нещо от бижутера? Като гледам нямаш нищо лъскаво по себе си. Какъв кавалер е тоя бе? Вдигнал незареден лазер и заплашва добър човек, който му предлага изгодно стоката, която му трябва?! Поне да ти го беше преотстъпил; за какво му е на него без батерии?! Остави го! Аз предлагам по-приятни неща от бижута и ще ти ги дам с отстъпка. Даже можеш да ги пробваш на място и ако не ти харесат — връщаш ги, няма проблеми. Ела да си купиш от мен! Най-приятните подаръци на най-изгодните цени!

Неусетно приказливият търговец се добра на пет-шест крачки от девойката и младежа, който искаше така да фра-с-с-с-не тоя негодник, че да го прати там, откъдето се бе появил.

— Добро момиче. Обяснила си му, че не е прилично да сочиш непознати с лазера си, макар и да е без батерии.

— Може ли да видя какви подаръчета предлагате? — заинтересува се Ана и намигна на Емил.

— Може, разбира се, как да не може? Тъкмо като за тебе са! Виждам, че не само си умно, красиво и прелестно, но и възпитано момиче! Ще ти предложа най-приятните подаръци — ти ги заслужаваш. Само 2998 заедно с батериите!

— Бихте ли се приближили, за да си избера?

— Заповядай, прекрасно девойче. Не знам дали си девойче де, но нали така се казва. Хайде, гледай колкото душичката ти иска. Виждаш ли, по стените ги дават същите, но ако обичаш по старомодния начин — няма проблеми. Всичко правя, за да бъде приятно на теб, прекрасно момиче!

По стените, успоредно на движещия се надпис на марката батерии, присветваха изображения на уреди, които приличаха на сребърната лазерна показалка, приведена от Емил към пода. Под образите обаче не се изписваха задължителните данни за областта, в която се вмества дължината на вълната на лъчението, нито пък излизаха съобщения за лъчевата мощност; премигваха само някакви странни инфразвукови честоти.

Амбулантният търговец показа всичките си блестящи златни зъби, и изложи на тепсия пред гърдите на девойката най-приятните си стоки, заедно с няколко вида батерии за тях.

— Миличка, не се притеснявай. Избери си спокойно. Ако си харесаш повече от един, ще ти направя отстъпка. Виждам, хубаво момиче си. Какво стискаш в ръчичката отзад? Паричките ли? Хайде, момиченце, като си харесаш някоя играчка и батерийки ме погледни в очичките и ми кажи коички си си избрала. Не се притеснявай, аз ще те изчакам, миличката ми красавица.

Ако беше звяр, Емил би се нахвърлил върху тоя нахален жив дявол като гладен гепард на антилопа. Но като поотраснал застаряващ юноша, който се бе доверил на привлекателна млада девойка, той само нервно измерваше ли измерваше профила на нахалника, в готовност за светкавично нападение.

— Ти ще купуваш ли, мъжага? Батерийките за лазерчето са 7999, казах ли ти? Ако не съм, сега ти казвам. Родителите ти не са ли те възпитали да не сочиш с лазер към възрастните хора, а? Май не са те учили и че трябва да ги гледаш право в очите, когато говориш с тях; а не да ги оглеждаш от главата до петите като хулиганче! Къде са ти първите седем години?! Момиченце, а ти хареса ли си вече?

Ако беше парен локомотив, Емил щеше да изпусне парата си с максимално налягане по тоя нахален изкукал бърборко.

— Този.

— И теб ли не са те възпитавали? Когато се купува, продавачът се гледат право в зеничките на очичките. Ох-о-о, мн-о-о-го добър избор, моето момиче — последен модел! Най-приятният, с който разполагам в момента! — Моделът запремига на стените, а продавачът запремига с клепачите си от задоволство. — Ако желаеш, мога да донеса още видове? Имам и по-големи размери, и с по-специфични форми, специално за най-изисканите ни клиенти. Ще го изпробваш ли на мяст-о-о-о?

„Най-сетне!“ — ликуваше Емил.

