изплъзнали се фрази.

— Crambo! — промълви ловецът, служейки си с това испанско възклицание, което се срещаше още сред мароните в изопачена форма. — Та той прилича на Пола, сякаш й е брат! Сигурен съм, че е от същия народ, дори от същото племе. Два или три пъти той употреби думата „фулах“. А и цветът на кожата, ликът, косата — всичко прилича на нейните черти. Няма съмнение, че е фулах.

Последната дума Кюбина произнесе толкова високо, че тя достигна до ушите на беглеца.

— Йой, фулах, фулах! — възкликна робът и обърна умилителен поглед към ловеца. — No slave, no slave — не роб, не роб! — добави той, удряйки с ръка гърдите си при тези слова.

— No slave, no slave — не роб, не роб! — повтори маронът поразен. — Че това е английски. Те са го научили тая дума. „Не роб“? Какво иска да каже?

— Мене фулах, не роб! — отново зауверява младежът с движение като предишното.

— Нещо странно има тук! — промълви Кюбина замислено. — Какво иска да каже, като твърди, че не е роб, защото сигурно това иска да каже. Не може да не е роб, инак как ще попадне тук? Чух, че завчера свалили на сушата един товар роби и че старият евреин закупил по-голямата част или май целия товар. Тоя момък трябва да е от същия товар. Навярно той е научил тая дума на кораба. Може би иска да каже, че не е бил роб в родината си. Ех, несретник! Скоро ще почувствува разликата тук.

— Crambo! — поде отново капитанът на мароните след кратка пауза, през която той се вгледа внимателно в лицето на новопристигналия африканец. — Грехота е да направят роб от левент като него. Той сто пъти повече прилича на свободен човек, отколкото господарят му! Ах, боже, неблагодарна работа! Иска ми се да рискувам и да го спася от тежката участ! Пуста немотия, как ми трябват тия пари точно сега!

Когато тези мисли минаха през ума на Кюбина, лицето му грейна от благородство и гордост.

— Поне да не бяха се научили, че съм го заловил — продължи да разсъждава той. — Но управителят и ония испански страхливци знаят всичко и ще… Да правят, каквото щат… Във всеки случай няма да го предам, докато не видя Йола. Тя положително ще може да се разбере с него, ако е фулах. Тогава ще узнаем какво означават и тия думи „не роб!“. Хм! — възкликна момъкът гласно, когато погледна към небето. — Как лети времето! Нима е вече пладне? След някой миг и друг ще пристигне Йола. В дванайсет ни е срещата. Чакай да го скрия! А и тия мъртви псета трябва да махна оттук, инак ще се изплаши моята хрисима гургулица! Тук така се промени — кръв и димящ огън, че тя просто не ще познае старото място на срещите ни! Ей, фулах, ела насам! Мушни се тук и кротувай, докато не те извикам да излезеш!

За беглеца жестикулациите на ловеца бяха по-разбираеми от словата. Той схвана, че трябва да се скрие между високите корени на памуковото дърво и ставайки от пъна, изпълни послушно заповедта.

Капитанът на мароните хвана едното умряло куче за опашката и го повлече през полянката, после го захвърли в храстите. Връщайки се към памуковото дърво, той скри по същия начин и трупа на другото куче. Сетне предупреди роба да не мърда от скривалището си и се приготви да посрещне девойката, на която бе определил среща по обед.

Любимият, когото една девойка обича, никога не трябва да остава разочарован. Вярна на дадената дума и точна по отношение на уговорения час, очакваната изгора се появи на полянката.

Тя се приближи към памуковото дърво със срамежлива, но кипра походка и с увереност в изражението на лицето, показваща, че девойката иде, без да се страхува. В тъмните очи се четеше доверие, а леко закачливата усмивка, която играеше на красиво извитата й устичка, говореше за разгоряла се вече страст и същевременно издаваше пълна вяра в разменените любовни клетви.

Кюбина излезе напред, за да пресрещне любимата си, и двамата влюбени застанаха на открито, на известно разстояние от дървото. Държането им показваше, че те не за първи път, а често са се виждали на същото това място.

Присъствието на беглеца, който не се виждаше в скривалището му, не попречи на марона да посрещне изгората си с целувка и да я прегърне за миг в обятията си.

