Но той забеляза сянката на пода, която заедно с внезапния мрак в колибата му подсказа, че вън има някой, който се кани да влезе.

Би могло да се предположи, че в този миг кустосът би се зарадвал на посещението на кое да е живо същество, дошло да облекчи мъчителната самота, която го потискаше. Навярно присъствието на живо създание щеше да му донесе утеха, но в падналата на пода сянка болникът различи или си въобрази, че вижда очертанията на човек, който трябваше отдавна да е мъртъв: силуета на магьосника Чакра.

Сянката, се открояваше ясно. Колибата бе обърната на запад. Пред вратата нямаше дървета и нищо не препречваше лъчите на залязващото слънце, от чиято руменина аленееше полето. Очертаваше се само силуетът на зловещия натрапник Чакра. Виждаше се само горната половина на тялото — главата, раменете и ръцете. Сянката на главата имаше исполински размери, устата бе отворена и разкриваше огромни зъби, над раменете се подаваше отвратителна гърбица, ръцете висяха дълги и подобни на маймунски. Положително това бе сянката на Чакра или въплъщение на неговия дух, толкова често виждан напоследък.

Вцепенен от ужас, плантаторът не бе в състояние ни да говори, ни да мисли. Неговата агония не стана по-мъчителна, когато вместо сянката сам магьосникът с цялата си чудовищна уродливост се яви на вратата и без да се бави, направи крачка напред.

Лофтъс Воуан не можеше повече да се съмнява в самоличността на човека, който се вмъкна неканен в този лош час. Безредните му мисли и страданието бързо замъгляваха погледа на болника, ала все пак той достатъчно ясно прозря, че видението не е плод на въображение, не е безплътен дух, а живо създание, толкова зло, колкото най-злите изчадия на ада.

Кустосът престана да вярва в съществованието на Чакровия призрак и да се плаши от него. Той се убеди, че магьосникът не е мъртъв и че живият изрод бе много по-страшен.

Викът, който се изтръгна от устата на Лофтъс Воуан, издаде краен ужас. Нещастникът направи усилие да стане на нозе, сякаш имаше намерение да бяга, но сломен от немощ и подчинявайки се донякъде на едно заканително движение на коромантиеца, сочещо, че пътят за отстъпление е отсечен, той се отпусна на одъра, парализиран от отчаяние.

— Ха — изръмжа Чакра и застана между умиращия и вратата. — Няма смисъл да се мъчиш да бягаш. Няма смисъл. Дори да се махнеш оттук, не ще отиваш надалеч. Преди да минаваш сто ярда, ще се строполиш на път като новородено теле. Няма смисъл, стари глупако. Въф.

Нов вик бе единственият отговор на безпомощния болник.

— Ха-ха! — разкикоти се сатанински коромантиецът показвайки своите зъби като на акула. — Ха-ха! Викай, кусусе Ван! Ако щеш, одирай гърло. Чакра казва няма полза. Смърт виси над тебе. Тя вътре в твои жили. Точно кога слънце престава да свети на тоя под, ти ще отиваш на оня свят при твои братя съдии. Ти недобър бял, ти не по-добър от черни. Те заминаха преди тебе. И двама загинаха от смъртно заклинание. Чакра прати и на тебе заклинание, ама тебе остави накрай, защото ти велик кусус. Тебе Чакра запази за най-голяма жертва накрай. Така харесва повече на дявол.

— Милост! Милост — изхлипа умиращият.

— Ха-ха — разлюти се негърът. — Защо викаш милост? Ти имаше ли милост, кога окова стари магьосник във вериги за зелено дърво? Тогава ти нямаше милост, сега пък Чакра не ще прави милост на тебе. Ти трябва да умираш!

— О, Чакра, добри ми Чакра — замоли се пламенно кустосът, изправяйки се на леглото и кършейки ръце, — спаси ме, спаси живота ми. Ще ти дам, каквото поискаш — свобода, пари…

— Ха-ха — прекъсна го магьосникът с тържествуваща наслада. — Ще даваш ти на Чакра свобода! Ще даваш? Ти даде вече свобода на мене. Пари не интересуват Чакра. Чакра не се интересува за пари повече, отколкото за кокосова черупка. У Чакра много пари. Чакра получава, каквото иска, с любовно и със смъртно заклинание. Въф! Ти имаш само едно нещо, което интересува Чакра. Ти не можеш да даваш него на мене. Чакра ще взема него, без да го даваш ти.

