Знаеш, че ти дадох всичко още тогава, когато можех да се считам за господарка, и…

— Спри, миличка, не ме наскърбявай с подобни слова. Ти беше законна собственица на имота и трябва да си останеш такава. Дори и да не бяхме се превърнали в задружни собственици, пак никога не бих помислил да ти отнема бащинията. Следователно си съгласна да подарим гази земя на Кюбина, нали?

Нежно повторение на сладката прегръдка изрази единодушието на двамата да се дари Кюбина с исканата нива. Хърбърт подхвана отново да чете.

— Господи — промълви той, когато свърши, — каква необикновена история! Капитанът на кораба на робите, който доведе брата на Йола в Ямайка, се върнал пак на африканския бряг. Какво жестоко възмездие!

— Какво, скъпи Хърбърт?

— Изяли го!

— О, милостиви боже!

— Колкото потресно и ужасно да е, това е самата истина, инак Кюбина не би го писал. Слушай какво съобщава:

„Джоулър, така се казваше капитанът на кораба на робите, се яви лично пред стария Фулах-Фута, за да търси нов товар роби. Кралят, вече уведомен за предателството му спрямо Сингюз, веднага заповяда да го хванат и без съд или друга формалност да го нарежат на парчета. След това той бе сготвен и изяден на голямото народно празненство, което се състоя по случай чествуването на сватбата ми с принцеса Йола. Crambo! Сцената беше мъчителна и човек би могъл да изпита състрадание към нещастника, ако беше честен моряк, а не търговец на човешко месо. При това размишление аз се въздържах от всякаква намеса в негова полза. Всъщност моят фулахски дядо беше така разярен, че едва ли бих успял да спася клетника от съдба, която в края на краищата той заслужава напълно и която би изпълнила без съмнение с радост и задоволство горките му жертви, които той е пренесъл през Атлантика.“

— Добре — рече Кейт замислено, — че Кюбина е решил да напусне една страна, където, страхувам се, подобни зрелища са твърде обичайни. Ще бъда толкова щастлива да ги видя и двамата още веднъж в нашия мил, красив остров. И ти, Хърбърт, ще се радваш на завръщането им, сигурна съм.

— Разбира се. Ах, Кейт, помисляла ли си колко много сме задължени и на двамата!

— Често, Хърбърт. Често. И ако не вярвах сляпо в съдбата, бих си въобразила, че без тях.

— Детинщини, Кейт — прекъсна закачливо младият съпруг Кейтините слова. — Това са креолски суеверия. Няма никаква съдба. Не тя ръководеше сърцето ми, за да го накара да приеме, че ти си най- красивото създание на света, а то направи своя избор, защото ти си действително такава. Бъди великодушна към Кюбина и Йола. Признай открито, любима моя, че ако не бяха те, ти щеше да станеш може би госпожа Смиджи, а аз… аз…

— О, Хърбърт, не говори за миналото. Да го погребем в забрава, щом настоящето ни предлага всичко, за каквото сме копнели.

— Съгласен съм! Но, миличка, да не забравяме признателността, която дължим на Кюбина и на тъмнокожата му невеста. И за да им го докажем, предлагам да им поднесем нещо повече от къс земя. Нека на него им построим и жилище, та когато се върнат, да намерят покрив, под който да се подслонят.

— О, то ще бъде приятна изненада за тях!

— Тогава да го сторим. Какво прелестно утро! Не намираш ли, Кейт?

При този въпрос Хърбърт погледна навън през жалузите.

Нямаше нищо изключително в утрото — поне за Ямайка, ала Кейт виждаше през Хърбъртовите очи и точно сега в погледа на двамата всичко беше в розов цвят.

— Наистина прелестна утрин — съгласи се младата жена и погледна въпросително съпруга си.

— Какво би казала тогава, ако се поразходим малко пеш?

— Ще бъда очарована, Хърбърт. Къде възнамеряваш да отидем?

— Отгатни!

— Не, ти трябва да ми кажеш.

— Забравяш, че според креолските обичаи нашият меден месец, трябва да продължи цяла година. Докато той трае, ти ще заповядваш, сладка Кейт. Къде желаеш най-много да отидем?

— Нямам предпочитания, Хърбърт. Навсякъде. С тебе навред е за мене хубаво. Реши ти.

— Добре, мила. Щом предоставяш на мене, аз предлагам да се изкачим на Дяволската канара. От върха може да се огледа и парчето земя, което възнамеряваме да подарим на нашия брат Кюбина. Докато сме горе, можем да изберем и място за жилището. Ще ти бъде ли приятно да отидем там?

— Скъпи Хърбърт — отговори младата съпруга, обвивайки ръцете си около тези на, съпруга си и гледайки го нежно в очите, — и аз си помислих за същото място.

— Защо за него? Кажи ми!

— Засрами се, Хърбърт. Нима трябва да ти го повтарям. Мисля, че ти го казах по-рано.

— Повтори ми го още веднъж. Приятно ми е да те слушам да ми говориш за оня час:

— Час! Едва ли минутка бе то, и все пак минутка толкова ценна, колкото целият ми живот! Една минутка, в която открих, че говорът на очите ти е по-истинен от този На езика ти. Ако не беше тази мисъл, Хърбърт, можех действително да се поддам на отчаянието. Споменът за този сладък миг ме придружаваше и крепеше при изпитанията. Въпреки всичко продължих да се надявам.

— И аз също, Кейт. Този спомен е толкова свиден за мене, колкото и за тебе. Нека отидем на поклонение на това свято място.

Един час по-късно двамата стояха на Дяволската канара, на онова място, което беше свято за сърцата им.

Хърбърт изглежда забрави за какво се изкачиха горе. Не помена и дума за Кюбина, ни за мястото на жилището му. Не каза ни слово за Щастливата долина и неприятните спомени, които тя беше в състояние да събуди. Забравено беше сякаш цялото минало с изключение на една сладка сцена, в която бяха съсредоточени мислите и речите на двамата.

— И ти ме обичаше тогава? — запита той само за да изпита насладата на утвърдителния отговор. — Обичаше ли ме тогава?

— О, Хърбърт, как можех да не те обичам? Очите ти бяха толкова прекрасни тогава.

— Какво! Нима сега не са?

— Колко е жестоко да ми поставяш подобен въпрос! Ах, сега те са далеч по-прекрасни! Тогава ги гледах само с очакване, сега се взирам в тях със съзнанието за собственост.

Последните думи бяха напълно уместни, не съдържаха нищо пресилено и изразяваха взаимното чувство, което свързваше Хърбърт Воуан с неговата братовчедка — съпруга.

Когато техните ръце се преплетоха и младите им сърца се притиснаха едно до друго, двамата забравиха за мароните и за всички изживени тревоги и повярваха, че дори и на този нещастен свят може да съществува щастие.

,

Информация за текста

© 1862 Майн Рид

© 1980 Светослав Колев, превод от английски

Thomas Mayne Reid

The Maroon, 1862

Сканиране и разпознаване: Борис Борисов, 2008

Редакция: Kazak_koka, Борис Борисов, 2008

Издание:

Майн Рид. Ямайски марони

Вы читаете Ямайски марони
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату