спираловидна стълба, оттам се чуваха звуците на химн. Зад третата също продължаваше коридор, по- голямата част от който бе заета от закачалки с висящи на тях стихари. Очевидно йоанитът получаваше някъде другаде наставления, идваше тук да облече стихара си и чак тогава се качваше при хора. Като свършваше да пее, се връщаше по същия път. Ако хорът наистина се състоеше от шестотин и един души, пеещите трябваше да се сменят доста често. Може би сега, през нощта, имаше повече свещеници, по- тренирани от ентусиастите миряни, смените не бяха толкова чести. Но при всички случаи по-добре ще е да не се мотая повече тук.

Ако се наложи да се превръщам във вълк, костюмът ще ми пречи. Дали да не го съблека и да го оставя под тези дрехи? Но пък ако някой ме види бос и в трикото — „вълчия костюм“, трудно ще повярва в добрите ми намерения. Извадих ножа от ножницата и го пъхнах в джоба си. И тръгнах.

Коридорът опасваше цялата сграда, по стените имаше много врати. Изглежда, тук бяха главно кабинетите, канцелариите или нещо от тоя род. Вратите бяха затворени, светлината — угасена. На матовите стъкла личаха надписи. Например: „Постова пропаганда. Отдел 1/2“. Оттук се контролираха огромни територии. Някои надписи светеха с жълта светлина. Като минавах покрай една такава врата, чух тракане на пишеща машина. Бях свикнал да чувам само безкрайното песнопение, а сега изведнъж — тракане на машина! Така се изплаших, стори ми се, че тракат челюстите на скелет.

Имах само смътен план. Очевидно Мармидон, свещеникът от демонстрацията при нашето предприятие, получава нареждания от този център. След като е изпълнил поръчението, той се е върнал тук, за да го очистят братята му от греха при контактуването му с езичниците. Сложните, грижливо разработени заклинания, чието вълшебство е твърде скъпо за обикновения човек, ще го пречистят много по-бързо, отколкото това би станало по естествен път. В края на краищата бих могъл да търся единствено Мармидон. Ако той няма нищо общо с отвличането, ще пропилея сума време в този зайчарник, без да постигна нищо.

От коридора тръгваха стълби, които се виеха ту нагоре, ту надолу. Накъде водеха те, можеше да се прочете от надписите по стените. Очаквах това. Изглежда тук идваха много миряни и духовници от други места, които имаха работа в канцелариите и кабинетите. Не в секретните отдели, разбира се. Още един надпис — за кабинета на Мармидон, номер 413. Той е посветен пета степен, твърде висок ранг: още две степени и става кандидат за по-висш ранг, тоест за званието адепт. Ето защо реших, че не е обикновен свещеник, капелан или мисионер, а по-скоро е от ръководната върхушка на храма. Но изведнъж ми дойде наум, че не зная какви са нормалните му задължения.

Сега вече се движех двойно по-предпазливо. На площадката на третия етаж пътя ми прегради стоманена врата. Тя беше заключена. Не е чудно, помислих си, стигнах до покоите на висшето духовенство. Вратата не бе толкова висока — един пъргав човек можеше да я прескочи. Така и направих и попаднах в помещение, което на пръв поглед не се отличаваше от долните, но по тялото ми полазиха мравки — толкова много свръхестествена енергия бе съсредоточена тук.

Четвъртият етаж приличаше на Медисън авеню. Коридорът бе облицован с тухлички, от сводестия таван висяха маслени лампи, оформени като Чашата на Граал27. Мятаха се огромни сенки, ехото от песнопението се отразяваше от стените. Миришеше странно — на киселина, на мускус и пушек. Изглежда тук стаите бяха много големи: вратите, направени като готически арки, се намираха на значително разстояние една от друга. Върху тях имаше само табелки с имена, без номера, но аз реших, че номерацията би трябвало да продължава.

Една от вратите зееше, оттам струеше неочаквано силна светлина. Надзърнах и видях множество книжни лавици. Някои от книгите изглеждаха старинни, но повечето бяха съвременни. Да, ето тази, дебелата, вероятно е „Ръководство по алхимия и метафизика“, онази — „Енциклопедия на тайнственото“, а ето и подвързана подборка на „Душите“… Какво пък, всеки учен трябва да си има подръка библиотека, но тук изглежда се провеждат много странни изследвания. Какъв „късмет“ имах, че някой продължаваше да работи до късно през нощта.

Осмелих се да погледна по-отблизо кой е там и какво прави. В стаята седеше мъж, самичък. Той бе огромен, по-висок от Барни Сторласон. Но беше стар, много стар, нямаше нито коса, нито брада. А лицето му… Навярно такова е лицето на мумията на Рамзес. На масата пред него имаше разтворена книга, но той не гледаше в нея. Хлътналите му очи бяха неподвижни, а ръцете му бавно се движеха по страниците. Разбрах, че е сляп. Книгата обаче беше нормална, не с шрифта на Брайл.

Навярно светлината се включваше автоматично, а може би зад лавиците работеше някой друг. Тихичко се плъзнах покрай вратата.

Оказа се, че кабинетът на Мармидон е малко по-нататък. Под името и сана му на табелката пишеше: „Четвърти помощник-звънар“. За Бога, нима този дребосък бие камбаните? Вратата беше заключена. Можех да отвинтя бравата или пантите, имах си нож за тази цел. Но по-добре да почакам, когато наоколо няма да има никого. А през това време ще си пъхна носа в…

— Кой е?

Светкавично се обърнах. На прага на кабинета си стоеше адептът и се опираше на овчарска гега. Но гласът му звучеше някак зловещо, та не ми се вярваше да му е нужна тояга или изобщо нещо за подпиране. Притесних се — бях забравил за могъществото на маговете. А той бе маг.

— Пришълецо, кой си ти? — притисна ме до стената неговият гръмовен бас.

Облизах пресъхналите си устни с вкус на пясък и хартия.

— Сър… Ваша преосвещенство…

Гетата се вдигна, сочейки ме. На нея бе изобразен главният символ на йоанитите: кука, пресечена с Т- образен кръст. Това не бе просто тояга с някаква си украса, не, това беше вълшебен жезъл.

— От тебе лъха опасност — каза адептът. — Сляп съм, но го усещам. Кажи си името.

Опипах ножа в джоба и фенерчето в пазвата си. Сега тези предмети не ми вършеха работа, но щом пръстите ми ги докоснаха, те сякаш се превърнаха в талисман. Волята и разумът ми отново се събудиха. В главата ми запулсира мисълта: „Върви ми повече, отколкото се надявах. Той сам ме заговори. А аз исках да се възползвам от щастливия случай, ако ми падне. Ето го и него. Този старик е зловещ, но все пак е човек. Каквито и сили да владее, аз го наблюдавам.“

Въпреки това трябваше да се изкашлям един-два пъти, преди да мога да изрека нещо. Както ми се стори, думите ми звучаха сдъвкано и неуверено.

— Моля Негово преосвещенство да ме извини… Вие се появихте толкова неочаквано… Ще бъдете ли така любезен да ми кажете къде е посветеният Мармидон?

Адептът пусна гегата си на земята. Това бе единственото му движение.

Мъртвите му очи се взираха неподвижно в мен. Наистина май по-добре да не беше сляп.

— Каква работа имаш с него?

— Извинете, Ваше преосвещенство, секретна и неотложна работа. Аз… ъ-ъ… не съм обикновен пратеник. Имах намерение да поговоря с посветения Мармидон във връзка с… ъ-ъ… трудностите, възникнали в компанията „Източниците на норните“. Ние от фирмата разбрахме, че това е много по-важно, отколкото отначало ни се струваше.

— Зная. И зная точно кога ще се върне Мармидон. Аз повиках… пратих да узнаят. Достатъчно. Това е камъчето, което може да прекатури колата.

Изпитах нелепото усещане, че говори не на мен, а някому другиму. И защо това е накарало и него да се разтревожи? Не се реших да губя повече време за размисли.

— В такъв случай Негово преосвещенство ще разбере защо толкова бързам и защо не мога да наруша клетвата да не казвам на никого за възложената ми задача. На никого, дори на Негово преосвещенство. При условие, че ми предостави възможността да науча къде е килията на Мармидон.

— Той се е провинил и не живее с братята си. Зле изпълни дълга си и си навлече гнева на Светоносния. Наложена му е епитимия28. Докато над него не бъде извършен обред за пречистване, можеш да не го търсиш. — И неочаквано рязко: — Отговори ми! Откъде дойде? Какво искаш да постигнеш? Защо от тебе просто вони на опасност?

— Аз… не зная — проговорих, запъвайки се.