пресни конски дири, водещи от колибата към пътя за Контентовото стопанство. Отпечатъците бяха толкова ясни, че личаха отдалече. Там, където черният прислужник бе подкарал коня в галоп, тревата покрай пътя бе стъпкана. Убийците видяха следите, без да става нужда да се връщат на пътя. Те бяха доволни, че слугата се е махнал. Оставаше само да се провери дали самотният пътник е вътре в бордея. Двамата ловци на негри долазиха предпазливо до стената и прилепиха око към незамазаните пролуки. Отначало тъмнината в колибата не позволи на хищниците Да различат никакъв определен предмет. Сетне очите им свикнаха с мрака и те зърнаха бамбуковия одър и ъгъла и очертанията на човек, изпънат на леглото. Една тъмна дреха закриваше лицето и трупа, а краката, обути в ботуши с шпори, стърчаха извън завивката и сочеха, че жертвата, която трябваше да бъде убита, е обтегналият се на нара мъж.

Той изглеждаше потънал в дълбок сън — никакво движение, дори и гърдите му не се повдигаха от дишането.

Недалече от одъра бе захвърлена на земята шапката му и чифт пищови с калъфите си, сякаш конникът ги бе откачил от колана и ги бе запокитил на пода, преди да легне да спи. Но дори и да беше буден, докато той смогне да се добере до оръжието си, нападателите щяха да скочат върху му.

Кръвниците се спогледаха многозначително. Съдбата благоприятствуваше помислите им. Тласкани от еднакъв свиреп подтик, двамата в един и същи миг рипнаха на нозе, изтеглиха ножове и се втурнаха в колибата.

— Matalo! Matalo!72 — извикаха злодеите задружно, насърчавайки се взаимно, и забиха своите ками в тялото на несъпротивляващия се пътник през покриващата го дреха. Те на няколко пъти промушиха своята жертва.

Убедени, че са завършили кръвожадното си дело, убийците понечиха да излязат навън — навярно заради дисагите. Ала ги смути чудноватата отпуснатост на убития. Докато нанасяха ударите, които те считаха за смъртоносни, в своята напрегната възбуда те не забелязаха нищо необикновено. Сега, когато престъплението бе извършено и те бяха в състояние да разсъждават трезво, обхвана ги внезапна изненада, че нещастникът не направи никакво движение, не помръдна, не извика. Може би още с първия удар те бяха улучили сърцето, с това убеждение беше поне Андрес, които бе нанесъл удара. Но дори и в подобен случай не настъпваше моментална смърт — ловците на хора го знаеха добре. И защо по острието на Андресовото и Мануеловото мачете нямаше кръв?

Невероятно! Нима наметалото или дрехите на убития я бяха изтрили? Те можеха да я избършат частично, но не напълно. Ножовете бяха влажни, без да са окървавени — едва ли се забелязваше тук-там някоя червена капчица.

— Чудно нещо — потръпна Мануел. — Сякаш не съм на себе си… — Vaya, вдигни завивката да погледнем!

Андрес се приближи до одъра й отметна дрехата от лицето на смъртника.

При движението ръката му докосна студената кожа и погледът му падна върху безжизнения образ на вкочанясалия труп, чиито изцъклени очи сочеха, че светлината отдавна е изгаснала в тях.

Убиецът не посмя да надникне повторно. С вик на ужас той отпусна наметалото и се хвърли към вратата, следван от своя еднакво изплашен съучастник.

След миг престъпниците щяха да изскочат навън и да се понесат по обратния път, без и да помислят за конските дисаги, но точно когато Андрес достигна прага, неочаквано видение го накара да се стъписа, та идващият подире му другар се блъсна силно в гърба му.

Трима души, застанали в триъгълник на пет-шест крачки от изхода, внезапно пресякоха пътя му. Всеки от тях държеше пушка в такова положение, че тъмните дула бяха насочени направо към злодея.

Тримата мъже имаха различен цвят на кожата: бял, жълт и черен. Ловецът на негри и неговият побратим ги познаваха — Хърбърт Воуан, капитанът на мароните Кюбина и неговият лейтенант Куокоу.

Негърът, макар и навярно най-нисък по чин, заговори пръв.

— Стой, не мърдай! — закани се той и зашари нагоре-надолу с мускета си, прицелен в първия ловец на роби. Не мърдай, ти испански лешояд! Нито фут извън врата, докато не виждаме какво сте вършили вътре. Ако шавнеш, цяла унция олово ще дупчи кожа ваша. Кротувай!

