Висок едър як широкоплещест мъжага с кожени дрехи и зализана коса внимателно огледа и ослуша цялото сечение на коридора, за да се увери че няма опасност, след което пристъпи през съборената бронирана тенекия. Крачка напред, още една, и още една. Спирка и ново предпазливо оглеждане на околността.

В дясната си ръка здравенякът стискаше продълговата златиста картонена кутия с непрозрачен капак.

Забравено разтворено куфарче лежеше на пода малко по-надолу; плакат на пееща разголена красавица бе извит под ъгъл върху наклонена купчина с други плакати и картички, разтлани по пода; до тях имаше препаска и окачени на нея плакати, събрани на свитъци. Мъжагата застина за няколко секунди и продължи по коридора.

Откакто Емил и Ана бяха напуснали шестоъгълното сечение шарените чудесии по наклонените стени и по тавана бързо избледняваха, и преди широкоплещестият да бе направил още няколко уверени разкрача навътре стените съвсем престанаха да пръскат цветни лъчи и избеляха; след това плавно, от бели светещи платна, те добиха свойствата на вълшебни избирателни огледала. Подът продължаваше да отразява всичко, но така, все едно че той е единственото огледало; таванът също действаше като единствено огледало, но си бе харесал образите само на мъжагата и на откъртената врата. Върху наклонените стени на тунела, със сечение на пчелна клетка, пък се появи изглед на вещите, останали от амбулантните търговци, но мощният мъж, нахлул с взлом, и разбитата от него врата бяха призрачно прозрачни за тях.

Мъжът пак застина за миг, след което рязко се извъртя назад и пое към дъното на коридора. Сграбчи с хватките си дръжката на лявата врата и я задърпа с все сила; тя обаче не бе в настроение да се отваря и, като следствие, ритниците и юмруците върху тялото й произведоха единствено звън. Вратата се обиди от побоя, прибра дръжката си и повърхността й се преобрази от абсолютно черна грапава, в абсолютно отразяваща за куфара с плакатите, и напълно прозрачна за тялото на здравеняка и кутията му.

Мъжагата за пореден път замръзна намясто, а после се размрази, направи пирует и тръгна навътре по коридора. Искаше по-добре да огледа куфара с плакатите. Уточни, че мацката върху най-горния от купчината беше на певица с вероятен артистичен псевдоним „Касандра“. Ръката му повдигна — със смущаващо по-голямо усилие, отколкото очакваше че ще е необходимо — шареното платно и отдолу се подаде и друга пееща жена, малко по-прилично облечена от първата, с вероятно име „Битник“.

Нови десетина крачки по коридора, учестени след първите четири.

Вниманието на високия едър мъж сега бе привлечено от насип, издигнат от книги; от сгъваемо столче, разпънато до насипа; и от захвърлено старомодно опърпано палто, пред което някой бе поставил, сякаш на шега, каскет и скиорски очила.

Непознатият се приближи до хълмчето от книги и си хареса две, очевидно целенасочено отделени от другите: нещо за Ада и някакви сто съвета за нещо си. Мъжагата посегна да ги вземе, но ръката му застина на една педя от Стоте съвета и колебливо се дръпна назад. Последва миг размисъл, след който той провеси, по-смело, ръце, за да поеме книгите с двете си хватки. И току да ги вземе — палците му преминаха през цеулулозата като през въздух и докоснаха пръстите, подготвящи се да затворят захвата.

Вратата подло заключи квадратния затвор, с дължина на стената десетина метра, след което бързо прибра своя лост, който благочестивите представители на вида й държаха винаги готов за издърпване, така че езикът да влезе или излезе от дупката, та да може плочата да се завърти или отвърти, входът или изходът да се отвори или затвори, и душите да влязат или излязат.