Когато първото опиянение от срещата попремина, двамата се разбъбриха. Момичето заговори първо.

— Кюбина, Йола има да каже на теб новини.

— Ох, сърце, какви вести? Виждаш ми се посърнала. Новините не ще да са много радостни.

— Да, не радостни, лоши вести.

— Я да чуя, сърце. Пак нещо ти е набърборила Синти. Казах ти да не обръщаш внимание какво плещи това момиче.

— Не, Кюбина, Йола никак не обръща внимание какво казва Синти. Йола знае, че Синти лошо момиче. Но сега Синти нищо не говори да ядосва Йола. Господарка Кейт казва.

— Ах, нещо ти е казала госпожица Воуан! Вестите трябва да са лоши, щом идват от нея. Но какво е точно, Йола? В края на краищата може пък да не е толкова страшно.

— Не, Кюбина, страшни вести. Йола плаши нещо не дели нея от теб дълго, дълго време.

— Да ни раздели задълго! Не може да бъде. Госпожица Воуан не би се противопоставила на срещите ти с мене.

— Не, това не. Друго нещо пречи на нас.

— Какво? — запита влюбеният и като видя, че неговата изгора се двоуми да произнесе някоя дума, мисълта за която я кара да се черви, я насърчи. — Хайде, миличка, не се страхувай! Знаеш, че сме сгодени. Помежду ни не трябва да има тайни. Какво искаше да кажеш?

С плах шепот и влюбен погдед момичето промълви:

— Да се оженим.

— О — възкликна маронът с уверен глас, — мисля, нищо не може да се случи, за да ни попречи. Поне за дълго време. Аз вече спестих близо сто фунта и един щастлив лов тая заран ще ми позволи да донатъкмя парите. Сигурен съм, че кустосът не ще поиска повече от сто фунта. Макар че като станеш веднъж моя — продължи момъкът, хвърляйки нежно усмихващ се поглед към любимата си, — всичките богатства на света не биха ме изкушили да се разделя с тебе. Надявам се — добави той шеговито, — че стотина фунта ще бъдат достатъчни, за да станеш моя робиня.

— Твоя робиня, Кюбина!

— Да, Йола, както сега съм твой роб аз.

— Ах, така Йола твоя, твоя завинаги, завинаги!

— Вярвам ти, момичето ми — съгласи се влюбеният, поглеждайки с признателност изгората си. — Аз съм много щастлив, като си помисля, че си моя и че ми принадлежат, както ме уверяваш, сърцето и душата ти. Но, мила ми Йола, докато друг е господар на тялото ти и не в името на правото, а по силата на властта си може да разполага с теб, както пожелае, уви… защото кой е в състояние да спре тия надути плантатори да вършат престъпления, на които те самите са съдии… Ах, Йола, момичето ми, ужасно е да се говори за безчовечните им дела. Тая утрин пак се сблъсках с тяхната жестокост и когато си представя, че се намираш в ръцете на един от тях, всеки час, докато не откупя свободата ти, ще ми се струва безкрайно дълъг. Все ще се страхувам да не би да се случи нещо, което да ни попречи. Тъкмо днес самочувствието ми е повишено — продължи влюбеният, като придружи твърдението си с усмивка на задоволство. — Успях вече да събера почти сто фунта и като се прибави наградата, която очаквам да получа за избягалия роб, когото улових, сумата ще се закръгли напълно.

Девойката не отвърна нищо на думите на възлюбения си, а го погледна безмълвно сякаш с упрек. Нещо подобно той прочете или си въобрази, че се чете във взора й.

— Какво, Йола, не си ли доволна от онуй, което ти съобщих? Упрекваш ме? Наистина, признавам, че не е много почтен тоя начин да събирам парите за откупа ти. Maldito!20 Какво да правя? За нас мароните има само един начин да спечелим някой лев: да ловим диви свине и да продаваме пушеното им месо. Но от това едва смогваме да преживеем. Crambo! Никога не бих успял да събера сто фунта по тоя начин. Тъй че не ме кори, скъпа Йола, за онуй, което сторих. Кълна ти се, противен ми е тоя лов на хора. Що се отнася до момъка, когото хванах тая заран, бих рискувал много и пак не бих го върнал, ако не трябваше да откупя свободата ти. За това ми са нужни сто фунта, които, надявам се, ще