, за да се приспособи към светските навици на своя аристократичен гост.

Ловецът метна на рамо рога с барут и ловната чанта, взе пушката и потегли, оставяйки прислужника си да глозга пилешките кости.

Изглежда, че небесният покровител на ловците, добрият свети Хюбърт, прие разлятото вино като нему отредена преливна и от благодарност се съгласи да възнагради с успех г. Смиджи.

Франтът не беше се отдалечил и двеста ярда от мястото, където закуси, когато пред очите му се изпречи ято едри птици с примамлив изглед. Те бяха накацали на земята, на открито поле или горска поляна, просторна няколко акра, до чийто край се приближи ловецът.

Птиците седяха или по-правилно стояха накуп и ако г. Смиджи не беше така замаян от гледката, щеше да забележи, че те се трупат около скелета на свиня или на някакво друго животно, от чиито кости отстраняват месото така грижливо, като че скелетът се приготовлява за някой музей.

Тъй като познанията на ловеца по естествена история се ограничаваха до онова, което бе зърнал при едно случайно посещение на една лондонска менажерия, той не се и запита какви птици вижда пред себе си и какво търсят те тук.

Най-напред той ги взе за токачките, които диреше, но когато ги разгледа по-внимателно, почна да се съмнява дали са токачки. Последните, поне питомните, които франтът бе виждал в Гостоприемната планина, имаха синкава перушина с бели точки, а птиците на поляната бяха съвсем черни. Кой знае дали дивите токачки не се различаваха от питомните си братовчедки. Навярно с това можеше да се обясни и разликата в цвета на перушината им.

Докато правеше тези догадки, контето забеляза една друга особеност в птиците. Всички имаха голи вратове и глави с червеникав или кървав цвят, точно като пуйките.

„Ха, че тоова са пууйки, бога ми! Ято дииви пууйки!“

Лондонският франт беше чувал от някого или някъде, че дивата пуйка се въди в Америка, следователно и в Ямайка, щом островът съставляваше част от Америка.

Колкото и погрешен да беше изводът, разсъждението задоволи Смиджи и го убеди твърдо, че има пред себе си ято диви пуйки, затова той реши да го обходи.

Птиците бяха на твърде голямо разстояние и по тях не бе възможно да се стреля. За да се приближи, ловецът коленичи и почна да лази зад ниските храсти, които растяха около поляната.

Кожените му панталони щяха вероятно да пострадат от този начин на придвижване и той едва сега почувствува неудобството от щрайфелките, но така силно желаеше да сполучи, че не би се спрял, дори да се похабяха целите панталони заедно с щрайфелките. Той само си представяше срама, който го очакваше, ако се върне с празна торба в Гостоприемната планина, и славата, която щеше да го осени, когато се прибере с пълна.

Вместо да пълзи между храстите в безсмислено усилие да се прикрива от бдителността на птиците, ако Смиджи беше тръгнал направо към тях, щеше по всяка вероятност да улучи нещо. Шансовете бяха големи, защото птиците не бяха никакви пуйки, а пуякоподобни лешояди (или, както ги наричат в Ямайка, „Джон Кроу“) и понеже биенето им на острова беше забранено със закон, те нямаше да обърнат на ловеца повече внимание, отколкото на някоя крава, която се вре помежду им.

Обстоятелството обаче, че той беше конте, което изглежда ямайските лешояди не можеха да пропуснат да не забележат, съчетано с лукавия начин на приближаването, събуди подозрението на птиците и, изплашени, те всички се издигнаха лениво във въздуха.

Лешоядите не отлетяха надалече и повечето от тях накацаха по съседните дървета, а един кацна на един дънер, който не отстоеше на повече от сто ярда от мястото, където бе коленичил Смиджи.

Тази птица, очевидно най-хубавата от ятото, погълна цялото внимание на ловеца.