— Какво? — прошепна несъзнателно плантаторът и впи в лицето на негъра поглед, изпълнен с ужас.

— Малка Куошеба — изкрещя високо извергът със зловещо изражение. — Малка Куошеба — повтори той, сякаш искаше да се порадва още веднъж на потресното въздействие на своята закана. — Дъщеря на квартеронка. Това честно, кусусе — продължи звярът с насмешка. — Ти получи майка, след като нея първо взе марон. Знайш, че така беше, нали? Сега ред на Чакра. Ти вече умираш и ще идва ред на Чакра да вземе дъщеря. Ха-ха! Въф!… — възкликна внезапно чудовището с променен глас и се наведе над отпусналия се на нара кустос. — Въф! Май че господар умря!

Плантаторът бе наистина мъртъв. Когато чу безчовечната закана, която придружи името „малка Куошеба“, от гърдите му се откърти див вик. Последното издихание на живота му! С него той се отпусна на бамбуковия одър, затулвайки лицето си машинално с връхната дреха, сякаш да се запази от смразяващата гледка. Докато магьосникът се любуваше на страданието на своя враг и се стараеше да удължи агонията му, отровата бе довършила своето дело.

Чакра простря дългата си ръка, повдигна наметалото от лицето на смъртника и се вгледа за миг в образа на своя ненавистен враг, сега неподвижен, восъчен и безкръвен.

Сетне, като че изплашен от витаещата смърт, изродът отпусна завивката, изправи се и потайно се измъкна от колибата.

Слънцето потъваше в дълбините на синьото Карибско море и не се виждаше вече. Вечерният здрач отдавна бе залял с мрак долината на Контентовото стопанство. Залезът разстилаше вече пурпурна мантия над върха на хълма, където се издигаше колибата. Хвърляните от големите дървета на гората сенки постепенно се сляха с дрезгавината на приближаващата се нощ и очертанията на хижата — сега смъртен дом — почнаха неусетно да се топят във вечерната тъмнина.

В изоставеното жилище, заето единствено от покойника, цареше тържествена, дълбока тишина — тишината на смъртта.

Отвън се носеха подходящи за мрачната картина шумове — злокобното „уху“ на ушатата сова, настанила се в окрайнините на леса, и плачливият вик на ямайския козодой, литнал на лов за насекоми в тъмното небе.

Едно-единствено изключение внасяше малко ведрина в тъжните звуци. По-бодро подрънкваше юздата на завързания за едно дърво кон, а резките неспокойни удари на копитото издаваха нетърпението на животното, нападнато от комари, които ставаха все по-досадни със спускащия се мрак.

Трупът на Лофтъс Воуан лежеше на бамбуковия одър, както го бе оставил Чакра. Не се яви ничия ръка да подложи по-мека възглавка под клюмналата глава; не се намериха милостиви пръсти да склопят клепачите на тези очи, които гледаха, без да виждат — тези изцъклени, безжизнени очни ябълки в хлътналите орбити.

Слугата, отишъл да търси помощ, още не бе се върнал и щеше да закъснее.

Невъзможно бе той да пристигне обратно, преди да изтече час. Контентовата плантация отстоеше на по-малко от миля, ала за да се добере човек до нея, се изискваше време като за извървяването на пет мили. Наклонът на стръмнината, която се спускаше към долината, имаше най-малко петдесет градуса. Немислимо бе да се бърза надолу или нагоре, дори по най-спешна работа. Черният ездач не би изложил на опасност кокалите си, за да спаси живота на своя господар.

Докато се върне прислужникът, щеше да мине цял час. Досега бяха отлетели само двайсетина минути и оставаха още четиридесет. Но дори и през това кратко време не бе съдено на тялото на кустоса Воуан да лежи в покой. Нямаше и двайсет минути, откак магьосникът напусна хижата, и се явиха други натрапници да осквернят трупа със свирепо насилие, предназначено да го стресне в смъртната му дрямка. Ако коромантиецът, когато излезе от колибата беше тръгнал назад по шосето за Монтего Бей — а той възнамеряваше да се придвижи в тази посока, — щеше да срещне двама странни пътника. За него те едва ли щяха да изглеждат необикновени, защото ги познаваше, но случайният минувач не би могъл да не се изненада от тяхната поява. Магьосникът обаче нямаше навик да използува шосетата и до тях прибягваше само в краен случай. Верен на своите навици, Чакра — веднага щом напусна двора на негърската колиба —