— Нее, Томс! Нее, приятелю. Ниикакво насиилие! Тук сме на гоости. Гостоприиемната планиина не е хотел. Трябва да се действуува със страатегия, не със сиила, както Шекспиир или някой друг от тия писаатели е каазал. Несъмнеено ще побееди само страатегията!

С тази двусмислена забележка — двусмислена, защото не се знаеше дали се отнася до изхода на Томсовото поръчение или до собствения му успех в ухажването на госпожица Воуан, г. Монтагю Смиджи приключи разговора.

Томс оправи последните гънки в ловната премяна, наложи на главата на господаря си ловната шапка и прекара по раменете му многобройни ремъци, на които бяха закачени: ловна чанта, меден рог за барут, калайдисана манерка с чашка и ловджийски нож с кожен калъф.

— Чеестна дуума, ужаасно подходящ костююм — възхити се франтът, оглеждайки се от глава до пети в огледалото, — убийийствен костююм, съвсеем лоовен. Не намиираш ли, Томс?

— Бога ми, точно така, ваше благородие.

— Тряябва да виидя приятеелите си и да им каажа довииждане, преди да потеегля. Ай, непремеенно тряябва!

При тези думи Смиджи излезе от стаята вдървено, защото плътно прилягащите панталони не му позволяваха да се движи много свободно. Той се насочи към големия хол явно с надежда да порази прекрасното създание Кейт със своя убийствен костюм.

Че г. Монтагю Смиджи сполучи да разговаря, с когото си беше наумил, и че е доволен от постигнатия успех, можеше да се заключи от блажената усмивка, която играеше по лицето му, когато излезе от къщи. Дори когато прекоси двестате или триста ярда открита местност, които отделяха жилището от гористия склон на рида, той вървя с възторжено бодра стъпка, като от време на време поглеждаше през рамото си назад, чувствувайки, че е наблюдаван.

Той беше действително предмет на наблюдение. На един прозорец се мяркаха два образа, единият от които франтът знаеше много добре, че е на Кейт Воуан. Другият с по-тъмен цвят беше образът на прислужницата Йола.

И двете девойки се усмихваха. За г. Смиджи нямаше значение дали робинята се усмихва или не, но той наивно си въобрази, че открива израз на задоволство по лицето на господарката. Той беше твърде далече, за да бъде сигурен, но не се усъмни, че докато младата креолка следи неговите мъжествени стъпки, погледът й е изпълнен с безграничен възторг.

Ако беше по-наблизо, за да изтълкува по-правилно изражението, би се усъмнил дали е предмет на подобно възхищение, а ако пък до ушите му бе достигнала и забележката, която Йола направи пред господарката си и която предизвика звънлив смях, съмненията му щяха да получат печално потвърждение.

— Това англичанин много надут, господарке — каза момичето. — Прилича на „сусамено петле“, кое става „жълта опашка“ — една поговорка на негрите от плантациите, която, предадена на разбираем книжовен език, означава, че дребната и костелива риба, наричана от негрите „сусамено петле“, се е превърнала в едрата и вкусна риба, която е позната на робите под названието „жълта опашка“.

Понеже ловецът не чу нито забележката, нито смеха, който тя възбуди, той можа да отнесе в горите самочувствието си незасегнато и непонижено.

По петите на франта подтичваше неговият прислужник — едно негърче, чиито дрехи се състояха само от риза от грубо домашно платно, с огромна ловджийска торба на рамо, която висеше до прасеца му. Това беше Куоши, който изпълняваше длъжността на пощаджийче, конярче и момче за всичко.

Задълженията на Куоши в настоящия случай бяха да заведе английския господар в най-богатите ловни полета из хълмовете и да прибира убития дивеч. Тъй като не водеха куче, защото ловът на гълъби и на токачки не изисква помощта на това умно животно, Куоши трябваше да открива и да „носи“ дивеча.

Ревностният ловец и неговият етиопски придружител пребродиха цяла миля през „гъстаци, храсти и ровове“. Куоши следваше големия господар по петите като сянка. Но в торбата още никакъв дивеч не бе прибран. Дивите гълъби бяха редки и плашливи, а що се отнася до красивата, напръскана на точки екзотична кокошка Numida meleagris, не се мярна дори гребенът на нита една. Тънкият, писклив глас, подобен на стържене с бичкия; на токачките се чуваше далече в гората и ловецът, мамен от надеждата, че насреща му ще изскочи някоя от тях, навлезе навътре в леса.

