— Гошподи! Никога не съм шувал, ше г. Вожан има племенник! От Англия ли ще, млади шовеше? Има ли шишо ви други племенници в Англия?

— Не, доколкото зная — отговори Хърбърт откровено. — Мисля, че аз съм единственият му подобен сродник, в Англия поне.

Отговорът разкри един важен факт: младият човек не беше много добре запознат със семейните работи на своя колониален сродник. Лукавият евреин не пропусна да забележи тази непълнота в познанията на племенника.

— Откога ще в Жамайка? — запита съдията, сякаш се мъчеше да се добере до обяснението на някакъв въпрос, който го затруднява.

— От една нощ и част от два дни — всичко на всичко около шестнайсет часа — отвърна англичанинът старателно и точно.

— Гошподи — възкликна отново Джесурън, — само шежнайсет шаса? Шудно ми е, ше не ще у шишо си. Бяхте ли там?

— Да — рече Хърбърт нехайно.

— Дойдохте да живеете в Гощоприемната планина, предполагам?

Момъкът не отговори на запитването.

— Там шиахте миналата нощ, предполагам? Прощавайте, млади шовеще, ше ви пощавям въпроса, но като съдия…

— Ще ви кажа, ваша милост — съгласи се подсъдимият, влагайки подчертана ирония в обръщението. — Там не спах миналата нощ.

— Къде шпахте?

— В гората — заяви обвиняемият.

— Мойзей! — удиви се съдията евреин и вдигна очила та си, за да изрази учудване. — В гората, кажвате!

— Да, в гората — потвърди момъкът. — Под едно дърво, и то много добре спах, струва ми се — добави шеговито той.

— И шишо ви не жнае това?

— Предполагам, че чичо ми нищо не знае и че малко се интересува от това — отвърна Хърбърт с безгрижно безразличие.

Нескриваната горчивина на последните думи и тонът, с който те бяха казани, не избягнаха от острата наблюдателност на Джесурън. В ума му бе изникнало едно подозрение, че има нещо нередно във връзката между племенника и чичото. Отговорите на момъка и естеството на работите на неговия чичо позволиха на евреина да отгатне истината. В неговите хлътнали очи светна тайна радост, когато чу последните слова на младия англичанин. Изведнъж той прекъсна разпита на подсъдимия и направи знак на Рейвънър и на околийския началник. Когато служебните лица се приближиха, тримата почнаха да си шушукат тихо, без Хърбърт или другите присъствуващи да могат да доловят за какво разговарят те. Резултатът от съвещанието, беше обаче толкова приятен, колкото и неочакван за обвиняемия. Когато Джесурън отново отправи думата към подсъдимия, настъпи поразителна промяна в обноските на евреина: вместо суровия съдия заговори един хрисим, усмихнат и едва ли не раболепен човек, с вида на приятелски настроен покровител.

— Гошподин Вожан — стана той и подаде дружелюбно ръка на младежа, — прощавайте за грубите обношки от щрана на тия хора. Голямо прещъпление е у наш да се подпомага на един ижбягал роб да се укрие. Но понеже току-шо ще прищигнали, не може да се ошаква, ше ще жнаете нашите закони, затова законът е мек при първо нарушение. Ожвен това в тоя жлушай беглецът, който е един от моите роби, не се е укрил. Той е в ръцете на мароните и шкоро ще бъде върнат. Наказанието, което ви налагам — и аж нащоявам то да се ижпълни, — е да заповядате на обед ж мене. Мижля, ше това наказание е доштатъшно. Гошподин Рейвънър — добави съдията, обръщайки се към управителя си и сочейки същевременно Куокоу, — отведете тоя приятел и го нагощете добре. — А сега, гошподин Вожан, моля заповядайте в къщи и пожволете ми да ви предщавя дъщеря ми Жудит.

