— Не ме питай глупости, душа. Купувай дефицитната стока докато можеш! Супервкусен, супередър, на суперцена! Айде, че идва новата партида!

— Ада, най-добре махни силикона и го заговори по обикновения начин. В регистъра пише, че коефициентът му на разбраност е като Еверест, но е склонен да се отказва от големи ползи поради незначителни недостатъци, които са в разрез с възвишените му идеали.

— Добре, добре. Дано регистърът е верен в тая точка… — Ада отново усука вратлето си по посока на Емил, който проверяваше какво е чувството да решиш купчина топъл едър печен пресен слънчоглед с двете си разтворени сръчни програмистки длани, докато гол мургав чичко по колан и кесия повтаря с вариации. — Топъл едър! Първо се опитва! Айде на баластрата! Душа, евтино го давам!

На момчето бързо му омръзна да рови в черните зърна и, за разнообразие, хвърли поглед наляво от правоъгълника. И какво видя?! Видима възраст: като неговата. Ръст: над средния, но не и щъркелов. Размери: идеални. Съотношения: като по поръчка. Коси: като от коприна. Ръце: като правени от велик майстор ваятел. Лице: като на богиня. Очи: поглед, който убива. Бедра… за тях няма думи. И… и вече го няма тоя силикон!

Майчице, тя е невероятна!

Младежът разпиля слънчогледовите семена, останали от сресването на купчината, закрачи към лявата страна на правоъгълника и, със зяпнали уста, се вкамени, захласнат в мнимата продавачка.

— Така по-добре ли е?! — закачливо подхвърли красавицата.

— Поч…т-и-и… Ако беше облечена, в тези обстоятелства би била съвършена. Знам, сигурно звучи странно, но не ми е до нудизъм точно тук и сега. Имам нужда някой първо да ме осветли за някои по-странни неща… Както се казва — първо работата… Не бих те притеснявал, ако онзи чичко беше с всичкия си…

— Ти се казваше?… — „Емил“ — прошепна на хубавицата шефът й, защото бе забравил, че тя знаеше името на младежа. Ада съвсем не беше вчерашна и желаеше да спести поне една странност от слуха на странника.

— Емил.

— А аз съм… Ана. Приятно ми е.

— И на мен…

— Ще си сложа дрехи, но моля те да се обърнеш, защото се срамувам.

— Щом искаш… — Емил се обърна.

— Казах ти, че шта излъже! Купувай от мене! Евтино го давам!

— Готово.

С дрехи мацката оставаше толкова готина, колкото и без. Даже стана по-готина, ако светналите очички на Емил означаваха това.

— Ще ми обясниш ли къде се намираме?

— Може ли първо да… да… Ами… Може ли да… да докосна това в джоба ти?… — девойката се изчерви и погледна към земята, която беше с един оттенък по светла от сивото на безкрайната стена на която бе начертан правоъгълникът, отдясно на който висеше табелата със странния надпис, пред който стърчеше мургавият чичка, който напяваше.

— Е-е-е-е-дрички! На суперцени!

— Разбира се. Да го извадя ли? — попита младежът.

— Ами… Ако… ако… Много ще се рад… ако… Ако искаш… Ако искаш го извади. — още по-доматено красива стана Ана.

— Не се притеснявай де. Ще го извадя, какво толкова. Само един…

Емил промуши с мъка дланта си в тесния десен джоб на изхабените, от носене, дънки и, след като добре опипа съдържащото се в него, измъкна любимия си електронен часовник: с хронометър, аларма, антишок, антиужас, мултифукционален, супермодерен, най-новата хипердума на китайската Силициева низина, т.е. „Ксин Джя 661“.

Както често се случваше с ултракачествените часовници, учили в един клас с този, още в ранна детска възраст едната от верижките му се бе откачила. Оттогава супермодерното електронно чудо на техниката трябваше да седи по джобовете на своя притежател.

— …часовник. Последната сричка на Силициевата низина: „Ксин Джя 661“ — избързва само с една секунда на ден. Как го намираш? — изстреля момчето.

— Ами… А… Харесва… Ами… Да… Приятен е. — с нелеко разочарование в звънкия гласец, отвърна девойката. — „Ах, силиций било, Ада! Или… Ана?“

— Душа, защо и ти я лъжеш! Първо се опипва!

Нещо още издуваше дясното джобче на момчето.

— Би ли го подържала?

— Доб…ре…

Емил хубаво обара джоба и околността му и, с немалко усилия, успя да изтъркули из дълбините на дънките си черен цилиндър със залепено бяло листче с надпис.

„2003-11, 11-22/11 2003“

Докато той измушваше кутийката, девойката успя тайно да си поприказва с шефа.

— Знаех си, че е силиций, но защо ли ти се вързах…

— Защо се нарече Ана?

— Много ще му дойде, ако научи, че името ми е Ада.

— Разбирам… Много си умничка… Но защо точно Ана? Защо не… Мария?

— Защото… Защото… Абе това беше първото, което ми дойде на ум. Всъщност беше второто… Първото беше Мила. Сещаш ли се как ми хрумна?

— Не. Все ед…

— Ти ми каза, че той се казва „Емил“ (аз си го знаех, всъщност); махнах първата гласна и прибавих „а“ за женски род накрая. Но си мисля, че точно пред Емил щеше да звучи много нагласено, ако се бях нарекла Мила. Не мислиш ли?

— Не знам. Името ти едва ли би имало кой знае какво значение точно пред него.

— Сигурно, но не съм сигурна, когато се отнася за краен случай като този. Бях забравила, че името ми, дявол да го вземе, съвпада с това на тоя шибан ад…

— Спокойно, Ада…, т.е. Ана. На Емил май много му харесва.

— Негативче. Би ли го взела?

Младежът порови още малко в джобчето си; този път измуши супермодерна китайска лазерна показалка с ключодържател; при вида й Ана почувства, горе-долу, същата тръпка, както в мига когато той се съгласи да извади каквото има в джоба си.

На мига лъчът взе да сочи към първото „Н“ на табелката и към малкото други определени предмети в безкрайно еднообразната околност.

— Стига си я лъгал бе, душа! Първо се опипва!

Ана се втренчи в предмета, който сръчните пръсти на заигралото се момче бяха обхванали с нежност; лъчът рисуваше по табелката и около чичкото със слънчогледа.

— Ей, не в очите! Първо се попитва!

— Ако ти харесва, давам ти го да си играеш! На мен сега не ми трябва. — предложи весело Емил.

— Благо…даря. — с треперещи от вълнение глас и ръка прие подаръка момичето. Първата й работа — Ана я свърши толкова бързо, че остана незабелязана от Емил — бе да погледне лепенката с технически данни. Те гласяха: дължина на вълната 630–680 нанометра; мощност на лъча: до 5 миливата; и завършваха с предупреждение: „Пазете зрението от попадение на пряко лъчение“.

— Другите неща обаче ми трябват. — тоест тези в ръката на Ана заедно с останалото, което продължаваше да издува десния джоб на дънките. Девойката май че се интересуваше и от него, — ако да забиеш поглед в нещо означава, че те интересува — но със силата на волята успя да отклони прекрасните си очи към правоъгълника и сергията на чичкото.

— Хубавице, първо се опипва! — посъветва я той.

— А сега ще ми обясниш ли къде се намираме?

— Ще се опитам… Откъде да започна?

— Язък, души, идва новата партида. Който се колебае на евтиното, се охарчва на скъпото. — мъдро се