провикна чалнатият продавач и с висока скорост отлетя, заедно със сергията си, надясно от черния правоъгълник.

— Защо всички са… толкова голи? — бе първият въпрос на Емил.

— Защото… Ами… Защото между тоя и оня свят не може да се мине с дрехи.

— Оня?! Не се ли намираме на тоя свят?

— На тоя сме, но, от гледна точка на оня, сме в оня.

— Кой е оня свят?

— Твоят. Там, където си роден и са произведени вещите в джобовете ти.

— Значи… Значи съм мъртъв?! — ококори се Емил.

— Не съвсем. Както виждаш, ти не си гол…

— А колко съм мъртъв?

„Ана, трябва да отклониш разговора. Не е време за такива въпроси.“ — заръча шефът.

— Не си мъртъв!

— А защо тогава съм тук? „Момиче като теб… Ти…“ — А ти, защо си тук? Ти мъртва ли си!?

— Ще ти обясня по-късно. — спокойно отговори Ана.

Погледът й бе достатъчно силен, за да убеди младежа да не настоява.

— Онези мъже мъртви ли са?

— Кои? Аха. И те не са мъртви.

— Защо тогава са голи?

— Защото… Защото са безсрамници.

Душа не даде на Емил да пита защо и тя беше гола на първата им среща. Със сигурност не защото е безсрамница!

— Да не би да се играе мач наблизо?

— Мач?… Защо?

— Голият слънчогледаджия… — неопределено проточи Емил, докато разфокусира погледа си; тя зърна, че контурите на черния правоъглник са станали малко по-плътни. — А онзи с метлите познаваш ли го? — продължи момчето.

— Кой? Ще ти обясня всичко по-късно. Сега трябва да тръгваме.

— Къде?

Емил учудено последва посоката, в която сочеха очите й и откри, че води до правоъгълника в безкрайната стена; и той забеляза, че очертанията му изглеждат значително по-дебели отколкото преди малко.

— Това е входът; скоро ще се отвори. Трябва да минем през него.

— Входът към какво?!

— Не се страхувай. Ще разбереш след малко. Сега се дръж здраво за мен.

„Време е. Вратата скоро ще се изчертае.“ — подкани ги и шефът.

— Този правоъгълник ли е входът?

— Да. Вратата към Ада.

Появи се мъничък зародиш на дръжката.

— Ада! Значи, все пак, съм мъртъв!? — изненада се Емил.

— Вярвай ми, за Бога! Не си мъртъв. Тук не е адът, а Ада.

— Каква е разликата?! — опули се, от недоумение, младежът.

— Адът е за мъртви хора, а Ада е за такива като теб. — обясни девойката, и допълни наум — „…и мен…“.

— О, Свещени сметачи!… Сега ми става ясно! Ада — прочутият език за програмиране, който така и не научих, тъй като предпочитах начини за изразяване с по-малко задръжки. Понеже не съм спазвал заповедите за морално обектноориентирано програмиране, ще горя на кладите на Ада!?

В правоъгълника изскочиха плоски наченки на хватката на дръжката.

„Не, не, не! Не толкова бързо! Обясни му, че ад означава реклама!“ — развика се шефът в ухото й. „Знам, знам, знам!“ — помисли си девойката.

— Имай ми доверие. Ада е ад за реклами, не за такива като на…; като теб. — „На английски.“ — „Ад“ значи „реклама“ на английски.

— А, д-а-а-а-а…. — въздъхна Емил.

Разясненията помогнаха на огромния тежък камък да се изтърколи от сърцето на момчето.

— Съкратено от „адвъртайзинг“? — попита той.

— Точно така. Сега нека побързаме, защото дръжката почти се е появила и трябва да я дръпнем, преди да е изчезнала отново.

Двете млади същества прекрачиха прага на „Ада“ с преплетени пръсти.

Емил и Ана не бяха направили и триийсет крачки след зарязаната стока на бижутера, когато в далечината, сред пъстрите светлини на коридора, се подаде друг непознат. В знак на уважение към него стените побеляха отново и по тях се завъртяха огромни надписи „Друсаксел“.

— Хайде на най-хубавите батерии, души. Три суперзарядни за 9909!

Плахо напредващите девойка и младеж забелязаха натрапника и заеха отбранителна позиция.

— Следвай съветите ми и ще го оправим. За начало го хвани на прицел. — прошепна момичето.

— Стой на място! — високо и плътно нареди момчето.

— Младеж, това дето го държиш работи с батерии. Най-евтините са при мен. — не трепна амбулантният търговец и продължи смоуверено да крачи към тях.

— Казах стой!

— Нямаш батерии, малкия. Не си играй на войници, а идвай веднага да купуваш!

— Откъде знае, че нямам батерии. Откъде знае, че имам лазер? — обърна се, шепнешком, към Ана Емил.