— Тошно това, тошно това.

— Защо, моля?

— Не питай сега. Имам една цел. Ще я ужнаеш, когато му дойде времето. Накарай го да се влюби в тебе. До уши, ако можеш.

Препоръката изглежда не се стори неприятна на Джудит. Тя посрещна бащиния съвет с поглед, който съвсем не изразяваше неудоволствие.

— Ами — запита тя, след като поразмисли и се засмя — какво ще стане, ако в желанието си да помамя него, хлътна аз самата. Разправят, че понякога тарантулата сама се улавя в собствената си примка.

— Ако ушпееш да хванеш мухата, мое жладко паяше, не ще бъде голяма беда. Толкова по-добре. Но най-напред улови мухата. Не отпушкай нишките на сърцето си, докато не се увериш, ше си уплела неговото. Пожле можеш да вършиш, каквото ишкаш Но доща. Шувам го, ще ижлиза от щаята си. Трябва да отида да го отведа на закушка. Сега Жудит, бъди мила. Отправи му най-жладката си ужмивка!

Завършвайки разговора с бащинско насърчение, Джейкъб Джесурън излезе, за да отведе госта в големия хол.

— Ах, мили татко — прошепна Джудит, поглеждайки след него със загадъчна усмивка на лицето, — веднъж да ме намериш готова да изпълня съветите ти, макар и не заради тебе самия или заради него, каквито и да са намеренията ти. Нещо по-велико ме мами: една опасна страст, с която си играя, и заради самата опасност ще се опитам. Охо, идват! Колко гордо пристъпя! Сякаш той е господарят, а ти стари израилтянино, си негов управител, негов книговодител, ха-ха!

— Уф — смехът й се пресече и усмивката се превърна в гримаса, — панделката! Още я носи. Какво ли означава тя? Няма значение, вече. Скоро ще разнищя гранката на свилената му тайна, пък ако ще и да разкъсам сърцето си!

По същото време в Гостоприемната планина се разиграваше сцена, която изненадващо съответствуваше на току-що описаната. Лофтъс Воуан водеше с дъщеря си разговор, подобен на беседата между Джейкъб Джесурън и Джудит, и темата беше сходна, а подбудите на плантатора бяха също тъй долни като тези на чифликчията.

Смиджи още спеше. В своя „мииличък Лоондон“ той никога не беше познал утринните часове и през целия си живот не беше видял как изгрява слънцето. Обичайният час за ямайската закуска се явяваше прекомерно ранен за него, тъй че, познавайки навиците на госта си, внимателният кустос бе наредил закуската да не се поднася, докато франтът не даде признаци, че си е отспал. Никой нямаше право да смущава сънищата или дрямката му, преди Морфей да е напуснал доброволно стаята му. Чак тогава лакеят Томс, на когото беше поверено отговорното бдение, оповестяваше, че предстои господарят му да се яви лично.

Тая утрин, втората подир пристигането си, контето се излежаваше, както обикновено. Плантаторът и Кейт бяха ходили на разходка още преди няколко часа. Макар и в различни посоки, те бяха излизали и сега се срещаха в големия хол в часа, в който бяха свикнали да закусват. Но на масата не се появи закуска, при все че покривката беше застлана. Закуската щеше да бъде поднесена едва когато знатният гост благоволеше не да слезе, а да излезе от спалнята си, понеже стаята му беше на същия етаж. Младата креолка не се вълнуваше много от промяната на часа на утринното или на кое да е друго ядене. Тя беше още много млада, за да може да се оплаква от придобити навици. Но при г. Воуан нещата стояха другояче. Забавянето на закуската представляваше за него сериозно неудобство. За да го смекчи донякъде, гой бе поискал да му донесат чаша кафе и бисквити, с които се мъчеше да залъже глада си, докато дойде дъщеря му. Случайните полуочаквателни, полунеспокойни погледи, които той отправяше към коридора, откъдето щеше да се покаже Кейт, издаваха някаква цел: той или искаше да чуе или желаеше да направи някакво съобщение. Последното беше по-вероятно, защото при влизането си младата креолка се обърна с въпрос към баща си.