Той се убеди, че един изстрел наслуки върху ятото не е повече възможен, защото птиците се пръснаха по дърветата, и реши, че е по-разумно да се задоволи с една-единствена пуйка. Едно само от тези създания беше достатъчно, за да издуе ловджийската торба. Та една дива пуйка или пуяк по-правилно се равняваше на половин дузина токачки или на десетина диви гълъби.

За да си осигури успех, франтът продължи да стои на колена и предпазливо пропълзя напред. Ако успееше да се придвижи напред само трийсет ярда, за останалите седемдесет — разликата до стоте ярда, на които му се виждаше, че отстои пуйката — щеше да се погрижи ловната му пушка.

Най-после трийсетте ярда бяха изминати, а птицата не бе мръднала от дънера.

Ловецът насочи пушката си към пуйката и „Джо Мантън“21 свърши своята работа. Едновременно с изстрела птицата се преметна и изчезна от върха на дънера. Преизпълненият с радост англичанин изтича да прибере дивеча и скоро се озова на мястото, където очакваше да го намери. Но за негова изненада пуйката не се виждаше никаква.

Другите птици бяха отлетели. Нима и тя беше литнала с тях?

Невъзможно! Стрелецът я видя да пада, без да хвръкне. Сигурно я беше убил на място. Тя не можеше да оживее. Той почна да я търси навсякъде и обиколи дънера най-малко десетина пъти, оглеждайки старателно всеки инч от мястото на разстояние двайсет ярда във всички посоки, но не намери никаква птица.

Ако злополучният ловец се съмняваше, че е улучил пуйката, той би се отчаял и би престанал да я дири. Но той беше толкова сигурен в удара си, колкото, че е жив, и затова упорствуваше в усилията си да открие дивеча. Смиджи реши да не остави камък необърнат и за да има помощник при търсенето, почна да вика високо своя придружител Куоши.

Но на многократните повиквания негърчето не се обади и франтът заключи, че или момчето е заспало, или е офейкало. Той възнамеряваше да се върне, за да подири Куоши, но докато обмисляше какво да предприеме, хрумна му нещо, което обещаваше да разгадае тайнственото изчезване на птицата.

Дънерът, на който беше кацнала „пуйката“, едва ли можеше да се нарече само пън. Той представляваше по-скоро огромно стебло, чийто клони бяха счупени: то се издигаше на височина петнайсет-двайсет фута и беше право и дебело като кулата на разрушен замък. Макар и сухо и без клони, то беше украсено със зеленина. Истински губер от лози, израснали около корените му, и паразити, поникнали в гниещата дървесина, го обвиваше с криволичещи гирлянди и само около върха се различаваше лобът на сухото дърво.

В началото ловецът предположи, че дивечът е паднал в храстите около дънера, и ги претърси най- грижливо, но безрезултатно.

Сега се сети, че може би птицата изобщо не е паднала на земята, а лежи мъртва на върха на стеблото.

Дебелината на дървото, което в пресечения си връх имаше диаметър пет-шест фута, правеше предположението правдоподобно и Смиджи реши да се изкачи на върха, за да провери. Той би накарал негърчето да се покатери, но Куоши беше non esset inventus — неоткриваем.

Няколко дебели, прилични на въжета лози, които стигаха до върха на сухото дърво, предлагаха лек начин за изкачване и при все че контето умееше да се катери толкова пъргаво, колкото котарак в чизми, той си въобрази, че не е много трудно да се добере до върха на дънера. Той остави пушката си на земята и реши юнашки да опита.

Работата не излезе толкова лесна и коства много усилия на франта. Но подтикван от желанието да открие дивеча и от представата за празната ловджийска торба, за която вече поменахме, той напрегна всички сили и успя да се добере до върха.

Предположенията му се оказаха правилни. Там се намираше птицата — не на върха, а вътре в него, на дъното на една цилиндрична вдлъбнатина, която се виждаше на няколко фута в сърцевината на дънера. Вътре лежеше пуйката, мъртва като самото сухо дърво.