Би било противно на всяка човешка природа, ако Хърбърт Воуан не би се почувствувал щастлив от благоприятния обрат, който взеха работите му. Задоволството навярно се подсилваше, и от мисълта за предстоящото запознанство. Защото никой мъж, колкото и студен да е по природа, не би могъл да гледа милите очи, които толкова време го бяха прострелвали от прозореца, без да изпита желание да срещне по- отблизо хубавицата.

Сърдитият поглед у Джудит беше изчезнал. Той отдавна се беше изгубил, много преди да приключи съдебното заседание. Когато младият англичанин, отзовавайки се на поканата на доскорошния си съдник, премина през верандата, прелестният образ се оттегли от прозореца и сладка, пленителна усмивка заля лицето на красавицата.

Главата с премеждията, която отведе Хърбърт Воуан в чифлика на Джейкъб Джесурън, достигна следователно до една съвсем неочаквана развръзка.

Но краят още не беше дошъл. Предстояха нови събития — още много събития. Ние видяхме как подсъдимият стана гост на съдията, защото последният го осъди да се храни с него. Младият англичанин никак не намери наказанието за строго, както домакинът между другото бе предсказал. Напротив, момъкът се озова пред една далече по-разкошна софра от оная, на която бе свикнал в къщи, и не много по-скромна от трапезата, която би могла да му се предложи в Гостоприемната планина.

Обедът бе истинско щастие за Хърбърт, при все че той не беше рядкост за масата на Джейкъб Джесурън. Този западноиндийски плантатор беше алчен скъперник, а и малко нехаен към външния си вид, както можеше да се заключи по извехтелите му дрехи, но и той изпитваше слабост към разкоша, макар и с по-малко парадност, и обичаше не по-малко от собственика на Гостоприемната планина да си по-хапва и попийва добре.

В своето домакинство той отделяше внимание и на външната украса. Жилището му беше приветливо, прислугата многобройна и добре стегната, особено през последните години, откакто бе забогатял и се бе издигнал в обществото.

Хърбърт се нахрани превъзходно и, естествено, остана възхитен от неочакваното гостоприемство, което му оказа съдията евреин, още повече, че то бе напълно противоположно на недостойното посрещане от страна на кръвния му сродник.

Момъкът допусна, че честта, която му се прави, се дължи на името на чичо му, едно добросъседско чувство от страна на чифликчията към големия плантатор.

„Те са навярно приятели — рече си Хърбърт — и вниманието към мене е израз на дружбата им.“

Това предположение не само не достави наслада на младежа, но го изпълни с огорчение. Той се почувствува в неловко положение: оказваха му гостоприемство не заради него лично, а заради едного, който го оскърби и когото Хърбърт считаше за свой враг, макар и да му беше роднина. Ако това хрумване го беше споходило по-рано, той щеше да отклони поканата, дори с риск да обиди съдията. Но нещата се развиха така бързо, че момъкът не се и сети за деликатното положение, в което щеше да изпадне спрямо чичо си. Сега Хърбърт размисли и изпита голямо неудобство. Чичо му щеше без съмнение да узнае за случилото се и можеше да го обвини, че използува името му. При тази мисъл Хърбърт бе обхванат от неприятно чувство. Той едва ли би се безпокоил много, ако само чичо му се научеше за сегашното му лъжливо положение. Но и други щяха да научат. При краткото си и изпълнено с тревоги посещение в Гостоприемната планина младежът се запозна е една девойка, споменът за която щеше навярно да упражнява дълго време влияние върху мислите му, макар и в момента да му се усмихваха примамливо не по-малко сочни устни и блестящи очи от нейните. Споменът за братовчедката Кейт беше съвсем пресен; Хърбърт си представяше как звънти в ушите му нейният топъл и сладък глас, как около него витае като сияние лъчезарният момински образ. Свидните спомени поддържаха героичното в характера му и го караха да се мъчи да запази доброто мнение, което тя си бе съставила за него.

Повлиян от тези съображения, младият англичанин реши да свали маската, която обстоятелствата бяха надянали за кратко време на лицето му, и да разкрие истинските отношения между високомерния си чичо и