— Викаш ме, татко! Какво? Закуската ли не е готова?

— Не, Катрин — отговори сериозно г. Воуан. — Не те викам за това.

Сериозният тон не беше необходим. Обръщението „Катрин“ беше достатъчно да издаде, че баща й е настроен делово, понеже само в подобни случаи той употребяваше пълното й кръщелно име.

— Седни тук! — каза той и посочи едно кресло срещу себе си. — Седни тук, дъще, и слушай — имам нещо важно да ти съобщя.

Младото момиче изпълни бащината заповед мълчаливо и отчасти с оная неохотна несръчност, която болните проявяват, когато седят пред лекаря, или с която немирно дете се кани да изслуша мъмренето на родителите си.

Природната жизнерадостност на „малката Куошеба“ не се потискаше лесно и при все че изразът на необичайна сериозност у плантатора беше в състояние да я възпре, тържественият тон, с който той заговори, предизвика противоположно въздействие. В двата ъгъла на прелестната й уста пробягна едва скрита усмивка.

Бащата я забеляза, но вместо да се усмихне и той, лицето му се навъси.

— Моля ти се, Катрин — упрекна я той, — извиках те да поприказваме по един важен въпрос. Надявам се, че ще ме изслушаш внимателно, както подобава на предмета, който искам да разгледам.

— О татко, как мога да бъда сериозна, преди да зная за какво ще говорим. Надявам се, че не ти е зле.

— Хм, не. Предметът няма нищо общо със здравето ми, което, слава на провидението, е достатъчно добро, нито с твоето здраве. Става дума не за нашето здраве, а за богатството ни, Катрин.

Той натърти последните думи с поверителна отсянка, сякаш за да събуди интерес у дъщеря си към темата.

— Богатството ни, татко! Дано не се е случило нещо лошо! Да не би да си претърпял загуби?

— Не, миличка — заговори сега с топъл, бащински глас г. Воуан, — нищо подобно. Слава на съдбата и малко може би на собствената ми предвидливост! Не очаквам загуби, а печалби.

— Печалби!

— Да, печалби, малка хитрушо! Печалби, за които и ти можеш да ми помогнеш.

— Аз, татко? Как бих могла да ти помогна, като не разбирам нищо от търговия. Уверявам те, не разбирам нищичко!

— Търговия! Ха-ха! Не се отнася до търговия, Кейт, Ролята, която ти се пада да играеш, е само развлечение, така се надявам поне.

— Моля ти се, кажи ми каква е тая роля, татко? Нали знаеш колко обичам развлеченията. Всички го знаят.

— Катрин — отново стана сериозен бащата, — известно ли ти е на колко си години?

— Разбира се, татко. Поне както ми е казано. Навърших осемнайсет.

— И знаеш ли за какво трябва да мислят и за какво мислят обикновено момичетата на твоята възраст?

Кейт или се престори, че не знае; или действително не знаеше какъв отговор очаква баща й.

— Хайде — рече г. Воуан шеговито. — Сещаш се какво искам да кажа.

— Уверявам те, татко, че не се сещам. Знаеш, че от тебе нямам тайни. Ти си ме научил така. Ако имах някаква тайна, щях да ти я поверя.

— Зная, че си добро дете, Кейт. Зная. Но подобна тайна не бих очаквал да повериш даже и на мене, твоя баща.

— Моля ти се, татко. Че каква ще е тая тайна?

— Нима не знаеш! На твоята възраст, Кейт, повечето момичета — то е и правилно, и естествено — почват да мислят за някой младеж.

— А, това ли имаш предвид! Тогава мога да ти изповядам, татко, че и аз почнах да мисля за един момък.

— Охо — възкликна плантаторът, приятно изненадан. — Почна значи?

— Да, татко — отвърна Кейт с простодушна невинност. — Почнах да мисля за едного, и то така, че