мигновено пепелявосив цвят.

То би побягнало, но го задържа една мисъл. Може би господарят беше още жив и се намираше в беда. В подобен случай наказание очакваше Куоши, загдето го е изоставил.

Гласът идваше сякаш иззад сухото дърво. Оня, който го бе издал, се криеше там. Навярно на другата страна лежеше ранен ловецът.

Негърчето събра смелостта, която му бе останала, и се придвижи към другата страна на дънера. То вървеше предпазливо, стъпка по стъпка, и изследваше местността.

Най-после достигна до отвъдната страна. Огледа навсякъде. Не намери никого — ни мъртъв, ни ранен.

Там нямаше храсти, в които би могъл да се скрие един толкова голям предмет като човешко тяло, поне в кръг от двайсет ярда около стеблото. А скимтенето не идваше отвъд това разстояние.

Невъзможно бе някакъв човек да се скрие и под шумата на пълзящите растения, които се виеха около храстите. Куоши се престраши и подири и между тях. Но и там не откри никого.

Сега обаче прозвуча второ скимтене и момчето се уплаши още повече. Скимтенето беше точно като първото — провлечено и гробно, сякаш излиза от дъното на кладенец.

То идваше пак откъм дънера, но сега от отвъдната страна, която негърчето бе напуснало и където не бе видяло никого.

Да не би раненият човек да беше пропълзял на другата страна, докато Куоши се придвижи в обратната посока?

Тая мисъл мина през главата на момчето и за да реши загадката, то се върна на мястото, откъдето беше дошло, но този път по-бързо, преди да му е избягал тайнственият глас.

Когато то стигна до точката, откъдето бе първоначално тръгнало, изненадата му нарасна още повече. Не се виждаше никой. Пушката продължаваше да лежи на мястото си, както бе оставена. Никой не беше я докоснал, никой се не мяркаше.

Отново прокънтя гласът, но сега тънък и приличен на писък! Викът изплаши Куоши, по челото му изби пот, която потече по бузите му като едри сълзи.

Сега все пак врясъкът приличаше повече на човешки глас и насърчи негърчето да остане още при дървото. То не се съмняваше, че гласът идва от отвъдната страна на дънера и отново се опита да зърне предмета, който издаваше звуците.

Все още убедено, че човекът, който и да беше, поради някаква причина продължава да обикаля около дървото, момчето отново тръгна напред с намерение да не спре, докато не догони бягащия пред него. То почна да се върти около дънера, в началото в тръс, но като чуваше от време на време скимтенията и писъците, винаги идващи откъм обратната страна, то ускори крачката, докато се разтича с цялата скорост, на която бяха способни нозете му.

То продължи гоненицата, докато обиколи няколко пъти дървото и се увери накрая, че е невъзможно да припка пред него някакво човешко същество, без да бъде то застигнато.

Това убеждение накара Куоши да се спре внезапно и бързо да размисли.

Щом не беше човек, трябваше да бъде „призрак или самото дявол!“

Заключението, че е или едното, или другото, изглаждаше съвсем неоспоримо. Куоши не можа да издържи повече.

— Бродник! Джъмби! Дявол! — изпищя той с тракащи зъби и готови да изхвръкнат от орбитите си очни ябълки. После хукна и се понесе към Гостоприемната планина толкова бързо, доколкото треперещите му крака бяха в състояние да го носят.

Господин Смиджи се влачеше нещастен подир водача, когото капитанът на разбойниците му предостави, за да го отведе в къщи.

Колко много се различаваше окаяният и оклюмал мъж от спретнатия и елегантен ловец от утринта. Външният вид и състоянието на духа му бяха еднакво плачевни.

На франта не тегнеше преживяното. Той не бе понесъл наранявания, от които би заслужавало да се оплаква. Похабените скъпи дрехи и раздадените пари на бандитите, за каквито той продължаваше да счита мароните, представляваха дреболия за един богаташ като него. Огорченията му следователно не се дължаха на загубата и на премеждията. Измъчваше го нещо предстоящо, нещо в перспектива.

