него самия.

Чак когато обедът привърши и дъщерята на домакина се оттегли с усмивка от масата. Хърбърт можа да снеме товара от плещите си. Насърчен малко и от виното, той направи пълна изповед върху зиналата пропаст между господаря на Гостоприемната планина и себе си. Кой знае дали защото изпитото вино го беше замаяло леко, той не забеляза неудоволствие у своя слушател при разказа за крамолата. Не направиха ли неговите думи неприятно впечатление? Хърбърт поне не съзря подобно нещо. Напротив, ако младият човек беше по-проницателен, щеше да открие обратното въздействие: зад зелените очила щеше да прозре как тъмните израилтянски очи искрят от злобна радост при разкритието, което племенникът направи.

Макар и момъкът да не забеляза тези подробности, той все пак си даде сметка, че изповедта не му навреди много в очите на домакина. Евреинът продължи да бъде не по-малко любезен отпреди, дори бе още по-щедър в проявите си ла гостоприемство. И преди да беше се изминал час, бездомният скитник откри в своя еврейски домакин — в своя съдия, който само преди малко го съдеше за тежко престъпление, един благоразположен приятел, както и намери работодател и покровител. Младият англичанин можа да се убеди в горното от разговора, който се поде, и от последиците от този разговор.

— Съжалявам ижвънредно много, млади гошподин Вожан — каза евреинът след известно време, когато изненадата му от Хърбъртовите разкрития попремина — ижвънредно съжалявам, като шувам, ше вие и шишо ви ще се шкарали. Да се надяваме, ше вшишко ще се оправи, и тъй като аш шъм шкромен приятел на г. Вожан, може би ще мога да направя нещишко, за да се ижглади тая малка жръдня. Не въжнамерявате ли да се връщате в Гошоприемната планина?

— Никога. След онова, което се случи, никога!

— Не бива да бъдете много отмъщителен. Гошподин Вожан е горделив шовек и трябва да прижная, ше той е поштъпил жле, много жле, но вше пак ви е шишо.

— Той не се държа като такъв.

— Вярно, много вярно. Тоя ищъншен шужденец, за когото говорите, не може вше пак да щане пришина гошподин Вожан да ижгони собщвения си племенник. Съжалявам, безкрайно съжалявам. Но, гошподин Хърбърт — продължи чифликчията, запитвайки госта си с явен интерес, — какво въжнамерявате да правите сега? Предполагам, ше имате собщвени пари?

— За съжаление, господин Джесурън, не.

— Никакви пари!

— Ни шилинг — потвърди Хърбърт с безгрижен смях.

— Лошо. А къде жмятате да отидете, щом не ишкате да се връщате в Гощоприемната планина.

— Къде ли? — рече момъкът, запазвайки шеговития си тон. — Връщах се към пристанището, когато вашият уважаем управител и неговият приятел ме пресрещнаха, за щастие бих казал, защото без тяхната намеса щях по всяка вероятност да мина днес без обед или поне не бих се нахранил така богато.

— Жалък обед, гошподин Вожан. Жалък обед в жравнение ж онова, което може да ви предложи шишо ви. Аш шъм беден, шкромен шовек в жравнение ш кущоса, но каквото имам, е винаги на ваше ражположение.

— Благодаря — каза Хърбърт. — Не зная как да ви се отплатя за гостоприемството, господин Джесурън. Нямам право да злоупотребявам повече с него. По слънцето виждам, че е време да тръгвам за града.

При тези думи младият англичанин стана, за да се сбогува.

— Шакайте, шакайте! — извика домакинът и натисна госта си отново на стола. — Не тая нощ, гошподин Вожан. Не тая нощ! Аж не мога да ви предложа толкова фино легло, каквото бихте намерили в Гощоприемната планина, но мижля, ше мога да ви предложа нещо по-добро от онова, на което ще шпали миналата нощ, ха, ха! Трябва да ни гощувате тая нощ. Жудит ще ви пожвири. Не кажвайте не. Не приемам откаш.

