Защо стана той господар и покровител на младия англичанин, един отблъснат скитник, неспособен да му се отплати? На какво се дължаха износните условия, които ни бе предявил, ни заслужил Хърбърт Воуан? — Да си признаем истината: той не беше от тестото на хората, родени да бъдат надзиратели на роби.

Не ще и дума, че евреинът имаше някакъв заден план, но, както по много други въпроси, той прикриваше замислите си. В своя кроеж той посвети едва наполовина дори своята „шкъпа Жудит“, макар и един разговор между бащата и дъщерята да разбуди някои подробности, които и позволиха да го отгатне.

Беседата се поде на утрото след пристигането на момъка в чифлика и се отнасяше главно до начина, по който обитателите на Щастливата долина, и по-специално Джудит, следваше да се отнасят с новия книговодител.

— Проявете към младежа особено внимание, Жудит, милишка! Не пещи усилия да му се понравиш.

— Защо именно към него, татко?

— Хм… Жудит, говори нишко, моля те. Да те не шуе, ше викаш така. Тия млади англишани не са жвикнали ж нашите крясъци. Имам си ожнования да ишкам да бъдеш любежна ж него.

— Какви? Защото е племенник на Воуан Суетния ли? Тия ли са съображенията ти, рави?

— Казах ти да говориш тихо. Той е в щаята си и може да ни шуе. Една думишка само като тая и може да обърка вшишко.

— Добре, татко. Ще говоря шепнешком, щом искащ. Но какво кроиш? Надявам се, че ще ми кажеш.

— Ще ти го кажа, Жудит. Но не тошно сега. Имам една идея, дъще, велика идея! Ако вшишко потръгне, както трябва, Жудит ще бъде най-богатата жена в Жамайка.

— Нямам нищо против да бъда най-богатата жена в Ямайка с принц за лакей! Кой не би завиждал на Джудит Джесурън, дъщерята на търговеца на роби?

— Шакай! Една думишка и по тоя въпрош. В негово присъствие трябва да се говори колкото може по- малко за роби. Не трябва да вижда как се бият тук те ж биш, докато жвикне поне. Трябва да кажа на Рейвънър да се въждържа. Жная, ше не един англишанин е напущал жлужбата си само заради това. Той изобщо няма какво да се мота по пасищата. Ще се погрижа за това. Но, шкъпа Жудит, вшишко зависи от тебе главно и жная, ше ти можеш, щига да поишкаш.

— Какво мога, скъпи татко?

— Да накараш тоя момък да ишка да щои при наш.

Погледът, с който бащата съпроводи думите си, съдържаше значение, малко по-различно от техния буквален смисъл.

— Добре — съгласи се Джудит, преструвайки се, че ги разбира дословно. — Мисля, че не е много трудно. Ако е толкова беден, колкото твърдиш, той ще бъде щастлив, че е намерил работа и ще се мъчи да я запази.

— Съвшем не е сигурно. Той е горделив младеж. Виж как се е ражделил шъш шишо си беш шилинг в жеба, жлед като наговорил куп неща в лицето на кущоса. Гошподи, какъв глупец! Трябва да внимаваме, Жудит. Трябва да бъдем предпажливи! Ти си тошно девойка за тая работа.

— Защо, татко? Ако те слуша човек как говориш, ще си помисли, че тоя беден англичанин е някой богат плантатор, та трябва да се обкръжава с внимание, като че се очаква голяма изгода…

— Ехе — възкликна старият евреин, прекъсвайки словата й, — може пък и да е богат земевладелец. Ще видим, ще…

— Виж, да беше знатният гост на Гостоприемната планина — продължи момата, без да обръща внимание на пресичането, — да беше господарят на Монтагювия замък и да искаш да бъда внимателна с него — при тези дума еврейката се усмихна многозначително, — щях да те разбера по-лесно.

— Ах, няма шанш, никакъв шанш, Жудит.

— За какво няма шанс? — запита рязко дъщерята.

— Защото за наш няма шанш за… така си е.

— Хайде, рави, изкажи се! Не се страхувай, отгатнах почти мисълта ти.

— Какво ишкам да кажа ли, Жудит?

Бащата постави въпроса по-скоро с цел да избегне обясненията, Джудит мигновено отговори.

