първостепенна важност.

Всъщност предположението, че изродът е видял факлите или че по друг някакъв начин е научил за проникването на външни хора в самотното му владение, беше може би неоснователно. В такъв случай той непременно щеше да се върне. Присъствието на пленницата беше основателен повод той да се прибере, и то не след дълго.

За да бъде сигурен в залавянето, капитанът на мароните сам изготви плана на засадата. Куокоу и хората му бяха поставени под голямото дърво, където обикновено магьосникът връзваше лодката си. Неколцина от мароните бяха настанени но клоните на дървото, за да скочат на раменете на коромантиеца, щом той пристигне с члуна.

Ладията щеше да се върне в подножието на стълбата от клони, след като капитанът и двамата му спътника я използуват, за да излязат от Дупката на призраците. Всичко се изпълни, както бе начертано.

Преди да остави лодката, Кюбина се погрижи да я нагласи точно в същото положение, в което я бе оставил Чакра, та да не може магьосникът да се усъмни, че тя е била използуване в негово отсъствие.

Мароните бяха въоръжени с пушки, готови за стрелба. Каквито и престъпления да тегнеха върху укриващия се магьосник, мароните не бяха властни да се произнесат по неговата вина, поне не дотолкова, че да имат право да го лишат от живот. Макар и да се ползуваха със значителна свобода, волните горяни бяха длъжни да спазват закона. Пък и нямаше опасност, че злодеят ще се изплъзне от наказанието, което му се полагаше. Мароните знаеха, че пленяването на Чакра ще доведе до неговото смъртно наказание.

Кюбиновите юнаци имаха и друго основание да бъдат внимателни с оръжието си. Бе напълно възможно коромантиецът да не се върне сам. Те знаеха, че той е заедно с други престъпници — Адам и шайката му отчаяни разбойници. Тези съучастници можеха да дойдат заедно с магьосника. В този случай мирният план за залавянето им можеше да се превърне в кръвопролитна схватка.

Не бе необходимо всички марони да бдят. Половината от малката чета остана на пост, а другите се оттеглиха на почивка.

Лейтенантът бе измежду онези, на които бе позволено да отдъхнат, защото от два дни и две нощи той почти не бе затварял очи.

Куокоу се отдаде бързо на бога на сънищата и потъна в дълбока дрямка. Той захърка толкова звучно, че ако не беше заглушителния грохот на реката, която се спускаше през клисурата, огромните му ноздри биха издали присъствието му на Чакра, преди магьосникът да стъпи в ладията.

За щастие тътенът на водопада беше по-силен от носната музика на Куокоу и другите марони оставиха своя лейтенант да продължава да хърка.

Мароните оставиха Куокоу да хърка и да спи, докато се съмна. До този час Чакра не се вести никакъв, но точно когато румената зора почна да обгаря върховете на горските дървета, на ръба на стената, непосредствено над стълбата от храсти, се показа една черна фигура.

Едва тя се мярна, и ето изскочи още една сянка, а сетне зад двете първи се появи и трета и четвърта фигура.

Четирите силуета се спряха на горния край на пропастта. Трудно бе да се каже дали разговарят нещо. Навярно разговаряха, но гласовете им не можеха да се чуят поради бученето на бързоструйната река.

Сега човекът, който се показа пръв, почна да се спуска по канарата, следван от останалите, явно в същия ред, в който се явиха на върха.

Сингюз бе вече разтърсил Куокоу от съня му. Другите спящи бяха също разбудени и всички стиснаха здраво пушките си, щом видяха врага.

При все че вече се бе развиделило, ни една от четирите фигури, които се открояваха на стената на канарата, не можеше да бъде разпозната. Тъмната скала и храстите не позволяваха да се видят лицата им. Четворката не можа да бъде разпозната и когато стигна до основата на стълбата, защото и там клоните закриваха новодошлите.

Едва след като двата силуета, които вървяха начело, влязоха в лодката и тя се плъзна по откритата водна повърхност, Куокоу ги позна.