— Н-е-е-е-е в оч-и-и-те б-е-е-е-е-е! Откъде го свихте тоя лаз-е-е-р с бат-е-е-р-р-и-и-и! Гадни-и-и-и-я би-ж-ж-утер-р-р-р ли ви ги даде-е-е!? Ще му дам на него да с-с-с-е-е-е-е-е…

Продавачът на батерии последва продавача на дрънкулки и се превърна в кротко възпитано въздухче.

Емил сърдечно прегърна Ана. Тя отговори на ръцете и гърдите му със същото уважение и увлечение, но се охлади за две секунди и седем десети.

— Да, и аз се радвам… Но трябва да презаредим показалките. Не е изключено да срещнем още натрапници в коридора.

— Мислих си, че…

— Не си прави погрешни изводи. Нямаме време за губене. Новата партида скоро ще е по петите ни.

— Двамата голи мъже, които срещнах пред правоъгълника, който ти нарече „Вход към Ада“, ми натякваха, че новата партида щяла да дойде, та метлите и семките щели да свършат. Нали уж ще докарват нова партида? Ще залеят безкрайното поле пред правоъгълника с печен едър пресен слънчоглед ли? И после, с новата партида метли на онзи голия с хвърчащата, ще разпилеят семките в коридора, за да ни затрупат с нея и да стане нещо с нас… Кой ли знае какво? Не разбирам!?

Миг мълчание.

— По-добре да не знаеш. — каза Ана.

Двете млади същества тъкмо бяха успели да се доберат до дъното на коридора, което представляваше две нощно черни врати с излъскани до блясък златни дръжки; когато Ана изтърси най-малко желаното, от изнежилия се Емилов слух, изречение.

— Ще трябва да се разделим.

— Защо?! — подскочи той. — Не?!

— В ада нищо не се знае. Вратите уж са укрепени с най-здравата сплав на света, а като опънеш дръжката: гледаш, тя ти останала в ръката, а ти политаш назад под действие на собственото си усилие да преминеш напред. Искаш да вярваш, че съединението прави силата, а като се съюзиш с някого, на когото си се доверил, той отвлича силата ти и ставате по-слаби. Тръгваш по коридор, на който пише „Най-краткият път към рая“, а като се излъжеш и походиш по него достатъчно дълго, откриваш, че е най-дългият и разбираш, че този път с този път си пропилял всички възможности да намериш истинския…

— Знаеш, че без теб вече щях да съм… Да му се не види, даже и това не знам!?… Без теб нямаше да имам никаква надежда, че ще узная, ако не беше ти да ми я вдъхнеш като ми кажеш, че ще ми отговориш, когато остане време. Какво ще правя тук без теб, ако ме изоставиш заради две врати и някакви си философии!?

— Ако минем през двата пътя има по-голям шанс поне един от нас да успее… А е вероятно двата пътя да водят до една и съща цел, така че може да се срещнем отново по-надолу.

— Но аз нямам никаква цел… Няма в какво да успявам… Последвах те, само защото с… ти имаше цел. Каквато е твоята цел, такава е и моята. Няма да се разделяме! Точка по въпроса!

Двете лица — отчаяно момчешко и въпросително натъжено момичешко, — излъчващо едва доловима прикрита радост — се гледаха изпитателно, докато…

Шефът слушаше и се ядосваше: „Няма връзка. Опитайте по-късно.“; в тишината долетяха няколко тежки стъпки и скърцане на обувките на нещо, което уверено напредваше по десния, спрямо двамата, изход на коридора.

— Успокой се, никой никого няма да изоставя. По-добре да не приемаме боя и с този. Звучи много… едро.

Ритник, още един ритник, трети ритник, юмрук. — Дясната врата не беше от онези, на които им падали дръжките. — Пестник, пестник, ритник, ритник. —

Мощното тресене издигна хълмче в средата на металната врата. — Ритник, ритник, ритник. — И победената врата дрънна, повалена върху огледалния под; от външната страна бе излъскана като него.

Не се виждаше да има дръжка, с която да се отваря отвън навътре — очевидно входът бе направен за да може, по приличния начин, да се минава само отвътре навън.