— Искаше да кажеш и, предполагам, че още го мислиш, че аз, дъщерята на един стар търговец на роби като тебе, нямам шансове пред тоя аристократичен чужденец, който е пристигнал, пред тоя г. Монтагю Смиджи. Тая беше мисълта ти, Джейкъб Джесурън.

— Добре, Жудит, милишка. Жнаеш, ше той е гощ на кущоса и ше кущосът, както имам ожнование да жмятам, е хвърлил око на него заради собщвената си дъщеря. Гошпожица Вожан минава за голяма хубавица. Няма жмисъл да се борим…

— Тя хубавица! — тръсна гордо глава еврейката и сви леко прекрасните си ноздри. — На последния бал в града тя не беше красавицата, а колкото се отнася до брачните планове, дъщерята на един търговец на роби е най-малко равна на дъщерята на една робиня, лишена от права като майката, както съм те чувала да казваш.

— Пшт, Жудит! Ни думишка по тоя въпрош. Ни жлово да не щига до ушите на момъка. Жнаеш, ше е неин братовшед, пшт!

— Не ме интересува, ако ще да е и неин брат — продължи дъщерята раздразнена, защото красотата на Кейт Воуан беше особено ненавистна на Джудит Джесурън. — И ако беше неин брат — добави тя, — бих се държала по-зле, отколкото възнамерявам. За негово щастие той е само неин братовчед и понеже се е изпокарал с всички, предполагам… каза ли нещо за нея?

— За братовшедка си Кейт ли ишкаш да кажеш?

— Че за кого да питам! — отвърна еврейката рязко. — Няма друга „нея“ в Гостоприемната планина. Навярно младежът е разговарял с нея. Нима ти имаш някого другиго предвид или в главата ти е влязло онова — медноцветното момиче? Естествено, че имам Кейт Воуан, предвид. Какво каза той за нея? Трябва да я е видял, колкото и кратко да е било посещението му. Ако е така, сигурно сте говорили и за нея снощи, защото останахте до късно, за да изредите всички одумки на острова. Е?

Въпреки изобилието от думи Джудит изглежда не губеше от очи първоначалния въпрос и неговото често повторение беше предназначено по-скоро да прикрие интереса, с който тя очакваше отговора. Ако от словата не можеше да се долови тоя интерес, погледът й положително го издаваше, защото, когато тя се наведе напред, за да чуе отговора, опитният наблюдател би могъл да открие в очите и оная тревога, която издава сърце, в което току-що е напъпила, но не е още разцъфнала любовната страст.

— Вярно, Жудит, вярно — съгласи се търговецът на роби в отговор на настойчивите въпроси на своята рожба. — Момъкът говори и за братовшедка си, защото ишках да жная какво мижли за нея, та го запитах. Надявах се, ше се е шкарал и ж нея, но не — не се е карал ж нея.

— Има ли някакво значение за тебе това?

— Голямо, дъще. Много голямо.

— Ти си загадъчен старец, татко, и макар че те изучавам от двайсет години вече, едва наполовина те разбирам. Е, какво каза той за Кейт Воуан? Предполагам, че се е срещал с нея.

— Да, ражговарял и ж братовшедка си. Той ражправя, ше тя се държала много мило ж него. Не й се сърди, бога ми.

Полученото сведение не произведе изглежда много приятно впечатление на еврейката, която с поглед, впит в пода, остана известно време замислена.

— Татко — поде тя с полусериозен и едновременно полунаивен глас, — момъкът носи една синя панделка на петелката си. Забеляза ли я? Любопитна съм да узная значението и. Орден ли е или нещо друго? Какво ти каза?

— Да, и аж я видях, но той не помена нищо за нея и аж го не питах. Не е орден. Нищо подобно. Баща му е бил само беден художник.

— Чудя се откъде е взел тая панделка? — промълви Джудит ниско, сякаш на себе си.

— Можеш сама да го запиташ, Жудит. Няма нищо лошо.

— Не, няма да го питам! — промени изведнъж държанието си девойката, като че ли се засрами от проявената слабост. — Какво ме интересува той и панделката му.

— Няма никакво жнашение, Жудит, няма жнашение, щом го накараш, да се заинтересува от тебе.

— Да се заинтересува от мене! Да не искаш, татко, да го накарам да се влюби в мене?