— Чакра — прошепна той на Сингюз. — Други, да пуквам, ако очи не лъжат мене, е твой стари познат — чифликчия.

Тази забележка беше излишна за фулаха; той вече беше познал добре известните черти на човека, който му бе причинил толкова страдания.

Споменът за всички претърпени злини нахлу внезапно в сърцето на Сингюз. Жажда за отмъщение — остра, неудържима — завладя духа му.

С див вик и преди Куокоу да успее да го спре, той вдигна оръжието си и гръмна.

Младият африканец беше стрелец с безпогрешен прицел и ако не беше вдигнатата ръка на Куокоу, която наруши точността на неговата смъртоносна цев, часовете на Джейкъб Джесурън щяха да бъдат преброени.

Но въпреки това те пак се оказаха преброени. Независимо от намесата на Куокоу, напук на случайността, която отправи куршума далече от прицела, съдбата беше решила да вземе своята жертва.

Никой от седящите в лодката не изглеждаше засегнат, ала когато се разнесе димът, се видя, че изстрелът не бе останал без последствие. Ръцете на магьосника бяха празни. Куршумът бе улучил греблото и го бе изтръгнал; то сега плаваше на повърхността на водата и се носеше устремно към ждрелото.

Остър рев изскочи от устата на коромантиеца. Той единствен схвана опасността, на която произшествието го излагаше. Той единствен знаеше въртопа, който застрашаваше да ги повлече двамата — него и спътника му.

Той мигновено коленичи, спусна ръцете си от двете страни на ладията, прилепи тялото си до планшира и почна да гребе с широките си длани. Неговата цел беше да не позволи на члуна да отиде към средата на течението.

Необикновената борба продължи няколко минути — лодката се задържа на място, без да се движи ни нагоре, ни надолу.

Мароните наблюдаваха зрелището с няма изненада и вероятно биха продължили да зяпат, ако двамата човеци, които бяха останали в подножието на стълбата, тласкани навярно от любопитство, не се показаха на брега на вира и по този начин позволиха да се различат лицата им. В същия миг един от мароните, който имаше да урежда стари сметки с тях, ги позна.

— Испански лешояди! — изрева Куокоу, смаян от вида на бившите си пленници. — Те са бягали от наша охрана. Огън по тях, момчета! Не оставяйте тях да бягат повторно!

Гръмовният глас на лейтенанта на мароните, който надделя над всички други шумове, стресна двамата ловци на негри и ги накара да почувствуват опасността, на която бяха изложени. Подобно на двойка песоглавци те почнаха да се катерят нагоре по стената.

Много късно! Преди да достигнат и една трета от пътя до върха, половин дузина спусъци бяха натиснати и труповете на кубинците паднаха непосредствено един след друг във водата с шумен плясък.

През същото време Чакра продължаваше да води в лодката своята борба на живот и смърт: той ту смогваше да превъзмогне течението, ту потокът вземаше превес.

Мароните не бяха в състояние да се произнесат кой ще излезе победител в този необикновен двубой. Те зареждаха пушките си и оставиха магьосника необезпокояван да се бори с водната стихия.

Те не можеха и да желаят сцената да завърши бързо. Никой отмъстител не би могъл да измисли за жертвата си по-ужасно положение от онова, в което се намираха в този миг коромантиецът и съучастникът му.

Подтикван от инстинкта за самозапазване, негърът все още хранеше надежда за спасение, ала чифликчията, който бе станал вече жертва на отчаянието, имаше такъв изплашен вид, че можеше да накара и смъртния си враг да се въздържи от намеса.

Трудно беше да се определи дали устремът на течението или дългите мускулести ръце на Чакра ще надделеят. Известно време силите изглеждаха уравновесени. Но силата на човека се изтощаваше, а тази на природната стихия оставаше непроменена. На края водата щеше да вземе връх. Магьосникът изглежда