Сега, когато се приближаваше до дома, той се връщаше в много по-смешно състояние, отколкото когато се раздели с веселата горска чета, защото след отдавна спрелия дъжд пекна изгарящо слънце. Атмосферното въздействие върху онова, което бе останало от кожените му панталони, предизвика тяхното скъсяване и изрязаните краища се вдигнаха нагоре до половината от бедрата, вадейки на показ значителна част от кривите кльощави крака между крачолите и ботушите.

Воден от своята суета, франтът съзнаваше недостатъка на краката си. Там беше най-уязвимото му място. Поради тази причина той отдавна избягваше употребата на високи ботуши, така наречените в Англия „хесенски“ ботуши, които са най-грациозните измежду всички видове обуща с изключение може би на сандалите. Смиджи ги мразеше като всеки мъж с вретеновидни крака, който е принуден да ги носи, и това обяснява тяхното изчезване. Контето ненавиждаше бричовете, защото и те водеха до същите последици и издаваха слабото му място.

Няма съмнение, че това отвращение го бе довело до нововъведението в ловния костюм, което вече описахме и което в случая се оказа сериозна грешка.

Ако кожените панталони бяха запазили дължината, на която бяха отрязани; не би се забелязвало нищо особено, поне нищо толкова смешно. Те биха могли да се уподобят на панталонките на шотландските планинци или на свободно падащи кожени бричове — премяна, подходяща за един ловец. Но както сега се бяха свили и разголваха кривите скелетоподобни форми на Смиджиевите крайници, те правеха контето съвършен образец на „плашило“.

Смиджи съзнаваше твърде добре всичко и в тоя момент беше готов да назначи за книговодител в имението си всекиго, който би му набавил едни панталони. Той се нуждаеше само от панталони. Останалото му облекло, макар и тежко пострадало в сравнение с вида си, преди да тръгне ловецът сутринта, беше все пак поносимо, във всеки случай не беше смешно. Единствено панталоните можеха да донесат нещастие на контето.

Една ужасяваща перспектива се очертаваше пред нашия бивш ловец, защото сега той заслужено можеше да се нарече така. Може би някои биха предпочели да се употреби едно по-малко ласкаво определение: нашият самозван ловец.

Той се страхуваше да се завърне. Празната ловджийска торба и глупавото приключение, завършило с това, че го постави в такова смешно положение, съставляваха наистина неприятна, ужасяваща перспектива. Как щеше да се яви франтът пред своите приятели в Гостоприемната планина? Той не береше голяма грижа за г. Воуан, но как можеше да се укрие от госпожица Воуан, от Кейт, ах, от Кейт! Тук лежеше причината за неговата загриженост, за неговото огорчение.

Не можеше ли да се добере до къщата и да се промъкне до стаята си, без да бъде забелязан? Имаше ли някакви изгледи за успех?

Когато Смиджи поразмисли, убеди се, че няма големи шансове. Гостоприемната планина, като всички други плантаторски жилища в Ямайка, беше подобно на птича клетка открита от всички страни. Извън границите на вероятното трябваше да се счита възможността ловецът да се вмъкне незабелязан.

Смиджи искаше все пак да опита и върху успеха на този опит заложи единствената си надежда. Защо не владееше великата тайна, позната само на ревнивата Юнона — съпругата на Юпитер, — тайната човек да става невидим! Какво не би дал франтът, за да може да наеме само десетина минути картагенския облак.

Подобна мисъл действително занимаваше Смиджиевия ум, защото, като всички англичани от добро семейство, и той бе изучавал древните класици.

Идеята породи в него едно вдъхновение. Щом нямаше възможност да използува Юнониния облак, защо да не се прикрие под булото на нощта. Когато се стъмни, той можеше да влезе и да се добере до стаята си неусетно, избягвайки неприятната среща, от която се страхуваше толкова.