— Предайте се! — подкани Кюбина с твърд, заповеднически глас и заплашително движение, които, ако и да не бяха така внушителни като тези на Куокоу, бяха не по-малко красноречиви. — Пуснете ножовете си и се предайте веднага! Съпротивата ще ви коства живота!

— Хайде, испански приятели — намеси се и Хърбърт. — Знаем се, нали? Съветвам ви да изпълните заповедта. Ако сте невинни, обещавам ви, че нищо зло не ще ви се случи… Аха, пазете петите си! — продължи той рязко, когато забеляза, че испанците се оглеждат през рамо, сякаш възнамеряват да побягнат през задната страна на колибата. — Не правете и опит да ни се изплъзнете. Ще ви пипнем, колкото и бързоноги да сте. Пушката ми има две цеви и всяка една е годна да улучи по една птица. Щом покажете гърбовете си, ще ги насоля, както им се полага, обещавам ви.

— Caray! — изсъска по-възрастният от ловците на хора. — Какво искате от нас?

— Ай — присъедини се вторият престъпник с тон на невинен упрек, — какво сме сторили, за да вдигате такава врява.

— Какво търсехте вътре? — рече капитанът на мароните. — Ето кое желаем да знаем и сме решили да го узнаем.

— Няма нищо за узнаване — отвърна Андрес с престорена чистосърдечност. — Поне нищо особено. Отивахме за Савана — аз и другарят ми тук…

— Стига брътвеж — изкрещя Куокоу, който изгуби търпение и доближи дулото на мускета си до ребрата на единия от испанците. — Чувате ли капитан да каже на вас да оставите шишове ваши и да предавате вас. Веднага да пускате тях, инак сегичка ще запушвам уста ваша.

Под въздействието на заканата Андрес пусна с неохота своето мачете на земята. Неговият по-възрастен и старши събрат последва примера му.

— Сега, гълъбчета — продължи черният лейтенант, без да сваля огромната си пушка от гърдите на испанеца, — ако не искате да отваряте на нас излишна работа, ще кротувате, докато не връзваме вас. Бързо на земя и да не мърдате, докато приготвя въже и колци.

Ловците на хора разбраха отлично заповедта и виждайки, че всяка съпротива е безсмислена, седнаха на земята, точно на местата, където бяха застанали. Куокоу прибра двете саби и ги постави на недостъпно за досегашните им собственици разстояние. Сетне повери тежкия си мускет на Кюбина, който заедно с Хърбърт остана да пази пленниците. Негърът се насочи към близките дървета и скоро се върна, като влачеше след себе си дълго пълзящо растение, прилично на въже, а в ръка носеше няколко пръта, дълги по три фута приблизително. Той извърши приготовленията за поразително кратко време, сякаш прескочи до намиращ се в съседство склад. Междувременно Кюбина и Хърбърт продължаваха да държат пушките си насочени към двамата ловци на негри, защото бе очевидно, че злодеите желаеха да се измъкнат, и тъй като нощта се бе вече спуснала, навярно щяха да се опитат да побягнат в тъмнината при първия удобен случай.

Тяхната охрана бе решила да не им дава подобна възможност, защото, при все че Хърбърт и Кюбина не виждаха какво има в колибата и не знаеха що за гледка ги очаква, имаха основание да предполагат, че нехранимайковците са подготвяли или са извършили някакво злодеяние. По пътя преследвачите бяха срещнали пътници, които им разказаха подробности върху тайнственото движение и начина на пътуване на негодниците.

Вързаният за дървото кон, оседлан и стегнат за път, бе едно от най-тревожните обстоятелства. На тримата другари не бе известно чие е животното, ала щом го зърнаха, сърцата им се свиха от предчувствие, че пристигат много късно.

Припряността, с която испанците гледаха да се измъкнат от хижата, когато спасителите ги пресрещнаха на изхода, не бе добро знамение. Сега Хърбърт и двамата марони очакваха да намерят в колибата човешки труп, може би повече от един, защото не виждаха никъде и слугата Плуто.

Куокоу, свикнал да борави с всякакъв вид въжета, особено разнообразните жилави стебла, с които са преплетени ямайските лесове, чевръсто завърза испанците китка за китка и глезен за глезен така стегнато,