предоставени коне за езда и екипажи за разходка, в негова чест се уреждаха гощавки и се канеха гости. Най-отбраното общество от града и от съседните имения бе вече представено на богатия английски франт — притежател на една голяма захарна плантация, и както се замълви навред, вероятен собственик на второ стопанство.

Проектите на знатния кустос, които проличаха от самото начало, станаха скоро предмет на чести разговори и одумки.

Едва ли е нужно да се поменава, че г. Воуан не остана без съперници в своите сватбени кроежи. Сред плататорското съсловие се срещаха и други родители с дъщери хубавелки и мнозина от тях, бащи и майки, хвърлиха око на господаря на Монтагювия замък като на желан жених. Всяка една от тези претендентски двойки даде по един голям обед и извади на показ пред британския „лъв“ своите невинни агънца.

Франтът се усмихваше приветливо на всички техни старания и смяташе, че е напълно естествено той да бъде предмет на всеобщо внимание.

Така преминаха забавно първите две седмици от престоя на Смиджи в Ямайка.

Една приятна утрин, към края на втората седмица, в една от най-големите спални на Гостоприемната планина, отредена за знатни гости, г. Монтагю Смиджи бе застанал пред огледалото. Той се обличаше или, да се изразим по-правилно, позволяваше да го облича неговият лакей.

В богатия гардероб на лондонското конте имаше облекло за всякакви цели и за всички случаи: предобедни, обедни и вечерни дрехи, костюм за езда и костюм за разходка с кола, ловен костюм и костюм за по-благородния лов с конна хайка, гребен костюм с моряшка кройка и гала бален костюм.

Тази заран величайшата фигура на г. Смиджи бе облечена в ловно облекло и при все че един западноиндийски ловец или един английски ловен придружител биха се усмихнали подигравателно на подобна „премяна“, франтът разглеждаше със задоволство дрехите си, които намираше за точно „най- поодходящото“.

Костюмът се състоеше от туникоподобна къса дреха с френска кройка от зелено копринено кадифе, гарнирана с кожички; шапка във формата на шлем, отговаряща на дрехата, и яркочервена жилетка, украсена със сърмени гайтани.

Господин Смиджи си въобразяваше, че е усъвършенствувал облеклото си, като вместо бричове и високи ботуши е обул дълги панталони. Те бяха направени от обработена еленска кожа със сламен цвят, която беше мека като най-финия велур. Панталоните прилягаха твърде плътно към краката, макар че франтът имаше тънки като вретена крака. Нещо повече: отдолу на крачолите имаше щрайфелки, които преминаваха под огледално лъскави лачени ботушки, една друга грешка, на която всеки истински ловец би се усмихнал.

Но това нямаше значение. Тези малки ексцентрични нововъведения в ловното облекло от онази епоха бяха измислени от г. Смиджи, който минаваше за блестящ образец на модна изисканост, тъй като голямото му състояние му позволяваше да налага своя стил на един ограничен кръг от познати във великото кралство на франтовщината.

Господин Смиджи се беше докарал така, защото се канеше да отиде на лов из хълмищата, за да разнообрази своето всекидневие, нанасяйки поражения сред горските гълъби и дивите токачки, за които му бяха казали, че се срещат в изобилие по тези краища. Да се покаже в своя гиздав ловен костюм беше друга подбуда, тя бе също така важна, но известна само на слугата му — една твърде съвършена личност, защото не издаваше, че в очите му неговият господар е престанал отдавна да бъде герой.

Проектираната експедиция не представляваше някакво голямо начинание по предварително установена програма, а чисто и просто едно обикновено, случайно хрумване. Ловецът възнамеряваше да излезе сам на лов, понеже тоя ден кустосът имаше някаква важна работа в града и франтът си въобрази, че една разходка из съседните гори ще може да убие твърде приятно времето между закуската и обеда. Той нямаше нищо друго предвид и се нуждаеше единствено от един негър за водач.

— Наиистина — забеляза контето в изблик на възхищение, застанал пред огледалото, като се обърна към лакея си — тия крееолски същества са очаарователни, наиистина очаарователни! Ниищо в тееатъра и опеерата не може да се сравняява с тях! Такиива мили оочи, такаава божествена снаага и такиива лееки побееди! Боога ми, наброоявам веече цяяла дузиина! Ай, ай — засмя се той самодоволно, — съвсеем естествеено, че… Не намиираш ли, Томс?

— Съвсем естествено, ваше благородие — съгласи се Томс със силен ирландски акцент, показващ, че е родом от Уелс.

Изглежда, че покорителят на женските сърца или не беше доволен от дванайсетте си леки победи и желаеше да увеличи броя им на тринайсет, или не беше сигурен в завоюването на една от дванайсетте креолки — такъв извод можеше да се направи от разговора, който последва между него и душеприказчика му.

— Слуушай, Томс — каза франтът, обръщайки се към лакея с по-сериозен глас, — ти си извънреедно умен мъж. Точно такаа, честна дуума.

— Благодаря ви, ваше благородие. То се дължи на туй, че се намирам в обществото на ваше благородие.

— Няяма значеение, няяма значеение. Забеляязал съм, че си умен мъж.

— То е от скромната ми служба при ваше благородие.

— Дообре, Томс. Иискам да изполузвам интеелигентността ти.

— По какъв начин, ваше благородие. Искате да свърша някаква работа?

— Даа. Познааваш ли оная неегърка — каафявото момииче с тюрбана, искам да каажа?

— Прислужницата на госпожица Воан ли?

— Тоочно тя. Йоола или нещо подобно е имеето на създаанието.

— Да, Йола, така се казва, ваше благородие.

— Дообре, Томс. Предпоолагам, че имаш прекраасна възможност да разгооваряш с нея, с неегърката, искам да каажа.

— Много често, ваше благородие. Разговарях вече с нея сума пъти.

— Дообре! Сеега следния път, когато разгооваряш с нея, Томс, иискам да я изпоомпиш.

— Да я изпомпя! Какво е това, ваше благородие?

— Заащо, драаги! Не си ли чуувал такоова нещо?

— Хм, не ви разбирам, ваше благородие.

— Не ме разбиираш? Ти си глупаак, Томс!

— В обществото на ваше благородие…

— Каквоо, драаги! В мооето общество си стаанал глупаак!

— Не, ваше благородие. Не ме изслушахте. Исках да кажа, че в обществото на ваше благородие скоро ще престана да бъда глупак.

— Виж, тоо е друго. Дообре, слуушай тогава и ще раазбереш. Искаам да поговориш с тая Йоола и да измъъкнеш някои таайни от нея.

— Ахаа — възкликна Томс, като допря показалец до челото си. — Сега разбирам, ваше благородие.

— Отлиично! Отлиично!

— Ще го направя, не се тревожете. Но какви тайни желае ваше благородие да измъкна от нея?

— Искаам да узнаеш какво каазва за меене не неегърката, а господаарката й.

— Какво казва негърката за господарката си?

— Томс, ти си непоноосимо глуупав тая утрин. Съвсеем не, съвсеем не, а каакво каазва нейната господаарка за меене, за меене.

— Аха, какво казва госпожица Воан за ваше благородие!

— Точно така.

— Дума давам, ще го узная. Всяка дума ще узная.

— Ако го напраавиш, Томс, ще ти бъда задъължен с една гвинеея.

— Една гвинея, ваше благородие!

— Даа. И ако се спраавиш сръчно с поръъчението, ще увелиича награадата на две — двее гвинееи. Чууваш ли?

— Не се безпокойте, ваше благородие. Ще измъкна всичко от негърката, ако ще и да изтръгна езика и измежду лъскавите й зъби.