За жалост до вратата липсваше заместващо дръжката супермодерно биометрично буквено-цифрово ултрасигурно хиперкодово устройство, което съвършено би подхождало за подобен свръхвисокотехнологичен огледално-излъчващ шестоъгълен коридор; даже нямаше и проста клавиатура, която да писука мило, като натискаш копчетата; нямаше светодиоден показвач, по който да светкат нарязани на сегменти цифри… да не говорим за цветно екранче, върху което, с огромни букви, да трепти „Достъпът отказан! Моля, пробвайте си късмета още веднъж!“.

— Няма изход! — проплака Емил и отчаяните му ритници произведоха безпомощен звън.

Едва доловимата, преди малко, усмивка на Ана сега се долавяше по-лесно; но девойката, знам ли защо, не я показваше на Емил, а на стенaтa.

— Разбира се, че има. — каза тя уверено.

Младежът се отпусна на меката червена облицовка. Въобще не му се говореше от силни усещания. Осъзна, че смъртта — или каквото трябваше да стане в този ад, ако няма какво да ядат, пият, дишат и други подобни — не го плаши, когато е до Ана.

— Хайде на четивата, души! — рече господинът.

— Нахал, стой си там! — заповяда младежът със сребърния лазер.

— Момче, не прочете ли четивото върху лазерчето: пазете очите от попадение на пряко лъчение. Може да нараниш някого, включително себе си. Вземи си от мене някоя хубава книжка. „Как работят лазерите“ ще ти хареса.

— Да му видя ли сметката? — решително се поколеба Емил.

— Не бързай. Нека дойде по-близо. — посъветва Ана.

— За момичетата имам „Как да улучим в единайстката най-подходящия съпруг и любовник и да се наслаждаваме най-пълно на удоволствията, които ни предлагат животът, здравето и любовта“; „Любов в пустинята на живота“, „Двама с теб във вечността“ и мн.др. Най-добре да ви оставя сами да си харесате нещо; да не ви развалям удоволствието. Нали, деца?

Момчето и момичето се спогледаха смутено, защото възрастният господин носеше най-полезната стока от всички амбулантни търговци, изпарени по-рано. Емил свали оръжието и погледа си към земята, защото скоро бе изпитал на главата си последицата от това да бъдеш омаян от убедителните очи и благата приказка на алчен търговец.

— Не се притеснявайте. При мен книгите са много евтини; особено когато ги продарявам на любознателни деца.

Новият продавач не се беше бръснал от години и изглеждаше, че естествените извори за боя на брадата и мустаците му са пресъхнали отдавна преди да е спрял да го прави; нямаше куфарче, разтворено пред гърдите си; нямаше и задължителната за добрия амбулантен търговец вратовръзка.

Ушите му подпираха каскетче с козирка; на темето му бе опънат ластик на стар модел скиорски очила с ултравиолетова защита. Костюмът и палтото следваха модата от времето на родителите на Емил като гаджета, а обувките изглеждаха като на кумеца от сватбените им снимки.

На изкривения от годините гръб на кретащия старец лежеше хлабаво завързана, препълнена с книги, мешка от която няколко преливаха и ръбовете им стърчаха отвън.

— Не ти ли прилича на капан? Иска да ни омае по заобиколен начин? — усъмни се Емил.

— Хе-хе, има си и броня за очите, нали? Ще го опази от слънцето, но не и от лазера…

— Деца, ще ми помогнете ли да сваля товара от плещите си? Годинките ми са много. — изпъшка старецът.

Децата се спогледаха и едновременно се отзоваха на молбата.

— Изберете си колкото и които книжки си искате. Питайте, ако имате нещо да питате; аз ще съм на вашите услуги. — рече господинът, извади от някъде походно сгъваемо столче и отпусна старите си отслабнали мускули и изтънели кокали върху него. — Ох, само малко да си почина.

Емил и Ана внимателно обърнаха мешката и разсипаха богатството по пода.

„Да се измъкнеш от лъжливи търговци за шейсет секунди“, „Пътуващите търговци — живи дяволи“, „Да си купиш или да си платиш“…

Адреналинът в кръвта на Емил закипя.

— Клопк-а-а-а!!!

За две бързи мигвания на надписа „Книги“ по наклонените стени на коридора момчето се бе