Поканата беше съблазнителна и след нови увещания момъкът я прие. Той се повлия донякъде от обстоятелството, че не се надяваше да намери квартира в града, а може би малко и от желанието да послуша музика.

Разговорът, продължи, поддържан от домакина, който заразпитва госта си какво възнамерява да работи в града, какви изгледи има да намери работа и по каква „линия“.

— Не се страхувам много от коя и да е „линия“ — заяви младият човек, отговаряйки едновременно и на двата въпроса с тъжна ирония.

— Нямате ли професия?

— За съжаление не — отвърна Хърбърт. — Баща ми възнамеряваше да ми даде някаква професия, но той почина, преди да завърша образованието си, а в училище, както най-често се случва, ни преподаваха предимно мъртви езици.

— Няма полжа от тях, никаква полжа — забеляза умният евреин.

— Мога да екипирам някой пейзаж — продължи младежът скромно — или да нарисувам поносимо, струва ми се, някой портрет — татко ме учи на това изкуство.

— Ах, гошподин Вожан, и от него няма никаква полжа тук на Жамайка. Ако жнаете как се боядишват къщи или коли, ще шпешелите повеше, отколкото да шполушите приликата на кой да е ображ на ощрова. Какво бихте казали, ако ви се предложи книговодителшка длъжност.

— За нещастие не разбирам никак от сметки. Не съм изучавал толкова полезното единично или двойно счетоводство.

— Ха-ха! — засмя се под мустак Джесурън. — Вие ще, дето му викаме в Жамайка, зелен. Трябва да жнаете, ше тук книговодителите не водят никакви книги — ни дневник, ни главна книга. Те даже не топват перото в мащило.

— Как да разбирам думите ви, господин Джесурън? Същото твърдение чух вече от другиго, но тогава не схванах значението му.

— Сега ще ви обяжня, гошподин Вожан. Тук има един закон, който задължава вшишки гошподари на роби да нажнашават по един бял шовек за вшеки петдесет роби, които имат в щопанството си. Много глупав закон, но закон. Тия бели свръхбройки се наричат книговодители, макар че, както ви казах, не водят никакви книги. Сега ражбрахте ли?

— А какви са задълженията им тогава?

— Зависи от общоятелствата. Някои надзирават робите, другите вършат това и други работи. Но тошно сега, гошподин Вожан, и аж самият се нуждая от един книговодител. Току-що закупих нова партида роби и не бива да нарушавам закона. Обикновено на моите книговодители плащам петдесет фунта ощровни на година, но, ако вие се съгласите да приемете длъжноща, готов съм да покаша заплатата ви — за хатъра на шишо ви — на що фунта годишно. И ще бъдете продоволщвуван с всишко ощанало. Какво ще кажете, гошподин Вожан?

Неочакваното предложение накара младия англичанин да се замисли. Но не задълго. Неговото отчаяно, бездомно положение се натрапи твърде настойчиво в съзнанието му и го накара да не се двоуми много.

Сто фунта на година, макар и „островни“, бяха повече, отколкото по всяка вероятност биха му предложили другаде. Те бяха много повече, отколкото очакваше. Срещу тях едва ли трябваше да изпълнява много тежки задължения. Наистина той не знаеше нищо за чифликчията, който искаше да го вземе при себе си на работа. Хърбърт не бе пропуснал да забележи неговата отблъскваща физиономия, но след радушния прием, който му бе оказал този човек, Не можеше да се очаква нещо много лошо от негова страна. Най- после какво значение имаше кой ще бъде господарят? Момъкът нямаше възможност да придиря много чий хляб ще яде. В неговия случай се намеси и едно друго съображение, толкова слабо и смътно, че той почти не си даде сметка за съществуването му, но и то беше една подбуда да се съгласи и може би по-силна от всичко друго. С или без останалите доводи, то го накара да даде положителен отговор.

След кратка съпротива относно условията, които Хърбърт намираше много щедри, той прие длъжността и от тоя миг Щастливата долина стана негов дом.

Джейкъб Джесурън никога не проявяваше някаква щедрост, ако не очакваше от нея печалба. Той спадаше към ония сметкаджии, които дават кокошка за кон.