Извървяха втора миля и отлетя втори час — почти еднакво бедни на събития. Показаха се няколко диви гълъби и контето стреля по тях, но дебелата перушина, която покриваше безстрашните гърди на красивите птици, изглеждаше непроницаема за сачмите му — поне такава се оказа тя за двуцевната „мантонка“ на лондонския ловец.

Изходиха трета миля и се търкулна трети час, а все още никакъв дивеч не прибраха в торбата.

Липсата на успех не се отрази на апетита на франта и в края на третата миля той почна да усеща под лъжичката някаква празнота, която подканяше за ядене. Господин Смиджи знаеше, че в торбата, която мъкнеше Куоши, има закуска, приготвена и грижливо загърната от домоуправителя на Гостоприемната планина. Беше време да се изследва съдържанието на торбата и сядайки на сянка под едно клонесто дърво, ловецът накара негърчето да извади провизиите.

За Куоши нямаше нищо по-радостно от тази заповед, защото тежестта, под която той се кривеше от няколко часа, и издутостта на торбата обещаваха и за него остатъци, след като големият господар засити глада си.

В торбата имаше положително храна и за двамата, дори в излишък, защото, когато я развързаха, извадиха цяло петле, хляб, шунка, език на резени и всевъзможни притурки като сол, пипер и горчица.

На дъното на торбата се намери една бутилка бордо. Заедно с манерката ракия, която сам ловецът носеше и която той сега постави настрани, за да се освободи от нея, се събираха достатъчно течности, за да се размият вкусните твърди тела, които предвидливият домакин беше приготвил.

Сетне извадиха вилица и нож и тъй като г. Смиджи умееше по-сръчно да върти тези оръжия, отколкото да си служи с ловната пушка, за миг пилето бе нарязано на късове. Също така за кратко време много от тези парчета, придружени от дебели резени шунка и език, изчезнаха между зъбите на контето.

Куоши не бе поканен да участвува в яденето. Той бе застанал встрани, до нозете на франта, и следеше лакомо движенията му, като куче, което дебне господаря си, зает с подобно занимание.

Понеже дъвкателните способности на контето ловец изглежда не бяха малки, погледът на Куоши почна да издава озадаченост, примесена с тревога, при мисълта, че остатъците, които му се полагаха, не ще бъдат нито многобройни, нито обемисти. Половината от петлето и голяма част от резените жамбон и език бяха вече погълнати.

„Това ненаситно господар лакомо като прасе. То изяжда всичко до последно парче — говореше си на ум негърчето в лошо разположение на духа. — Ай, и изпива всичко до последно капка!“ — продължи момчето, когато видя как г. Смиджи гаврътна на един дъх пълна чаша с вино.

Подир малко в същата бездънна фуния се изля втора чаша, защото от умората и жегата господарят бе ожаднял здравата.

За голямо съжаление на Куоши и не по-малко огорчение на самия ловец случи се беда, по-лоша от опасността да бъде пресушена и последната капка вино. След като си наля чашата за втори път, франтът постави шишето на земята несръчно, без да го закрепи. Бутилката загуби равновесие, обърна се и остатъкът от виното се разля на тревата.

Издръжливостта и търпението на Куоши бяха поставени на сурово изпитание, но най-подир апетитът на господаря бе заситен и на негърчето бе разрешено да нападне и да изяде все още изобилните останки от гощавката.

Момчето не чака да го канят два пъти и от начина, по който то започна да лапа, пролича, че ако г. Смиджи няма след закуската по-добра сполука, ловната торба ще бъде върната в къщи много по-лека, отколкото при тръгването.

Докато Куоши мляскаше сладко, ловецът, с повишен от изпитото вино дух, намисли да поскита сам. Нямаше време за губене. Опасността, че ще се върне в Гостоприемната планина с празна торба, започва да се натрапва на съзнанието му. Ако той след розовите надежди, които неговият внушителен ловен костюм